Определение № 60796 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2538/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 263517/26.04.2021 г. на Н. А. А., подадена чрез адв. М. А. от САК срещу въззивно решение № 260044/22.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 42/2021 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 20183/23.11.2020 г., постановено по гр. дело № 67/2020 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, е признато по отношение на Н. А. А., че съществува вземането на М. Р. А., произтичащо от договор за заместване в дълг от 18.01.2019 г., в размер на 100 000 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за паричен заем от 05.03.2008 г. и анекс към същия от 18.01.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 16.01.2020 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед № 7 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 17.01.2020 г. по ч.гр.д. № 17/2020 г. по описа на Районен съд – Момчилград. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени противоречия със съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следния въпрос: 1. „Ако трето лице замести длъжника в договора за заем, променен с анекс, сключен след изтичане на абсолютната давност, следва ли в договора за заместване в дълг да бъдат индивидуализирани всички анекси към договора (с посочване на дата на сключване, срок на погасяване на задължението), за да бъде прието, че третото лице е дало съгласие за поемане и на новите уговорки в него?“. Във връзка с поставения въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът навежда и твърдение за противоречие на обжалваното решение с Решение № 186/19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 603/7.04.1998 г. по гр. д. № 2510/1997 г. на ВКС, V г.о.; Решение № 63/19.02.2013 г. по гр. д. № 1569/2011 г. на ВКС, ІV г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира изрично правен въпрос. Ответникът по касация – М. Р. А., в писмено становище, подадено чрез адв. Д. И., изразява съображения за липса на основание за допускане на жалбата до касационен контрол, при евентуалност – за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявени са от М. Р. А. против Н. А. А. искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за установяване по отношение на Н. А. А., че съществува вземането на М. Р. А., произтичащо от договор за заместване в дълг от 18.01.2019 г., в размер на сумата 100 000 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за паричен заем от 05.03.2008 г. и анекс към същия от 18.01.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 16.01.2020 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед № 7 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 17.01.2020 г. по ч.гр.д. № 17/2020 г. по описа на Районен съд – Момчилград. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца М. А. като заемодател и трето неучастващо по делото лице Е. А. (брат на ищеца) като заемател е сключен писмен договор за заем от 05.03.2008 г. с нотариална заверка на подписите. Съгласно договореното ищецът се е задължил да предаде в брой на заемателя, в деня на подписването на договора, сумата от 100 000 лв., предназначена за реконструкция на фурна в [населено място], а заемателят се е задължил да върне сумата в срок до три дни след поискването й заедно с възнаграждение под формата на лихва в неуговорен размер. Връщането и изплащането на заемната сума е уговорено да се осъществят чрез оформяне на разписка. Като е тълкувал уговорките между страните, въззивният съд е приел, че на основание чл. 114, ал. 2 ЗЗД давностният срок на претенцията за това вземане е 5-годишен и е започнал да тече на 05.03.2008 г., съответно е изтекъл на 05.03.2013 г., както и че договорът съдържа само обещание за бъдещо предаване на заемната сума, а самото й предаване е могло да бъде извършено в същия ден, но след извършване нотариалната заверка на подписите на договарящите. Според въззивния състав предаването на сумата на заемателя на същата дата, 05.03.2008 г., се установява от сключения на 18.01.2019 г. между М. А. и Е. А. писмен анекс към договора за заем, в който това е посочено. Прието е на основание чл. 180 ГПК, че страните по договора, чиито подписи са нотариално заверени, са автори на това изявление поради обвързващата съда доказателствена сила на анекса като частен свидетелстващ документ. Втората инстанция е изложила съображения, че с анекса между М. А. и Е. А. заемателят прави мълчалив отказ от изтекла погасителна давност за цялото вземане, тъй като е налице адресирано към кредитора изявление, че ще изпълни задължението си за връщане на заемната сума от 100 000 лв. в срок до 15.01.2020 г. По отношение на договора за заместване в дълг от 18.01.2019 г. въззивният съд е приел, че съдържа ясни и недвусмислени изявления на страните по него, поради което не е нищожен поради липса на съгласие. Отхвърлени са възраженията на въззивника за нищожност на договора поради липса на предмет и за погасяване по давност на вземането по договора за заем. Съображенията са, че заместването в дълг е действително, тъй като е налице действителен стар дълг – към момента на сключване на уговорката за заместване в дълг длъжникът по заемния договор вече валидно се е отказал от изтеклата давност и е уговорил със заемодателя нов падеж на паричното задължение до 15.01.2020 г., като от тази дата започва да тече 5-годишна погасителна давност. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изложението на касатора не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. В случая първата част на изложението преповтаря по същество доводите на касатора, визирани в жалбата, за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. При отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за съда липсва задължение за обсъждане на специфичните допълнителни предпоставки, поддържани от касатора. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с формулирания от касатора въпрос, във връзка с който е позоваването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Така поставен въпросът е фактически по естеството си, а не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като отговорът изисква преценка на фактите, подлежащи на доказване, което не може да бъде извършено в тази фаза на производството. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и поддържаното във връзка с него допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по обуславящ решаващите изводи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване - от значение за развитие на правото пък би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос. Това би наложило тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правните разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Съобразно изхода разноски на касатора не се следват, но същият дължи на ответната по жалбата страна - М. Р. А., сторените и надлежно удостоверени в настоящото производство разноски в размер 3500лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,