Определение № 89 от 15.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1521/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Руми Агро“ ООД срещу решение от 31.03.2020г. по в.гр.д. №35/2020г. на Окръжен съд- Монтана, с което е потвърдено решение №709 от 18.11.2019г., постановено по гр.д.№887/19г. по описа на Районен съд- Монтана в обжалваната част. С първоинстанционното решение е осъден ответника „Руми Агро“ ООД, гр. Монтана да заплати на „Агромашина Груп“ ООД, гр. Монтана сумата 4 797.73 лева - главница, представляваща неизплатени възнаграждения по три броя договори за изработка от 04.07.2017г., от 26.07.2017г. и от 03.08.2017г., за което са издадени фактура №[ЕГН]/04.07.2017г. на стойност 2 315.08 лева с ДДС, фактура №[ЕГН]/26.07.2017г. на стойност 2 006.24 лева с ДДС и фактура №[ЕГН]/03.08.2017г. на стойност 476.41 лева с ДДС; сумата 748.74 лева- мораторна лихва за периода от настъпване на изискуемостга на всяко едно от задълженията по гореописаните фактури до 01.03.2019г. /датата на подаване на молба с правно основание чл.390, ал.1 ГПК пред РС-Монтана/; сумата 24 500 лева- главница, представляваща неизплатена част от продажната цена по договор за покупко-продажба №181 L/17.04.2018г., във връзка с който е издадена данъчна фактура №[ЕГН]/17.04.2018г.; сумата 1 851.11 лева- мораторна лихва за периода от 31.05.2018г. /настъпване на изискуемостта на задължението за плащане на втората вноска по договор за покупко-продажба №181 L/17.04.2018г./ до 01.03.2019г. /датата на подаване на молба с правно основание чл.390, ал.1 ГПК/; сумата 9 700 лева- главница, представляваща неизплатена продажна цена по договор за покупко-продажба №202 L/03.12.2018г., във връзка с който е издадена данъчна фактура №[ЕГН]/03.12.2018г.; сумата 121.50 лева- мораторна лихва за периода от 02.01.2019г. /настъпване на изискуемостта на задължението за плащане на продажната цена по договора/ до 01.03.2019г. /датата на подаване на молба с правно основание чл.390, ал.1 ГПК/. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при съществено процесуално нарушение, поради което е недопустимо. Касаторът поддържа, че въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение поради нарушаване на правилата на родовата подсъдност. Излага доводи, че между страните има трайни търговски отношения за периодични доставки и работи, като предявените искове са за дължими суми по едно правоотношение и са с цена над 25 000 лева, което обуславя компетентност като първа инстанция на Окръжен съд-Монтана. Моли да се обезсили решението и делото да се върне за ново разглеждане от компетентния съд. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че са нарушени правилата на родовата подсъдност, поради което въззивното решение е недопустимо. Ответникът „Агромашина Груп“ ООД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи за липсата на основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение, което е валидно и допустимо. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на районния съд за осъждане на „Руми Агро“ ООД, [населено място] да заплати на „Агромашина Груп“ ООД, [населено място] сумата 4 797.73 лева - главница, представляваща неизплатени възнаграждения по три броя договори за изработка от 04.07.2017г., от 26.07.2017г. и от 03.08.2017г., за което са издадени фактура №[ЕГН]/04.07.2017г. на стойност 2 315.08 лева с ДДС, фактура №[ЕГН]/26.07.2017г. на стойност 2 006.24 лева с ДДС и фактура №[ЕГН]/03.08.2017г. на стойност 476.41 лева с ДДС; сумата 748.74 лева- мораторна лихва за периода от настъпване на изискуемостга на всяко едно от задълженията по гореописаните фактури до 01.03.2019г. /датата на подаване на молба с правно основание чл.390, ал.1 ГПК пред РС-Монтана/; сумата 9 700 лева- главница, представляваща неизплатена продажна цена по договор за покупко-продажба №202 L/03.12.2018г., във връзка с който е издадена данъчна фактура №[ЕГН]/03.12.2018г.; сумата 121.50 лева- мораторна лихва за периода от 02.01.2019г. /настъпване на изискуемостта на задължението за плащане на продажната цена по договора/ до 01.03.2019г. /датата на подаване на молба с правно основание чл.390, ал.1 ГПК/, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, поради което и касационната жалба в тази й част е недопустима. В настоящата хипотеза предмет на производството са обективно кумулативно съединени искове за плащане на цена по три фактури от 04.07.2017г., 26.07.2017г. и 03.08.2017г. за извършени ремонтни дейности, смяна на части и консумативи на селскостопански машини, както и за плащане на цена по два договора за продажба на селскостопанска техника /договор за покупко-продажба №181 L/17.04.2018г., във връзка с който е издадена данъчна фактура №[ЕГН]/17.04.2018г. и договор за покупко-продажба №202 L/03.12.2018, във връзка с който е издадена данъчна фактура №[ЕГН]/03.12.2018г./. Ищецът твърди, че е изпълнил задълженията си по всеки от описаните договори, издал е съответни данъчни фактури, като ответното дружество е приело както възложената работа /ремонтираните машини/, така и доставените стоки по договорите за продажба, но не е заплатило дължимата цена. При тези твърдения въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете, като стига до законосъобразния извод, че е сезиран с пет обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.318 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Нито ищецът твърди, нито се установява по делото между страните да има трайни търговски отношения за поддръжка и ремонт или за продажба на селскостопанска техника. Процесните вземания не произтичат от трайни търговски отношения, нито от едно и също правоотношение поради факта, че първите три фактури, издадени през 2017г., обективират договори за продажба и ремонт /подмяна на части и консумативи на селскостопански машини/, които включват и елементи на договор за изработка, а останалите две фактури са издадени през 2018г. на основание отделни писмени договори за продажба на селскостопанска техника. Договорите за продажба на селскостопанска техника са отделни и самостоятелни сделки. Подписани са на различни дати, имат различен предмет и цена, като нито се твърди, нито има доказателства да са сключени в изпълнение на рамков договор между страните. Изложените в исковата молба твърдения и доказателствата по делото изключват тезата, че исковите суми представляват вземания, произтичащи от трайно установени търговски отношения между страните или от едно и също договорно правоотношение, поради което не може да се приеме за обосновано твърдението на касатора, че претенциите по отделните фактури произтичат от общ правопораждащ факт и представляват един иск. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение по исковите претенции за сумата 4 797.73 лева - главница, представляваща неизплатени възнаграждения по три броя договори за изработка от 04.07.2017г., от 26.07.2017г. и от 03.08.2017г. и сумата 748.74 лева- мораторна лихва за забава на тези главници, сумата 9 700 лева- главница - неизплатена продажна цена по договор за покупко-продажба №202 L/03.12.2018г. и сумата 121.50 лева- мораторна лихва за забава на тази главница, всяка от които е под 20 000 лева, не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение за осъждане на „Руми Агро“ ООД, [населено място] да заплати на „Агромашина Груп“ ООД, [населено място] сумата 24 500 лева- главница, представляваща неизплатена част от продажната цена по договор за покупко-продажба №181 L/17.04.2018г. и сумата 1 851.11 лева- мораторна лихва, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени осъдителните искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.318 ТЗ и чл.86 ЗЗД, въззивният съд препраща към мотивите на районния съд по реда на чл.272 ГПК, като намира, че релевантните факти са правилно установени, а изводите за наличие на множество валидни правоотношения между страните, произтичащи от отделни договори за продажба и изработка, за изпълнение на задълженията на ищцовото дружество за доставка на описаните стоки и извършване на възложените работи и за неизпълнение на задълженията на ответното дружество за плащане на договорените цени са обосновани и правилни. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно основното възражение на въззивника за недопустимост на атакуваното решение, като приема, че процесните фактури обективират наличието между страните по спора на отделни търговски продажби, сключени по различно време, с различен предмет и при цена, уговорена самостоятелно съобразно конкретните пазарните условия. Съдът излага доводи, че при отсъствие на единен договор и на позоваване на трайни търговски отношения между двете дружества, отделните продажби, за които са издавани фактурите, не могат да се разглеждат като престации по една единна сделка, а следва да се квалифицират като престации по самостоятелни договори, всеки от които индивидуализиран в съставена за целта фактура. С оглед изложеното стига до извод, че с исковата молба са предявени не един иск, а множество обективно съединени искове, всеки от които е основан на договор за търговска продажба, индивидуализиран в съставена фактура. Предвид самостоятелния характер на сделките по отделните фактури и произтичащите от тях вземания за продажба, всяка една от тях представлява предмет на самостоятелна искова претенция с цена, определена по правилото на чл.69, ал.1, т. 1 ГПК. В случая цената на всеки от исковете е под 25 000 лева, поради което спорът е подсъден като първа инстанция на районен съд. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да се проверява за евентуална недопустимост. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. С оглед гореизложените мотиви относно допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС счита, че въззивният съд правилно е определил както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете, като е стигнал до законосъобразния извод, че делото е търговско и е сезиран с пет обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.318 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, всеки от които е с цена под 25 000 лева. Изложените в исковата молба твърдения и приетите доказателства изключват поддържаната от касатора теза, че предмет на делото са вземания, произтичащи от трайноустановени търговски отношения между страните или от едно и също договорно правоотношение, поради което е необоснован доводът, че претенциите по отделните фактури произтичат от общ правопораждащ факт и представляват един иск, чиято цена е над 25 000 лева. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са нарушени правилата на родовата подсъдност /чл.104, т.4 ГПК/ и няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост /чл.280, ал.2, пр.2 ГПК/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд