Определение № 4440 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 870/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Я. В., подадена чрез процесуален представител адв. Д. С. срещу решение № 329/21.11.2023г., постановено по в.гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Хасково. С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 66 от 06.02.2023г. по гр.д. № 2910/2021г. по описа на Районен съд – Хасково по предявените от страните първоначален и насрещен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права по отношение на детето Я. В. Я., родено на 06.12.2019г. е предоставено на майката Н. Ш. Р. с ЕГН [ЕГН], при която е определено и местоживеенето на детето в [населено място],[жк], бл. № 96, вх. Б, ет. 3, ап. 37; определен е режим на лични отношения между бащата В. Я. В. с ЕГН [ЕГН] и детето, като бащата е осъден да заплаща на малолетното дете Я., родено на 06.12.2019г. месечна издръжка в размер на 200 лева, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, считано от подаване на насрещния иск – 11.02.2022г. до окончателното й изплащане, до настъпване на законни причини за изменяването или прекратяването й; упражняването на родителските права по отношение на детето Г. В. Я., родено на 30.04.2012г. е предоставено на бащата В. Я. В. с ЕГН [ЕГН], при когото е определено и местоживеенето на детето в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 4; определен е режим на лични отношения между майката Н. Ш. Р. с ЕГН [ЕГН] и детето, като майката е осъдена да заплаща на малолетното дете Г., родено на 30.04.2012г. месечна издръжка в размер на 220 лева, считано от 01.05.2021г. до настъпване на законни причини за изменението или прекратяването на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от датата на падежа до окончателното й изплащане. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която упражняването на родителските права по отношение на детето Я. В. Я., родено на 06.12.2019г. е предоставено на майката Н. Ш. Р. с ЕГН [ЕГН], при която е определено и местоживеенето му; определен е режим на лични отношения между бащата и детето, както е присъдена издръжка в полза на малолетното дете. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваната част от решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи. Отправено е искане решението в тази част да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искове и по отношение детето Я. да бъдат уважени. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Н. Ш. Р., чрез адв. А. Д. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон и при охраняване на най-добрия интерес на децата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са родители на детето Я. В. Я., родено на 06.12.2019г. и детето Г. В. Я., родено на 30.04.2012г. Фактическото съжителство между тях е било преустановено от пролетта на 2021г., откогато са разделени. От приети по делото доклади от ДСП – Кърджали и ДСП – Х. приел за установено, че майката живее в дома на майка си в [населено място]; разчита на нейната подкрепа; реализира трудови доходи в минимален размер; има желание и възможност да поеме непосредствената грижа за двете деца. Бащата живее в собствено жилище в [населено място] заедно с родителите си и през последните осем месеца основни грижи за децата се полагали от бащата и неговите близки; от три месеца живее с нова жена, която не работи, а полага грижи за децата; реализира минимални доходи от трудова заетост. От заключение на проведена пред първата инстанция СПЕ приел за установено, че детето Г. е уверена в себе си, с реалистична самооценка и стремеж към емоционална независимост. Посочва баща си като неин авторитет, емоционално е привързана към баща си и неговите родители. Не отхвърля майка си, но отказва да осъществява връзки с нея, обидена от това, че ги е изоставила. Емоционалната връзка между тях е установена, но в момента нестабилна, без данни за наличие на синдром на родителско отчуждение между детето Г. и майката. Детето категорично отказва да живее при майка си, поради което осъществяването на по-продължителен контакт с майката, особено с откъсване от бащата, в чието семейство се чувства обичано, сигурно и обгрижвано, не се препоръчва от експерта. Необходимо е да се спазва принципа на поетапност при възстановяване на връзката дъщеря - майка, за да се съхрани емоционалното състояние на детето Г.. От друга страна между двете деца има изградена стабилна и силна емоционална връзка. Съобразно обясненията на експерта в съдебно заседание при голямото дете са налице данни за синдром на детронирания цар – когато е гостувала в семейството на майка си в [населено място], майката е гледала повече братчето Я., когато и двете деца са били там. Този синдром е характерен при две деца в семейството, които имат голяма възрастова разлика. В хода на изслушването му по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт детето Г. е заявило, че иска да живее при баща си. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че в интерес на детето Я. е родителските права по отношение на него да бъдат предоставени на майката. Отчел в тази връзка установените в съвкупност обстоятелства за отношенията между родителите и между тях и всяко от децата, в т.ч. и установената по делото силна привързаност на детето към майката. Приел, че безспорно детето Я. е привързано и към баща си, както че последният разполага с нужния родителски капацитет, но с оглед възрастта на детето приел за неоправдано непосредствените грижи по отглеждане и възпитание да се осъществяват от бабата по бащина линия и от настоящата партньорка на ищеца, доколкото ответницата като майка в по-голяма степен би защитила интереса на детето си. Касаторът В. Я. В. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК с твърдение, че постановявайки решението си – предоставяйки упражняването на родителските права по отношение на по-малкото дете на майката и разделяйки двете деца, съдът е постановил решение в противоречие с практиката на съдилищата, в която връзка цитира съдебни решения на ВКС. Отделно сочи, че при преценка кой родител трябва да упражнява родителските права с оглед най-добрия интерес на малолетното дете, съдът не е обсъдил важни обстоятелства касаещи интереса на децата. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не се съдържа формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Формалното позоваване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК е необосновано, а по същество обосновава основания по чл. 281, т. 3 от ГПК /нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост/. Релевираните от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които са неотносими към производството по чл. 288 от ГПК. Те подлежат на преценка в касационно производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК, които по делото не са установени. Независимо от това, с оглед предмета на делото и приоритетния най-добър интерес на децата, за който съдът следи служебно определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително. Съдът осъществява функциите си и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. В практиката си по чл. 290 от ГПК, Върховният касационен съд приема, че критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне упражняването на родителските права спрямо деца, са намерили израз в ППВС № 1 от 12.11.1974г. Следва да се извърши цялостна преценка на интереса на децата, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, която да е съвкупна и в същото време да се отчете относителната самостоятелност на всеки от критериите. Децата имат интерес упражняването на родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности. Този интерес предпоставя не само адекватните грижи, за което е нужна обич и готовност, но и необходимият родителски надзор с оглед възпитанието и изграждането на детето като личност, за което е нужен авторитет. Грижите за възпитанието и отглеждането на децата се преценяват по критерия оказвана помощ от трети лица, особено ако при съжителството си родителите са били подпомагани от възходящ родител, а детето се развива правилно и се чувства сигурно в тази среда и се противопоставя на желанието на този от родителите, напуснал семейното жилище, да промени местоживеенето му. Мнението на дете при кого да живее, дава насока на съда за най-добрата реална възможност в тази насока, ако желанието му е обусловено от проявление на родителските качества пред детето и с оглед възрастта изборът сочи на осъзнат негов интерес, който съдът следва да защити. Когато има да преценява мнение на едно от децата, съзнателно изразяващо предпочитание към единия родител, както и различно мнение на две, или повече деца в предпубертетна или пубертетна възраст по въпроса при кой от родителите да живеят, решаващите съображения на съда следва да включват изясняване на причините за този избор, на първо място проявлението на родителския авторитет пред децата и взаимната привързаност между дете и родител. Важно доказателствено средство в тази насока са депозираните по делото социални доклади и заключения на вещи лица по проведени психологически изследвания. Съвкупното изясняване на факторите, повлияли на емоционалното и поведенческо функциониране при децата, е предпоставка за правилна оценка на конкретните обстоятелства, които могат да обусловят и разделно упражняване на родителките права по отношение на тях, въпреки че това е по принцип нежелателно и се допуска по изключение. За да се постанови такова разделяне, е необходимо да са налице сериозни причини, които съдът е длъжен във всеки един конкретен случай да изследва и да мотивира в решението си. В ППВС № 1/1974г. и в решения на ВКС като примерни хипотези са посочени – голямата разлика във възрастта на децата, липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, други обстоятелства от социален, здравословен, психологически характер и т.н. Т.е., отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други - при другия родител, не се изключва като разрешение в техен интерес, но налага изтъкването на сериозни причини. Кой е най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДт и той е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права по отношение на всяко от децата. Тъй като родителските качества и проявлението им имат най-голямо значение, а емоционалната връзка и изграденият родителски авторитет пред детето – резултат от проявлението на тези качества, изборът на детето при кого предпочита да живее не следва да се игнорира от съда без състоятелни мотиви. Преценката дали е в интерес на децата да живеят разделено следва да се реши при отчитане на конкретните, специфични с оглед възрастта на всяко от тях потребности и възможността те да бъдат задоволени от един от двамата родители. Решението да се разделят привързани помежду си братя и сестри винаги е тежко, но след като родителите са поставили децата си в тази ситуация, съдът е длъжен да избере най-малкото зло за тях /решение № 162 от 27.07.2015г. по гр.д. № 7228/2014г. на ВКС, III ГО; решение № 350 по гр.д. № 477/2012г. на ВКС, IV ГО; Решение № 116 от 16.04.2014г. по гр.д. № 5156/2013г. на ВКС, IV ГО/. Въззивното решение е основано на комплексна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства – обясненията на родителите и на техните близки; приетите социални доклади и становището на социалните служби; прието и неоспорено от страните експертно заключение, преценено като обективно и професионално дадено; мнението и желанието на по-голямото дете изразено в хода на изслушването му по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт, като определените мерки отчитат спецификата на конкретния случай. Съдът е отчел установените по делото и съществени обстоятелства при постановяване на мерки относно упражняването на родителските права, а именно: и двамата родители имат капацитет, желание и възможност да отглеждат децата; обстоятелството, че от фактическата раздяла на родителите, основни грижи за децата полага бащата и неговата майка; желанието на родителите и установената привързаност на едно от децата към всеки от родителите; съобразена е възрастта на децата /съответно на 4 и на 12 години/ и помощта на роднини, както и социалното обкръжение на всеки от родителите /бащата живее с родителите си и съжителства с нов партньор, който не работи и полага грижи за двете деца/, в която връзка е приел за неоправдано непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето да се осъществяват от бабата по бащина линия и от новата партньорка на бащата. Съдът е отчел конкретното проявление на родителските качества на всеки от родителите, обусловило различно отношение на децата към тях, което трайно и сериозно е формирало предпочитанията и нагласите им – детето Г. е в стабилно емоционално състояние в семейството на баща си, чувства се уверено, бодро и в благополучие, със стремеж към емоционална независимост. Бащата за нея е желан партньор в общуването и авторитет; емоционално привързана е към този родител и семейството му. В същото време не отхвърля майка си, но отказва да осъществява срещи с нея поради обидата, че ги е „изоставила“, че не я „иска“, разочарована е от поведението й, но е склонна понякога да говори с нея по телефона. Емоционалната връзка между тях е изградена, но не е стабилна. Отказва категорично да живее при майка си в дома й, като детето не е готово да осъществява по-продължителен контакт с майката, особено с откъсване от бащата и това би се отразило негативно върху емоционалната й стабилност към момента и развитието й. С оглед на така установеното и мнението на детето в хода на изслушването му, при положителна оценка на родителската грижа, които до сега бащата е полагал за Г., подпомаган от своята майка, съдът е достигнал до извод, че в интерес на детето е спорът за родителските грижи да се разреши в полза на бащата. От друга страна, след комплексна преценка на обстоятелствата релевантни за интереса на детето Я., въззивният съд обосновал, че в интерес на детето е непосредствените грижи по отглеждано му да се полагат от майката, доколкото с оглед възрастта му то се нуждае от непосредствени майчини грижи, които този родител е годен и има желание да полага пълноценно. Съобразил в тази връзка ниската възраст на детето и произтичащите от това специфични детски потребности, силната и стабилна емоционална връзка между детето Я. и майката. Така при установените по делото релевантни с оглед интереса на всяко от децата обстоятелства, въззивният съд е достигнал до извода, че връзката между майка и дъщеря на този етап не е достатъчно пълноценна, за да осигури в най-добър интерес на детето правилната среда за неговото развитие ако родителските права бъдат възложени за упражняване на майката. Обосновал важна причина двете деца – едното в пубертетна, другото в ранна детска възраст, да бъдат разделени при определяне на местоживеенето им. В случая двете деца са разнополови и с голяма възрастова разлика, предпоставяща развитие на синдром на детронирания цар в по-голямото според експерта – имат различни базисни потребности, пред всяко от децата стоят различни задачи и предизвикателства, свързани с отглеждането, развитието, ежедневието и образованието им. Наред с това децата няма да се окажат в положение на преустановен контакт помежду си, накърняващ близостта им. И двете деца има къде да живеят, при добри битови условия, всеки от родителите може да им осигури адекватни за възрастта грижи и издръжка, включително подпомаган от близки възходящи. Съдът е преценил, че при така стеклите се обстоятелства и по съображенията, основани на съвкупната оценка на доказателствата по делото, по-добри условия и капацитет за пълноценно упражняване на родителските грижи спрямо детето Г. има бащата, а по отношение на детето Я. – майката. При тези мотиви въззивното решение е съобразено със задължителната практика на ВС и не е налице твърдяното противоречие на решението с практиката на ВКС. От друга страна съставът на Върховния касационен съд не установи служебно наличие на която и да е от хипотезите на чл. 280, ал. 2 от ГПК, вкл. и очевидна неправилност. Изложените съображения в изложението не сочат евентуално на порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличие на вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното решение, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Предвид изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на Н. Ш. Р. разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат в размер на 1200 лева, с извод за неоснователност на заявеното в касационната жалба възражение за прекомерност на определения размер. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение