Определение № 4627 от 16.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1936/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. против част от решение № 177/24.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 338/2023г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 3225 от 14.11.2021г. постановено по гр.д. № 2204/2022г. по описа на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. П. П. с ЕГН [ЕГН] общо сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от незаконно обвинение в извършване на престъпление по образуваното наказателно производство по пр.пр. № 324/2017г. по описа на РП – Велико Търново, НОХД № 2136/2017г. по описа на ВТРС, ВНОХД № 211/2019г. на ОС – Велико Търново, на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК образувано НОХД № 219/2020г. по описа на АС – Велико Търново и при повторно разглеждане по същество на делото образувано НОХД № 1786/2020г. по описа на РС – Велико Търново за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК, в извършването на което ищцата е оправдана с присъда, влязла в сила на 13.05.2021г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 13.05.2021г. до окончателното плащане. В частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лева и първоинстанционното решение е потвърдено, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касационният жалбоподател счита, че присъденият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, които ищцата е претърпяла. При определяне на размера на обезщетението сочи, че съдът е нарушил принципа на справедливост. Поддържа също, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички установени обстоятелства и понесените вреди, както не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Съдът не е взел предвид редица релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства, а обсъдените такива – оценил грешно: естеството и тежестта на повдигнатото обвинение – за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК; не е отчел продължителността и интензивността на наказателното производство, конкретно предприетите спрямо ищцата действия на процесуална принуда в хода на ДП; възрастта на ищцата към момента на повдигане на обвинението, сочеща по-висока устойчивост към неимуществени вреди; липсата на публична разгласа на обвинението и наказателното производство; нито обществено-икономическите условия и стандарта на живот към момента на увреждането. Писмен отговор на касационната жалба не е депозиран от насрещната страна С. П. П.. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване на неблагоприятната част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към жалбата е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: срещу ищцата било образувано наказателно производство по пр.пр. № 324/2017г. по описа на РП – Велико Търново, по което на 19.09.2017г. била привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК. Въз основа на внесен обвинителен акт било образувано НОХД № 2136/2017г. по описа на ВТРС. С присъда № 84/07.12.2018г. по това дело С. П. била призната за виновна и осъдена за престъпление срещу правосъдието по чл. 286, ал. 1 от НК. Наложени са й били наказания „лишаване от свобода" за срок от 3 години при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от 5 години и „обществено порицание" чрез прочитане на присъдата в ефира на Общинското кабелно радио – Велико Търново и обявяването й чрез залепване на диспозитива на хартиен носител по местоработата й в [населено място]. Присъдата била потвърдена с решение № 137/08.01.2020г. на Окръжен съд – Велико Търново по ВНОХД № 211/2019г. След влизане на присъдата в сила, тя е била изпълнена в частта по наложеното наказание „обществено порицание", както и оповестена по радиото и съобщена по местоработата й. На основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК С. П. инициирала възобновяване на производството, във връзка с което било образувано н.д. № 219/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, по което наказателното производство било възобновено, присъдата е отменена и делото изпратено за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото е образувано НОХД № 1786/2020г. по описа на Районен съд – Велико Търново, завършило с оправдателна присъда, която е влязла в сила на 13.05.2021г. От показанията на свидетеля В. Н. приел за установени твърдяните и понесени от ищцата неимуществени вреди – незаконното обвинение разтърсило из основи и преобърнало живота й, негативно понесла стреса и обидата, затворила се в себе си. При тези факти, от правна страна въззивният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени доказателства, са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. При доказано незаконно обвинение за установени по делото приел обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство и страх за бъдещето, напрежение и стрес от неправдата и недоверие в държавата и нейните институции, които се предполагат като житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и свободи. Като спорен пред себе си, въззивният съд приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи същия, съобразил, че на ищцата било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до шест години и обществено порицание; първоинстанционната присъда е била осъдителна и наложеното наказание е лишаване от свобода от три години, чието изтърпяване е отложено за пет години и обществено порицание, реално изпълнено – оповестена по радиото и съобщена по местоработата й; при въззивно обжалване присъдата била потвърдена; едва след възобновяване на наказателното производство и отмяна на присъдата при повторното разглеждане на делото с присъда от 28.04.2021г. ищцата била оправдана по повдигнатото обвинение, влязла в сила на 13.05.2021г.; наложена й била лека мярка за неотклонение „подписка“, която не се е отразила на начина й на живот нито е ограничила възможностите й за лично и професионално развитие и общуване. Това развитие на производството въззивният съд отчел като сочещо претърпени значителни страдания от страна на ищцата. Отчел в тази връзка, че ищцата не е била само обвиняема, съответно подсъдима в периода на водене на наказателното производство, но за един определен период е била и действително осъдена с влязла в сила присъда, което неминуемо подсилва изпитаните от нея негативните емоции и вътрешните терзания, на които е била подложена. Съобразил, че наложеното наказание е било и частично изпълнено, т.е. публично в местоработата и пред широката общественост е съобщено, че ищцата е извършила престъплението и че това е установено с влязла в сила присъда, а това категорично е накърнило възприятието на обществото и колегите й за нейната личност и е засегнало честта й, изпитала е срам и унижение. Въз основа на всички доказани обстоятелства приел за установени понесени от ищцата вреди, надхвърлящи обичайните такива при незаконно обвинение. Съобразил от друга страна доказаните с показанията на разпитания по делото свидетел неимуществени вреди – изменения настъпили в поведението и личността на ищцата, за накърненото достойнство в резултат на незаконното обвинение. Отчитайки и обстоятелството, че ищцата е била с чисто съдебно минало и упражнява лекарска професия, обосновал, че справедливият размер на обезщетението за репариране на така понесените неимуществени вреди възлиза на 10 000 лева. За неоснователни приел оплакванията на Прокуратурата за завишен размер на обезщетението. При определяне на този размер въззивният съд посочил, че по делото не е установено воденото наказателно производство да е повлияло негативно на семейния и професионален живот на ищцата, както и да е накърнило бъдещите й възможности за развитие, доколкото обвинението не е за престъпление в професионалната й сфера. Като недоказани приел също неимуществените вреди претендирани като следствие на влошаване на здравословното й състояние. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси: 1/ Определянето на неимуществени вреди следва ли да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? По този въпрос твърди противоречие на обжалваното решение на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 192 от 14.06.2016г. по гр.д. № 1061/2016г., IV ГО; Решение № 264 от 29.11.2019г. по гр.д. № 1185/2019г., IV ГО; Решение № 84 от 25.09.2020г. по гр.д. № 3692/2019г., IV ГО; Решение № 202 от 20.06.2016г. по гр.д. № 403/2016г., IV ГО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените от касатора въпроси обобщено са за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, както и за изискването на наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение. Доводите на прокуратурата в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди, както и че въззивният съд не е изследвал пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и конкретните вреди. В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси обаче не са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от всеки от касаторите и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието "справедливост" са свързани с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и реалното им отражение върху личността на увредения и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства по искове за ангажиране отговорността на държавата за обезщетение на вреди от незаконно обвинение са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, включително дали то се е развило в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професионална реализация, обществен отзвук, обществено положение, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Затова държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите и възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищцата. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съгласие с константната съдебна практика и на база доказателствата по делото. Отчел конкретно, че са установени предпоставките за възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: повдигнато обвинение на ищеца за извършване на престъпление, наказателното производство по което е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение; по отношение на ищцата било повдигнато обвинение за набедяване /умишлено, тежко по смисъла на закона/ незасягащо сферата на професионалната й реализация; че същата е била призната за виновна и осъдена на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и „обществено порицание“ с присъда на първоинстанционен съд; потвърдена от въззивен съд; че наложеното наказание „обществено порицание“ е било изпълнено; наказателното производство впоследствие е било възобновено, присъдата отменена и при повторното разглеждане на делото, ищцата била оправдана по повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство и общата продължителност на производството /3г. и 8м./; съобразил вида и интензитета на взетата по отношение на ищцата мярка за неотклонение /подписка/, която съобразил, че не е засегнала начина й на живот; протичането на наказателното производство и в съдебната му фаза в две съдебни инстанции, възобновяването му и повторното му разглеждане; чистото съдебно минало на ищцата и настъпилата промяна в поведението й. Установените правно релевантни факти съпоставил с доказаните по делото неимуществени вреди понесени от ищцата в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение – понесени стрес, страх от осъждане, психическо напрежение, без трайно увреждане на здравето; чувство на несигурност и цялостното им отражение върху личния и социален живот на ищцата. Отчел липсата на други доказателства по делото, установяващи твърдените неимуществени вреди – засягане на здравето, отражение върху семейния и професионалния й живот, както и възможностите за бъдещо развитие и реализация. Въз основа на подробен анализ на конкретно установените обективни обстоятелства, отражението им върху отделни сфери от живота на ищцата и значението на всяко за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди формирал решаващ правен извод, че с оглед установеното по делото ищцата е търпяла вреди съизмерими с обичайните болки и страдания и съобразно конкретно доказания по делото вид, обхват и интензитет на същите, като справедлив определил размер на обезщетението от 10000 лева. При тези мотиви в решението, въззивният съд е обсъдил, както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването му на база всестранна преценка на доказателствата по делото. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и доказаните действителни вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. В същото време е изложил съображения кои вреди не са доказани по делото и не подлежат на обезщетяване. Ето защо решението на Апелативен съд – София не е в разрез с разрешението, дадено в задължителната съдебна практика, а в съгласие с него. В този смисъл въведените от всеки от касаторите правни въпроси не изпълняват изискванията към допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доводите за необоснованост на крайното въззивно решение са извън предмета на настоящото производството. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и липсата на отправено искане за присъждане на разноски от правоимащата страна, разноски за настоящото производство не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение