Определение № 3200 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1613/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на И. Г. Т. срещу решение № 2628 от 29.04.2025г. по в.гр.д. № 5078/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 2919 от 19.02.2024г. по гр.д. № 59572/2023г. на Софийски районен съд. С потвърденото решение е отхвърлен искът на касатора срещу „Банка ДСК“ АД по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че поради настъпила погасителна давност банката няма право на принудително изпълнение за сума от общо 6 811. 73 лева по Договор за банков кредит от 09.08.2011г., от която 5 951. 05 лева главница, ведно със законната лихва от 14.08.2015г. до окончателното плащане, както и 57. 02 лева изтекла лихва за периода от 07.01.2014г. до 14.08.2015г., 120 лева такса, 110. 54 лева наказателна лихва (неустойка) за периода от 06.06.2015г. до 14.08.2015г. и 573. 12 лева разноски по делото. За сумите на 16.09.2015г. е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48699/2015г. на Софийски районен съд и е висящо изпълнително дело № 20237910400329 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска-Никитова, рег. № 791 на КЧСИ. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. От въззивния съд не е било съобразено, че по първоначално образуваното изпълнително дело (146/2016г.) е настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Перемпцията настъпва по силата на закона и няма значение дали частният съдебен изпълнител ще я установи и ще издаде постановление за нейното настъпване или не. Единствено реално извършени изпълнители действия по това изпълнително дело са били наложеният запор от 05.04.2016 върху банковата сметка на касатора. Останалите действия на взискателя са включвали подаването на молби и извършването на справки, които не прекъсват давността. Не е имало плащане на такси и частният съдебен изпълнител не е предприел реални изпълнителни действия. Давността се прекъсва с реално извършени действия като налагане на запори на банкови сметки, налагане на възбрани, присъединяване на кредитори и др. Същевременно решението по гр.д. № 9179/2018г. на Софийски градски съд е влязло в сила на 10.04.2019г. Тъй като изпълнителното производство не е било спряно, давността в изпълнителното производство не е била прекъсвана и продължава да тече и към настоящия момент. Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, с уважаване на предявения иск. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният от касатора въпрос е дали давността се прекъсва само при реално извършени изпълнителни действия като налагане на запори на банкови сметки, налагане на възбрани, присъединяване на кредитори и др. Във връзка с въпроса касаторът се позовава на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради несъобразяване на задължителната практика на ВКС, въззивното решение се квалифицира от касатора и като очевидно неправилно. От „Банка ДСК“ АД, насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че по ч. гр. д. № 48699/2015г. на Софийски районен съд на 16.09.2015г. са били издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист. Съгласно тях Л. П. Д. и И. Г. Т., длъжници, са били осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ АД, кредитор, дължима главница, изтекли лихви за забава, наказателни лихви (неустойка) и такси по Договор за банков кредит от 09.08.2011г., ведно със законната лихва от 14.08.2015г. до изплащане на главницата, с направените в заповедното производство разноски. За тези обстоятелства от въззивния съд е било прието, че са безспорни. Също според изложеното от въззивния съд от приложеното заверено копие от изпълнително дело № 20167910400146 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска–Никитова се е установявало, че то е било образувано на 09.03.2016г. въз основа на молба на взискателя „Банка ДСК“АД. Към молбата е бил приложен издаденият срещу длъжниците Л. П. Д. и И. Г. Т. изпълнителен лист. Със същата молба е било поискано налагането на възбрана върху недвижими имоти, собственост на длъжниците, както и налагането на запори върху банковите им сметки и трудовите им възнаграждения или пенсии. На частния съдебен изпълнител е било възложено да извършва действия по чл. 18 ЗЧСИ. На 05.04.2016г. върху банкови сметки и трудовото възнаграждение на длъжника И. Г. Т. е бил наложен запор. На 09.01.2017г. от банката – взискател отново е била подадена молба с искане за налагане на запор върху банковите сметки на И. Г. Т., което е било поискано и с молба от 05.02.2018г. Поискано е било също пристъпване към изпълнение чрез опис на движимото имущество на длъжника. С нова молба от 06.01.2020г. банката е поискала налагане на запор върху трудовото възнаграждение на И. Г. Т.. На 24.02.2021 г. е постъпила молба на взискателя с искане за извършване на опис на движимото и недвижимото имущество на същия длъжник. С постановление от 23.06.2023 г. изпълнителното дело е било прекратено. По отношение на длъжника Л. П. Д. прекратяването е било на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а по отношение на длъжника И. Г. Т., предвид извършваните срещу него изпълнителни действия - на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК, съгласно писмена молба на взискателя. След прекратяването на изпълнително дело № 20167910400146, въз основа на молба от 02.10.2023 г. и приложен изпълнителният лист от 16.09.2015г., от „Банка ДСК“ АД е било поискано и е било образувано ново изпълнително дело - изпълнително дело № 20237910400329 по описа на същия съдебен изпълнител. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал да бъдат наложени запори върху банкови сметки и трудово възнаграждение на И. Г. Т., както и възбрана върху недвижимото му имущество. На 27.11.2023г. е бил наложен запор върху банковите сметки на същия длъжник в „Банка ДСК“ АД. С влязло в сила окончателно решение от 10.04.2019г. по гр. д. № 9179/2018г. по описа на Софийски градски съд по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК е било признато за установено, че И. Г. Т. дължи на „Банка ДСК“ АД сумите по договора за кредит от 09.08.2011г., съгласно издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр. д. № 48699/15 г. по описа на Софийски районен съд. При тези възприети фактическо обстоятелства от правна страна въззивният съд е приел, че воденият от И. Г. Т. иск е неоснователен. С разпоредбата на чл. 439 ГПК е предвидена възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението, като основе иска си на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. С оглед направеното по делото от ищеца възражение за изтекла погасителна давност, ответникът е следвало да установи по делото спиране или прекъсване на течението на давността по отношение на вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48699/2015г. на Софийски районен съд. Такива обстоятелства (прекъсване на погасителната давност) са били установени. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а от прекъсването на давността започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД). Такива действия от страна на „Банка ДСК“ АД са били предприети - в рамките на определен изпълнителен способ по образуваните изпълнителни дела и по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. По-конкретно давността е била прекъсната с молбата за образуване на първото изпълнително дело от 09.03.2016г., тъй като в нея е било обективирано искане за прилагане на изпълнителни способи (запори върху банкови сметки и трудови възнаграждения и пенсии, съответно възбрана върху недвижими имоти), както и с молбите на взискателя от 09.01.2017г., 05.02.2018г., 06.01.2020г. и 24.02.2021г., с които отново е било поискано прилагането на изпълнителни способи. След всяко от тези прекъсвания на давността е започвал да тече нов петгодишен давностен срок. На 05.04.2016г. е бил наложен и запор. Въззивният съд се е позовал на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. За неоснователни са били приети доводите на касатора – ищец, че наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността, не следва да се обсъждат по отношение на изпълнително дело 20167910400146 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска – Никитова, тъй като същото е прекратено по силата на закона. Според задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В допълнение въззивният съд е посочил, че това дело е било прекратено по отношение на длъжника И. Г. Т. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК (по писмено искане на взискателя), а не поради настъпила перемпция. Според въззивния съд давността е била прекъсната и с молбата за образуване на новото изпълнително дело по описа на ЧСИ Татяна Водиченска – Никитова (от 02.10.2023 г.), тъй като тази молба също е обективирала искане за прилагане на изпълнителни способи (запор и възбрана), а на 27.11.2023г. е бил наложен и запор върху банковите сметки на И. Г. Т.. От тази дата до датата на образуване на исковото производство (31.10.2023 г.) не е изтекъл срок по-дълъг от пет години и правото на принудително изпълнение не е било погасено по давност. Отделно от това нова давност е започнала да тече и с влизането в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, а именно – на 10.04.2019г., на която дата е влязло в сила окончателното решение № 2588/10.04.2019г. по гр. д. № 9179/18г. на Софийски градски съд (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). От този момент до датата на образуване на исковото производство по гр. д. № 59572/2023г. на Софийски градски съд петгодишният давностен срок относно вземанията също не е изтекъл. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд в решението му, поставеният от касатора материалноправен въпрос относно приложението на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД е от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Той е част от правния спор и е обуславящ за правните изводи на въззивния съд. Това е, защото касаторът поддържа, че давността се прекъсва единствено с извършването на изпълнителни действия (когато исканият изпълнителен способ е приложен в рамките на висящо изпълнително производство), извод, който не съответства изцяло на мотивите на въззивния съд в решението му. Съдът е приел, че прекъсването на давността е и при искане на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ. Във връзка с въпроса не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, чиито постановки са потвърдени и с т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, като давността се прекъсва и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В този смисъл е и казуалната съдебна практика (решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 127 от 12.07.2022г. по гр.д. № 2884/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 68 от 01.02.2024г. по гр.д. № 1924/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Посочената практика на ВКС е съобразена от въззивния съд в решението му. За да приеме осъществени обстоятелствата по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, съдът е приел, че многократно с молби по първото образувано изпълнително дело взискателят „Банка ДСК“ АД е искал налагането на запори и възбрани (на 09.03.2016г., 09.01.2017г., 05.02.2018г., 06.01.2020г., 24.02.2021г.), при което давността е била прекъсната, така както е била прекъсната и с идентични искания (на 02.10.2023г.) по второто изпълнително производство. Не се е касаело за искания за образуването на изпълнително дело, изпращане на покана за доброволно изпълнение, проучване на имуществото на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и други. Отделно от това са били наложени запори (на 05.04.2016г. и на 27.11.2023г.), също от значение за прекъсване на погасителната давност. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С подадения отговор на касационната жалба „Банка ДСК“ АД е поискало присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ, такива разноски в касационното производство следва да бъдат присъдени - 120 лева. Сумата съответства на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените действия по процесуално представителство на банката. Воден от горното съдът