Определение № 2569 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2238/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Г., чрез процесуалния си представител адвокат Г. П. от АК-Русе, срещу решение №135 от 25.03.2025г., постановено по в.гр.д.№84/2025г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 1628 от 29.11.2024г., постановено по гр.дело № 1518/2024 г. по описа на Районен съд-Русе, с което е бил уважен предявеният срещу нея отрицателен установителен иск от Д. Б. Д. и К. Т. Д., че тя не е собственик на 336/1010 ид.части от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място] по [улица], както и бил отменен издаденият на 05.03.2024 г. в нейна полза нотариален акт за собственост от Нотариус рег. № 412 на НтК. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е недопустимо, тъй като за ищците не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск.Моли съда да обезсили обжалваното въззивно решение и прекрати производството по делото. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са приповторени доводите в касационната жалба, които касаят недопустимостта на решението на въззивния съд. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответниците по касация Д. Д. и К. Д., в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищците Д. Б. Д. и К. Т. Д., които са сключили граждански брак от 08.10.1972г., са придобили в режим на съпружеска имуществена общност, по силата на влязло в сила на 12.08.2013г. постановление за възлагане на имот на ЧСИ рег.№ 760 на КЧСИ по изп.дело № 816/2012г., по което длъжник е била ответницата, а впоследствие и по покупко-продажба от 27.06.2019г., припадащите се общо 618/1010 ид.части от земята на 6 броя самостоятелни промишлени сгради, построени в процесния имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], пет от които изцяло тяхно притежание, а от шестата / с идентификатор ***/ те имат 1/2 ид.част.Съсобственик на последната постройка се явява лицето Ц. Д. Г., син на М. Г., който притежава 54/1010 ид.части от земята. Собственик на останалите 327.60/1010 ид.части от поземлен имот с идентификатор ***по реституция е лицето А. Г. Д., починал на 20.12.1993г., наследен от своята съпруга /починала на 21.11.2012 г./ и от сина им Г. А. Д..Последният притежава по наследство от двамата родители и намираща се там четириетажна масивна производствена сграда, според АДС № 7551/ 29.10.1981 г. от 289 кв.м. Прието е още, че между страните няма разногласие по въпроса, че в случая за процесния имот е налице „хоризонтална етажна собственост“, тъй като в съсобствено дворно място има две или повече сгради с различни собственици, поради което, съгласно чл.38,ал.1 от ЗС, земята представлява обща част и няма самостоятелно юридическо съществуване. На 08.02.2023 г. с нот.акт № 17, том І, дело № 15 на Нотариус рег.№ 762 на НтК, с вх.№ 1231 от същата дата на СВ-РРС, М. Д. Г. била призната за собственик по давностно владение на трафопост, явяващ се самостоятелен обект на две нива в сграда с идентификатор ***, с площи на нивата от 21.85 кв.м и 34.38 кв.м. На 05.03.2024г. М. Д. Г. се снабдила с нотариален акт за собственост на недвижим имот, по силата на който била призната за собственик по давностно владение на недвижим имот, съставляващ 336/1010 ид.части от поземлен имот с идентификатор ***и административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 1010 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана.Преди това, на 20.12.2023 г. с нот.акт № 64, том ІІ, дело № 232 на Нотариус рег.№ 762 на НтК, с вх.рег.№ 15912 от същата дата на СВ-РРС, ответницата била призната за собственик по давностно владение на сграда с идентификатор ***, върната по реституция на А. Г. Д., записана с площ от 336кв.м. Въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че събраните в хода на производството гласни доказателства не установяват М. Г. да е упражнявала фактическата власт върху реална част от поземления имот, необезпокоявано в продължение на десет години, за да придобие по давност идеална част от него.При хоризонталната етажна собственост е налице неделимост на земята като принадлежност към сградата, поради което тя не може да се придобива по давност, респективно е неделима /обща/ част по предназначение си и за нея е недопустима делба / т.1 б.“д“ на ППВС № 2/1982 г./.Тя следва да остане прилежаща част на всеки един от застроените обекти, респективно не може да бъде придобита по давност. Поради основателност на предявения главен иск следва, че съставеният нотариален акт за собственост на недвижим имот, по силата на който М. Д. Г. е била призната за собственик по давностно владение на 336/1010 ид.части от поземлен имот с идентификатор ***, следва да бъде отменен по реда на чл.537, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според т.1 от Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му.При липса на правен интерес производството се прекратява. Налице е вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, тъй като е несъобразено с цитираното по-горе тълувателно решение, което е основание да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение