Определение № 2443 от 10.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1464/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3469/09.02.2023 година, подадена по пощата на 08.02.2023 година, от С. Г. Г., против решение № 1642/16.12.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2176/2022 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 2249/07.07.2022 година на Районен съд Варна, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 3027/2021 година като е отхвърлил предявените от С. Г. Г. против „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД, във връзка с чл. 409 от КЗ за заплащане на сумата от 6000.00 лева, представляваща част от дължимо застрахователно обезщетение в размер на 12 372.60 лева по застраховка „Каско +“, клауза „Пълно каско“ по застрахователна полица № 440119031028037 за имуществени вреди на собствения му лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС], настъпили от застрахователно събитие на 14.09.2019 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска 09.10.2020 година до окончателното изплащане на сумата и на сумата от 611.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху главница 6000.00 лева за периода от 07.10.2019 година до 07.10.2020 година. В подадената от С. Г. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от С. Г. Г. против „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД, във връзка с чл. 409 от КЗ да бъдат уважени така както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 7897/28.03.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1642/16.12.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2176/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. С. Г. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.01.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3469/09.02.2023 година, като е подадена по пощата на 08.02.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е посочил, че не се спорело, че по отношение на собствения на С. Г. Г. лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС] бил сключен договор за застраховка „Каско +“, обективиран в полица №440119031028037, със срок на действие от 18.05.2019 година до 17.05.2020 година и уговорена между страните застрахователна сума от 25 000.00 лева. От представения като доказателство протокол за пътнотранспортно произшествие с пострадали лица № 1778/14.09.2019 година и влязло в сила на 04.12.2019 година наказателно постановление № 19-0819-005996/30.12.2019 година на ОД на МВР Варна срещу Г. С. Г. се установявало, че на 14.09.2019 година, около 7. 40 часа в [населено място] на [улица]на около 200.00 метра от кръстовището с [улица]настъпило пътнотранспортно произшествие между лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от Г. С. Г. и лек автомобил „Ситроен“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Л. К.-М.. В резултат на пътнотранспортното произшествие на управлявания от Г. С. Г. лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС] били нанесени материални щети, а другият водач бил с контузия на глава и врат. За допуснати нарушения на ЗДвП с наказателно постановление № 19-0819-005996/30.12.2019 година на ОД на МВР Варна, на водача на лекия автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС] били наложени глоби в общ размер от 410.00 лева, съответно за нарушения по чл. 123, ал. 1, т. 2, б „б“ от ЗДвП, чл. 00, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Не се спорело относно вината на водача на лекия автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС] за настъпване на пътнотранспортното произшествие. От заключението на вещото лице по назначената САТЕ се установявало, че механизма на настъпване на застрахователното събитие се изразявал в пряк контакт на двамата участника в произшествието, при който лекия автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС] застига и с предната си дясна част удря задната лява част на лекия автомобил „Ситроен“ с рег. [рег.номер на МПС]. Според вещото лице, с оглед констатираните увреждания по предната част на процесното МПС, като при съпоставянето им с механизма на произшествието, бил налице категоричен извод за наличие на причинно-следствена връзка между пътнотранспортното произшествие и настъпилите вреди на автомобила, собственост на С. Г. Г.. По отношение на заявените от „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място] правоизключващи възражения е посочено, че в съответствие с разпоредбата на т. 9.1.8 по т. 9. Общи изключения Раздел I: Общи положения не се покривали по застраховката щети, настъпили в резултат на умишлени действия или груба небрежност на застрахования, самоубийство или опит за убийство/убийство на застрахования, членове на неговото семейство, лица, живеещи заедно с него в едно домакинство, негови работници или служител, лица, работещи под негов контрол, независимо дали са били упълномощени да управляват, ремонтират, охраняват МПС или да извършват други дейности, на лица, на които застрахованият бил предоставил МПС за ползване по договор за наем, за послужване, на лизинг и други или при умишлено причиняване на застрахователно събитие от друго лице, имащо право да получи застрахователно обезщетение. С нормата на т. 9.5.1 по т. 9. Задължения на застрахования при настъпване на застрахователно събитие Раздел II: Каско при настъпване на застрахователно събитие застрахованият бил длъжен незабавно да уведоми всички компетентни, според вида на застрахователното събитие, държавни органи (МВР, службите за противопожарна и аварийна безопасност и/или др.), да изпълни всички свои задължения, посочени в Закона за движение по пътищата и другите нормативни актове, както и да изиска издаване на съответните документи, удостоверяващи събитието, с изключение на случаите, когато такива не се издават поради съществуващи нормативни пречки или поради липсата на правна възможност за осигуряването им. С разпоредбите на чл. 408 от КЗ и чл. 395 от КЗ се уреждало императивно правото на застрахователя по застраховка имущество да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, като същото възниквало само при доказано умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което имало право да получи застрахователното обезщетение; умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащият с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което било значително с оглед интереса на застрахования, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие и в други случаи, предвидени в закон. В конкретния случай твърдяното от „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място] неизпълнение на предвидено в договора задължение било неспазване на правилата за движение по пътищата: на първо място управление на автомобила с несъобразена с интензивността на движението скорост, нарушавайки императивните изисквания на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като се поддържало, че неизпълнението било при условията на груба небрежност и да се намирало в причинна връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие, и на следващо място: неизпълнение на задължението на водача по чл. 123, ал. 1 от ЗДвП да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на представители на МВР и следствието, при което се бил отклонил от задължителната проверка за алкохол при настъпване на пътнотранспортното произшествие, с което бил нарушил поетите с приемането на ОУ за застраховка Каско задължения при настъпване на пътнотранспортно произшествие. Грубата небрежност била фактор, който водел до увеличаване на риска в хипотезата на чл. 395 от КЗ, а увеличаването на риска представлявало създаване на по-голяма вероятност от настъпване на застрахователното събитие. Управлението на лек автомобил с превишена и несъобразена с пътните условия скорост представлявало противоправно поведение, т. к. задължението за движение със съобразена с пътната обстановка скорост било нормативно установено в ЗДвП. В конкретният случай „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД [населено място], не въвеждало каквито и да било твърдения относно факти и обстоятелства, очертаващи конкретната пътна обстановка и условия, при които било реализирано пътнотранспортното произшествие. Такива не се съдържали и в ангажираните по делото писмени и гласни доказателства. В хода на производството не било изяснено с каква скорост се е движил водача на лекия автомобил марка „Хюндай“, модел „Соната“ с peг. [рег.номер на МПС], съответно превишавала ли е предвиденото за участъка ограничение, и ако и да е била по-висока от нормативно установената стои ли това нарушение в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие или са били налице и други фактори, които са допринесли съществено за настъпване на пътнотранспортното произшествие. Затова и не можело да се приеме за основателно и доказано възражението на застрахователя, че била налице груба небрежност в действията на водача на процесния автомобил. Не така стоял въпросът относно възражението за неизпълнение на задължението на водача по чл. 123, ал. 1 от ЗДвП. Принципно не всяко неизпълнение на законово вменено задължение към водачите на МПС да спазват правилата за движение можело да бъде основание за отказ от страна на застрахователя по застраховка имущество да заплати застрахователно обезщетение на настъпилия застрахователен риск. Неизпълнението следвало да е значително с оглед интереса на застрахователя, или да била налице, както значителност на неизпълнението, така и значителност на самото задължение с оглед на неговия вид и характер, т. е. задължението да било от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него за осъществи своята дейност. Така в случая безспорно се доказвало, че водачът на процесния автомобил незабавно бил напуснал местопроизшествието след неговото реализиране, като се бил завърнал там едва три часа след това. Не се твърдели уважителни причини за това поведение от рода на здравословни или други. Безспорно с напускането на местопроизшествието водачът бил създал реална пречка пред органите на МВР за извършване на задължителната проверка за алкохол при пътнотранспортното произшествие. Водачът не бил изпробван за алкохол и при завръщането му на място. Следвало да се отбележи, че връщането на водача след три часа било достатъчно дълъг период, считано от момента на произшествието, още повече, че органите на КАТ нямали задължение на престояват на мястото до евентуалното появяване на другия участник в пътнотранспортното произшествие в избран от него момент. Тоест водачът не само не бил уведомил надлежните органи за реализираното по негова вина пътнотранспортно произшествие, но и бил напуснал местопроизшествието. Това неизпълнение на изрично въведеното в ОУ към договора изискване към водача да изпълнява задълженията си, посочени в ЗДвП и в конкретика да остане на местопроизшествието и да бъде тестван за алкохол било съществено с оглед интереса на застрахователя и било препятствало доказването на обстоятелствата, при които било настъпило събитието, както и на реалните причини за пътнотранспортното произшествие. Това е така, защото конкретния вид неизпълнение следвало да се възприема като реално създадена пречка пред застрахователя да осъществи дейността си като прецени шофирал ли е водачът с наличие на алкохол в кръвта на водача над допустимите норми, което по смисъла на договора представлявало изключен риск по договора и би освободило дружеството от заплащане на обезщетение. Затова била налице хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение. С оглед на горепосочените мотиви на Окръжен съд Варна при постановяване на обжалваното решение, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Г. Г. е посочил, че приемайки неизпълнението от страна на водача на застрахования лек автомобил на задължението му по чл. 123, ал. 1 от ЗДвП да остане на мястото на произшествието и да изчака органите на МВР, съответно връщането му на мястото на произшествието в рамките на три часа след настъпването му, представлява изключен риск по чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, поради факта, че представлява реално създадена пречка за застрахователя да осъществи дейността си като прецени шофирал ли е водачът с наличие на алкохол в кръвта и е основание за възникването на потестативното право на застрахователя за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, при положение, че по делото не са налични данни водачът на застрахования автомобил да е управлявал същото след употреба на алкохол или да е налице друго неизпълнение на договорните задължения от страна на застрахования, което да е значително с оглед интереса на застрахователя, т. е. което да е в пряка причина връзка и съществено да е увеличило риска от настъпване на застрахователното събитие, въззивният съд се е поизнесъл в противоречие с приетото в решение № 2/20.05.2013 година, постановено по т. д. № 1031/2011 година, решение № 140/01.08.2018 година, постановено по т. д. № 2278/2017 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 144/21.01.2021 година, постановено по т. д. № 2365/2019 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Също така в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Г. Г. сочи, че приемайки горепосоченото нарушение на водача на застрахования лек автомобил представлява изключен застрахователен рис и освобождава дружеството от заплащане на обезщетение при положение, че по делото не са налице данни водачът да е управлявал автомобила след употреба на алкохол въззивният съд се е произнесъл по въпроса за разпределение на доказателствената тежест между страните в нарушение на приетото с решение № 102/02.10.2012 година, постановено по т. д. № 615/2011 година, решение № 105/11.07.2017 година, постановено по т. д. № 1325/2016 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 32/11.08.2014 година, постановено по т. д. № 1262/2013 година и решение № 147/06.02.2017 година, постановено по т. д. № 2481/2015 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставените въпроси могат да бъдат уточнени и коригирани съгласно правомощията на касационната инстанция посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. Д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, като се свеждат до въпроса за това при какво неизпълнение на задължения от страна на застрахования застрахователят може да откаже плащане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ и за това какви факти подлежат на доказване в този случай, както и кой носи доказателствената тежест за установяването им. Съставът на Окръжен съд Варна се е произнесъл по спора, като е взел отношение и по тези въпроси и същите са намерили отражение в мотивите на решението му. С оглед на това са следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна за проверка на съответствието му по така уточнения и конкретизиран въпрос с посочената от касатора съдебна практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1642/16.12.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2176/2022 година по подадената против него от С. Г. Г., касационна жалба с вх. № 3469/09.02.2023 година и такова трябва да се допусне. На С. Г. Г. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 132.22 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение