Определение № 60464 от 05.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2201/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. М. от [населено място] против решение № 215/23.07.2020г. по в.т.д. № 253/2020г. на Апелативен съд–П., с което, след отмяна на решение № 101/20.02.2020г. по т.д.№ 481/2019г. на Окръжен съд–Пловдив, поправено с решение № 107/21.02.2020г., е признато за установено по предявения иск по реда на чл.422, ал. 1 ТПК, че Г. А. М. дължи на П. Н. Н. сумата от 50 000 лева по запис на заповед, издаден от Г. А. М. на 09.05.2007г., с падеж 09.11.2015г.; ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.11.2018 г. /датата на подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното им изплащане, за която сума е издадена заповед № 223/10.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. № 17788/18 г. на Районен съд–Пловдив, като на касатора са възложени и разноските по делото, включая заповедното производство. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа възражението си за нищожност на менителничното задължение на основание чл.486, ал.2 ТЗ, тъй като падежът в процесната записа на заповед е определен по два начина –на конкретна дата /09.11.2015г./ и на предявяване. Претендира направените разноски за всички инстанции. Ответникът по жалбата и ищец по делото, П. Н. Н. от [населено място], в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски от адвоката на ответника по жалбата по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Окръжен съд–Пловдив е образувано по предявен от П. Н. Н. против Г. А. М. установителен иск за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 50 000 лева, дължима по запис на заповед от 09.05.2007 г., с падеж 09.11.2015 г.; законна лихва върху сумата, считано от 08.11.2018 /датата на подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното им изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение № 223/10.01.19 г. по ч. гр. д. № 17788/18 г. на Районен съд-Пловдив. Безспорно е установено по делото, че със запис на заповед, издаден на 09.05.2007 г. в [населено място] от Г. А. М., същият се е задължил неотменимо и безусловно при предявяване на този запис на заповед, да заплати на поемателя П. Н. Н. сумата 50 000 лева. Записът на заповед съдържа още: място на издаване - [населено място], място на плащане - [населено място], [улица] падеж на задължението - 09.11.2015 г. След като обещаната по менителничния ефект сума не е била платена на падежа от издателя, съответно - от авалиста, поемателят П. Н. се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 223/10.01.2019 г. по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 17788/18 г. на Районен съд–Пловдив и поради депозирано възражение от страна на издадетя, е предявен положителен установителен иск за вземането по ценната книга по реда на чл.422, ал.1 ГПК. За да уважи предявения установителен иск, решаващият състав е констатирал, че в случая записът на заповед отговаря на изискванията по отношение на форма и реквизи - чл. 535 във вр. с чл. 537 и с чл. 485, ал.1 ТЗ, и установява по несъмнен начин безусловно поетото от ответника задължение да се плати на ищеца сумата 50 000 лева на определения в ефекта падеж - 09.11.2015 г., който към датата на издаване на заповедта за изпълнение на паричното задължение е настъпил. Апелативният състав е намерил за неоснователно релевираното от Г. М. възражение за нищожност на менителничния ефект, основаващо се твърдението, че записът на заповед не съдържал ясно определен начин на плащане. Счел е, че в процесния запис на заповед ясно и еднозначно е определен падежът на задължението - 09.11.2015 г. Приел е, че наличието на израза „при предявяване“ в документа в случая не може да обоснове извод за наличието на два различни падежа, заради обстоятелство, че предявяването на записа на заповед, което по своята правна същност представлява покана за изпълнение на менителничното задължение, в случая предшества изрично, ясно и недвусмислено определения падеж на записа на заповед, а освен това формално е отнесено към основанието, от което произтича задължението, а не към времето на изпълнение. Същевременно е намерил, че разпоредбата на чл. 486, ал. 2 ТЗ определя лимитативно изключенията от предвидените в ал. 1 възможности за определяне на падежа, обуславящи нищожността на менителничния ефект, които са неотносими към настоящия случай. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, като значим за изхода на спора, за който се поддържа, че е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Редовен ли е запис на заповед, в който е посочено, че е платим „при предявяването на тази запис на заповед“, наред с посочения падеж на конкретна дата?“ Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 168/07.11.2013г. по т.д. № 678/2013г. на ВКС, решение № 201/02.08.2018г. по т.д. № 1703/2017г. на ВКС и решение № 96/28.07.2017г. по т.д. № 1907/2016г. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Отговорът на въпроса, дали посочването в запис на заповед, че е платим „при предявяване“, представлява уговорен отделен падеж по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, наред с посочения падеж на конкретна дата, е включен в предмета на делото и е от значение за изхода му с оглед мотивите на решаващия състав. Въпреки, че е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационният контрол не следва да бъде допуснат, тъй като не е осъществен наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставения въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, тъй като дадените в нея разрешения са постановени при различна фактическа обстановка, а именно- с оглед различно съдържание на менителничните ефекти, предмет на споровете. В решение № 201 / 02.08.2018г. по т.д. № 1703/2017г. на ВКС в ценната книга е посочено „на предявяване “ след предходен текст „ срещу представяне на записа на заповед“. В решение № 168/07.11.2013г. по т.д.№ 678/2013г. на ВКС е прието наличието на ректа клауза, каквато няма в настоящия случай. В решение № 96/28.07.2017г. по т.д. № 1907/2016г. на ВКС е дадено тълкуване на разпоредбата чл.487, ал.2 ТЗ с оглед текста на ценната книга. В настоящия случая терминът „ при придявяване “ в процесния запис на заповед е относим към „ предявяване за плащане “ по смисъла на т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по т.д. №1/2004г. на ОСТК на ВКС. Предвид горното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като на основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. М. З. С. – пълномощник на ответника, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2030 лева, платими от касатора. Водим от горното, Върховният касационен съд