Определение № 2053 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 758/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Аблиско“ ООД против решение № 628/28.10.2024 г. по т.д. № 617/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 829/11.06.2024 г. по т.д. № 2089/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявения от „Аблиско“ ООД срещу „Хелга Инвест“ ЕООД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 195 583 лв. /равняваща се на 100 000 евро/ - неустойка по чл.6.4 вр. чл.6.3 от договор за горски услуги от 14.08.2020 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „Хелга Инвест“ ЕООД е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване. „Хелга Инвест“ ЕООД е подало и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба на „Аблиско“ ООД е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между „Аблиско“ ООД, като доставчик на услуги, и „Хелга Инвест“ ЕООД е сключен договор за горски услуги на 14.08.2020 г.; в чл.6.3 от договора е уговорено задължение за „Хелга Инвест“ ЕООД за срока на договора и в срок до две години след прекратяването му, което е сторено в края на месец юли 2022 г. по взаимно съгласие на страните, да не се свързва или да не наема служители на „Аблиско“ ООД или на външни партньори, агенции или експерти, с които доставчикът е работил по време на сключване на договора, като в чл.6.4 от договора е предвидено, че за нарушаването на задължението доставчикът има правото на обезщетение в размер на 50 000 евро. Поради неизпълнение от „Хелга Инвест“ ЕООД на задължението, „Аблиско“ ООД е отправил две покани за заплащане на неустойка в размер на 100 000 лв. С оглед на тази фактическа установеност, по спорния по делото въпрос за нищожността на неустойката поради противоречие с добрите нрави, САС е намерил, че същата е уговорена между свързани лица по смисъла на § 1, ал.1, т.3 ДР на ТЗ, доколкото подписалият договора от името на „Хелга Инвест“ ЕООД -У. Б., е бил управител и на двете дружества, както и съдружник с мажоритарен дял в „Аблиско“ ООД, което сочи, че е бил запознат с организирането и ръководенето на дейността на дружествата, вкл. с наемането на служители и работници. Това обстоятелство, макар обективно да не подлежи на санкция от закона, по аргумент от житейската логика, намерила израз в принципа на обичайната добросъвестност, поставя под съмнение равнопоставеността между страните и целта, преследвана с уговарянето на неустойката. САС е отчел, че горепосоченото обстоятелство следва да се прецени не самостятелно, а във връзка с останалите по-долу изброени фактори. Така на следващо място, въззивният съд е съобразил, че неустойката е уговорена не за неизпълнение от „Хелга Инвест“ ЕООД на главното задължение по договора, а за неизпълнение на допълнително такова по чл.6.3, касаещо т.нар. „изключително ползване на услуги“. Дадената дефиниция според съда не дава информация как изпълнението, респ. неизпълнението на задължението влияе върху изпълнението на главните задължения на насрещните страни, съответно какво е отношението на неустойката към последните, как ги обезпечава и по какъв начин обезщетява изправната страна. Констатирал е, че неустойката е уговорена за бездействие – целта е да не се ползват знанията, уменията и опита на служителите на „Аблиско“ ООД от „Хелга Инвест“ ЕООД. Въззивната инстанция е счела, че така уговорено, неизпълнението на отрицателна непарична престация може да бъде само пълно и безсрочно, като забраната се отнася до всички служители на доставчика на услуги и негови външни партньори, без значение дали същите са пряко ангажирани със същинската дейност на „Аблиско“ ООД, за какъв период са работили при него, притежават ли действително опита, знанията и уменията, които да поставят доставчикът на услуги в неблагоприятно положение да се лиши от ценни за него кадри за сметка на конкурентен търговец. С оглед на тези съображения САС е достигнал до извода, че процесната неустойка е лишена от присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции, а е изцяло санкционна, тъй като единствената й цел е да накаже „Хелга Инвест“ ЕООД, определено едностранно като неизправна по договора страна, като липсва подобно реципрочно задължение за „Аблиско“ ООД, навеждащо от своя страна на липса на равнопоставеност на насрещните страни. Подчертал е, че неустойката е уговорена по начин, който безпричинно ограничава свободното упражняване на търговска дейност от „Хелга Инвест“ ЕООД, без да се отчита дали бившите служители на „Аблиско“ ООД или на неговите външни партньори имат отношение към същинския предмет на дейност на дружеството и към конкретното договорно правоотношение, както и при липса на яснота какви са очакваните вреди за насрещната страна от неизпълнението на задължението по чл.6.3 от договора. Подчертал е също липсата на яснота относно механизма на определяне на съотношението между фиксирания размер на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди. Заключил е, че неустойката е нищожна, тъй като създава възможност за неоснователно обогатяване на „Аблиско“ ООД, както и за нарушаване на принципа за справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „Аблиско“ ООД формулира следните правни въпроси: 1. Съществува ли забрана да бъдат обезпечавани само акцесорни задължения в договорите и нищожна ли е клаузата за парична неустойка, когато с нея са обезпечени само акцесорни задължения, а не главното задължение на длъжника – да заплаща ползваните от него услуги по силата на договор?; 2. Следва ли всяко задължение за заплащане на неустойка за неспазване на акцесорно задължение да е проследимо как се отнася спрямо изпълнението/ неизпълнението на главното задължение по договора, за да се приеме, че неустойката не противоречи на добрите нрави?; 3. Ако е уговорена неустойка за ненаемане на служители на дружеството – едната страна по договор, от друго дружество – другата страна по договора, за даден период от време, то следва ли да се приеме, че тази клауза ограничава изобщо свободата на търговска дейност на второто дружество, съответно че тази клауза противоречи на добрите нрави?; 4. Наличието на свързаност между страни по договор при неговото сключване, основание ли е да се приеме, че е налице противоречие на клаузата за неустойка в този договор с добрите нрави?; 5. Как следва да се възприема критерият за наличие на законен интерес – може ли да има законен интерес за обезпечаване на изпълнението на задължения при сключване на договор, когато хипотетичното неизпълнение не е изцяло предвидимо към този момент като мащаб и последици? Допустимо ли е предвид такава непредвидимост неустойката да е фиксирана като твърда парична сума?; 6. Къде в йерархията на правните принципи стои принципът на полагане на грижата на добрия търговец при сключване и изпълнение на договорите, при определянето на действителността на клаузата за неустойка в едно споразумение? По първите четири въпроса касаторът се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи конкретна практика на ВКС, а по останалите два въпроса въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При горните данни, по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Настоящият състав на ВКС намира, че така поставените въпроси нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По съществото си първите три въпроса /със сходно съдържание/, както и четвъртият въпрос обобщават изложените в първата част от изложението по чл.284, ал.3 ГПК и преповтарящи касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. САС не е обективирал извод, че клаузата за неустойка е нищожна, само защото обезпечава акцесорно задължение. Изложил е съображения за изследван комплекс от критерии и един от тях е какво точно по вид задължение обезпечава неустоечната клауза. Като акцентът не е точно върху акцесорния характер на задължението, а върху неговото съдържание – престацията, която се дължи от възложителя, целеният с нея резултат, респ. какви вреди биха настъпили при неизпълнение на задължението и как могат да бъдат обезщетени. Вторият правен въпрос няма обуславящо крайното произнасяне по спора значение. Съдът е коментирал главното задължение предвид основния предмет на договора, а оттам и значението на акцесорното задължение с оглед наличието ли не на основателна причина за ограничаване на свободното осъществяване на търговската дейност от дружеството-възложител. На трети въпрос не може да се даде принципен отговор, извън конкретната хипотеза, при която е била уговорена неустойка за неизпълнение, тъй като, както е посочил и въззивният съд, за да се прецени обезщетителната и обезпечителна функция на последната от значение е какъв е целеният резултата, който страните искат да постигнат с регламентиране на съответното задължение за една от страните. Четвъртият въпрос е също попада извън конкретния извод, който е направил САС. Той не е приел, че само по себе си обстоятелството, че към момента на сключване на процесния договор едно и също физическо лице е било управител и на двете търговски дружества- страни по него, води до заключение, че клаузата за неустойка е сключена при противоречие с добрите нрави. Изрично въззивната инстанция е намерила, че горепосоченото обстоятелство следва да се обсъди с останалите фактори и че то обективно не подлежи самостоятелно на санкция от закона. Последните два въпроса са зададени общо и теоретично и не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Дори да се приеме, че поставените въпроси удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, липсва основание за допускане на касационно обжалване, доколкото касаторът не е обосновал приложното поле на наведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Задължението на касатора по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, съдържащи се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационната инстанция може само да конкретизира, уточни и квалифицира правния въпрос, но не може да обосновава служебно наличието на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, касаторът само цитира текста на чл.280, ал.1 ГПК, без да посочва коя задължителна съдебна практика и/или практика на ВКС счита за относима и на която въззивното решение противоречи, респ. не излага никакви доводи относно наличието на някоя от хипотезите на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетото в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно бланкетното посочване на нормата не се квалифицира като обосноваване на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Само за пълнота, следва да бъде добавено, че обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителните постановки на т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по въпроса относно критериите за преценка дали неустойката излиза извън присъщите й функции. Така в решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о. е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. В решение № 142/12.03.2011 г. по т.д. № 336/2010 г. на ВКС, II т.о. е разяснено, че установената в чл.9 ЗЗД свобода на договаряне е ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави, които в своето единство формират и границите на договорната автономия на съконтрахентите. Затова, когато договорената неустойка съдържа различни от възложените от закона функции, вкл. санкционна, сочещи на явна несправедливост, то тя е несъвместима с установените в обществото норми на поведение и общоприет морал и на това основание е нищожна, което възпрепятства настъпването на целените от съконтрахентите с договарянето й правни последици. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на „Аблиско“ ООД. На осн. чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС