Определение № 50706 от 21.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2685/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, срещу въззивно решение № 746 от 29. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по в.гр.д. № 1048 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 4746 от 04. 08. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-18 състав по гр.д. № 3537 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която касаторът е осъден на основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ - отм., да заплати на В. А. К. сумата 50000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени му от смъртта на брат му Д. А. К., настъпила в резултат на ПТП, причинено на 14. 03. 2014 г. от Х. В. Т., водач на лек автомобил „Фолксваген Голф“, рег. [рег.номер на МПС], застрахован при касатора по застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № BG/22/114000485431, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 14. 03. 2016 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че ищецът В. А. К. има качеството на пострадал от конкретното ПТП, както и че съдът не се е съобразил със задължителните указания по тълкуването на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Излага се, че в случая по делото не се установява, включително и от изслушаните свидетелски показания, наличие на изискващата се от Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка на ищеца с починалия, както и действително претърпени от смъртта му вреди, при които и по изключение би му се дължало обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че по делото е установено от събраните гласни доказателства, че ищецът и починалия му брат са живели в едно домакинство и са се подкрепяли в случай на необходимост, но не се установява, че по своето съдържание и интензитет връзката на ищеца с починалия надхвърля обичайните предели на доверие, любов и подкрепа между братя, съответно – и че ищецът е преживял морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка, респективно – че е налице изключителен случай по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу касатора от В. А. К. иск в неговата цялост, със законните последици по отношение на лихвите и разноските, претендират се разноски, съобразно изхода на спора в касационната инстанция.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира, като общо основание за допускане на касационно на въззивното решение въпросите:

1. Какви са критериите, по които съдът преценява материалноправната легитимация на едно лице да поиска, съответно да получи обезщетение за неимуществени вреди, поради наличието на морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка между братя?

2. Обитаването на общо жилище обуславя ли наличието на силна връзка между две лица?

Твърди се, че по същите въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ВКС – ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г. и Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, поради което и по делото е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и основание за касиране на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 281, т. 3, предл. 1 и предл. 3 от ГПК.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационното производство.

В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителните му части, с които касаторът е осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди, причинени от същото ПТП на родителите на починалия Д. А. К. – С. Д. К. и А. В. К. в размери от по 120000 лв. по главниците, ведно със законна лихва върху сумите от 14. 03. 2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта му, с която първоинстанционното решение е отменено в осъдителните му части в полза на същите лица, за сумите от по 80000 лв., представляващи разликата над присъдените по 120000 до общо предявените размери от по 200000 лв. по главниците, и за сумата над 50000 лв. до общо предявеният размер от 100000 лв. за В. А. К., ведно със законните лихви върху същите суми, считано от 14. 03. 2016 г. до окончателното изплащане, и така предявените искове са отхвърлени в тези им части, въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ до уважения с въззивното решение в обжалваната му част размер от 50000 лв. по главницата, присъдена на В. А. К. – брат на загиналия при процесното ПТП, въззивният съд е приел в относимата към обжалваната част от въззивното решение, част от мотивите си към същото, за установено от разпитаните в първоинстанционното производство двама свидетели, че загиналият Д. А. К. и брат му – ищецът В. А. К., били винаги заедно - на училище, тренирали, заедно завършили, били заедно непрекъснато, като близнаци. След смъртта на брат си ищецът получил психологически срив, тъй като с брат си били неотлъчно заедно и липсата на брат му, му се отразила много. Към датата на разпита на далия показания в този смисъл свидетел в първоинстанционното производство, ищецът се възстановил малко, но не бил същото момче, което свидетелят познавал. Преди катастрофата всички били непрекъснато заедно. Децата били слънчеви, весели, палави в добрия смисъл на думата. Учели в спортно училище. Ходели при майка си на обяд. Тя винаги им приготвяла храна. Децата били винаги около майка си и баща си. Братята били породени и били като близнаци. Родителите не оставяли децата сами и затова винаги се събирали в тях. След смъртта на брат му ищецът изпаднал в неимоверна депресия. Започвал да учи, отказвал се и непрекъснато говорел за брат си.

При така приетото за установено от фактическа страна, съдът е изложил, че предвид разширяването на кръга от лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък с ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по тълк.д. 1/2016 г. и съобразно мотивите на същото тълкувателно решение, от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

При така принципно приетото, въззивният съд е изложил, че споделя изводите на първоинстанционния съд, че са доказани особено близки отношения на загиналия и брат му - ищеца, както и че вредите надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Според въззивния съдебен състав свидетелските показания са ясни, убедителни, задълбочени и в синхрон помежду си. От писмените доказателства се установява, че ищецът и брат му са родени в една и съща година с десет месеца разлика във възрастта, свидетелите разказват, че двамата са били като близнаци - движели са се в една компания и преживелият брат трудно намира смисъл да продължи живота си. При така изложеното въззивният съд е приел за изцяло лишени от основание оплакванията, че не се установяват обстоятелства, обосноваващи отговорност на застрахователя за обезщетение на преживелия брат.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на заявеното и поддържано от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия от двата формулирани материалноправни въпроса – относно това какви са критериите, по които съдът преценява материалноправната легитимация на едно лице да поиска, съответно да получи обезщетение за неимуществени вреди, поради наличието на морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за конкретната родствена връзка между претендиращия обезщетението и починалия. Същият въпрос, като относим общо към предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото е включен в предмета на спора и разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения от ищеца В. А. К. срещу касатора, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите, осъдителен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ Изложените от въззивния съд, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви такива на въззивния съд в относимата им към обжалваната част от въззивното решение тяхна част, с които е аргументиран извода на въззивния съдебен състав, че по отношение на ищеца - брат на загиналия, са изпълнени възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за присъждане на обезщетение и на лица извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди, разкриват противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана както с цитираното тълкувателно решение, така и със служебно известното на съда решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. Поради изложеното и с оглед констатираното противоречие на решаващите изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция с практиката на ВКС и ВС, то и въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за изхода на делото въпрос относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на такова обезщетение.

Вторият от формулираните в изложението на касатора въпроси не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото същият е формулиран много общо, отговорът му няма самостоятелно значение за изхода на делото във въззивната инстанция, и доколкото по начинът по който е формулиран, отговорът на същия въпрос зависи повече от конкретно приетите от съда за установени по делото обстоятелства по делото, отколкото от принципното приложение на правна норма, като общо правило за поведение на правните субекти, поради което и въпросът има по-скоро фактически, отколкото правен характер.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение