Определение № 564 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3673/2025 г.

Производство по чл.278, вр.с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на В. С. П., чрез адв. С. К. от АК-Русе, срещу решение № 129/29.05.2025 г. по в.гр.д.№ 379/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която отменя по реда на чл.248 ГПК, определение от 17.05.2024 г. по гр.д.№ 394/2021 г. на Окръжен съд Русе и се изменя решение № 22/26.01.2024 г. по същото дело в частта за разноските, като присъденото възнаграждение на адв. С. К., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. се намалява от 43 195.57 лева на 20 000 лева. Частната касационна жалба съдържа доводи за неправилност, а в изложение към нея се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1.„Как следва да се тълкува, преценява и съотнася и в каква степен действалата към момента на сключване на договор за правна помощ за оказване на безплатна правна помощ Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения следва да служи като ориентир за съда при определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв за оказана безплатна адвокатска помощ и допустимо ли е при изключително висок интерес /3 245 016.69 лв./, многобройни проведени по делото съдебни заседания /в случая 10/, събирането на многобройни писмени и гласни доказателства и съдебни експертизи и наличието на висока фактическа и правна сложност на делото и обем от над 1900 стр., определеното от съда възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв да бъде повече от два пъти по-ниско от минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. – в случая 20 000 лв. при минимално такова по Наредба № 1 от 43 197.57 лв.?“; 2.„Следва ли съдът да извърши преценка по реда на чл.175 ГПК на направеното от страната признание за неизгоден за нея факт?“; 3.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си, вкл. и в частта, имаща характер на определение, всички доказателства и всички доводи и възраженията на страните?“. Според жалбоподателя, първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а останалите са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 136/06.11.2015 г. по гр.д.№ 2483/2014 г., ІІ т.о., т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК, като счита, че е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество е подаден писмен отговор чрез гл.инспектор М. И. към ТО Бургас, в който се оспорват доводите в частната касационна жалба поради липса на основания за допускане на касационно обжалване в тази част. Настоящият състав на Върховния касационен съд, констатира че частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с характер на определение на въззивен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението, въззивният съд приема, че производството е образувано по искове на основание чл.153, ал.1 ЗОНПИ за отнемане на незаконно придобитото имущество, чиято първоначалната цена е 3 528 527.32 лева, а след частичен отказ от исковете – цената е намалена на 283 510.63 лева, за която мотивираното искане на Комисията е уважено. При тези данни, съдът е уважил възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.5 ГПК, като е възприел мотивите на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, че Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения /сега Наредба за възнагражденията за адвокатска работа/ не обвързва съда да прецени действително положените усилия на защитата по делото. Въззивният съд в случая се е обосновал с конкретните обстоятелства, че правната помощ е осъществена за изготвяне на писмен отговор на исковата молба и процесуално представителство до направения частичен отказ от страна на Комисията. При преценката относно предмета на спора, защитавания интерес и количеството на извършена работа от процесуалния представител на ответника, вкл. фактическата и правна сложност на делото, според въззивния съд справедливият размер на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв за предоставената услуга е 20 000 лева. Допустимостта на касационното обжалване, според чл.274, ал.3 ГПК, се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, които в случая не са налице. Съгласно дадените разяснения в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. След решенията на Съда на ЕС по съединени дела C-427/16, С 428/16 и C-438/22 е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, че нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатна адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл. 38, ал.2 ЗАдв, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото - така напр. определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г., І т.о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр.д. № 2605/2023 г., III г.о., определение № 712 от 21.03.2024 г. по т.д. № 175/2023 г., I т.о., определение № 2198 от 08.08.2024 г. по т.д. № 1916/2023 г., І т.о. и др./. В този смисъл, материалният интерес по делото не е водещ при преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение - определение № 23/07.01.2026 г. по ч.т.д.№ 1793/2025 г., I т.о., а при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът следва да извърши преценка по вътрешно убеждение за реално предоставената услуга, въз основа на изложените по-горе критерии, без да е обвързана от минималните прагове на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. След като съдебната практика е уеднаквена по формулирания въпрос, за значението на възприетите ориентировъчни размери на адвокатските възнаграждения, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Дължимото адвокатско възнаграждение се преценява винаги конкретно, с оглед особеностите на случая и по вътрешно убеждение на съда, което не може да бъде проверявано за необоснованост преди допускане на касационно обжалване в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Останалите въпроси също не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като съдът е обсъдил конкретните доводи и възражения на страните и се е мотивирал защо приема, че е налице хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК. Правото на разноски е признато на страната по делото, която е постигнала желания за нея правен резултат при разглеждане на спора по същество, респ. при позитивен за нея резултат от обжалване на постановения съдебен акт - според чл.81 ГПК, съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. В случая, съдът е преценил, че с оглед усилията на адвокатската защита на ответника е налице несъответствие относно цената на предоставената услуга, поради което възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК е основателно. Произнасянето на въззивната инстанция не е в противоречие с установената практика на Съда на ЕС и ВКС, а изложените мотиви отразяват решаваща дейност на съдебния състав по предмета на спора, след обсъждане на всички правнозначими обстоятелства за размера на адвокатското възнаграждение. В тази връзка, липсва нарушение на основните начала в гражданския процес, възприети и последователно утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, или нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуване и прилагане на процесуалноправните норми. Обжалваното решение съдържа конкретната преценката на съда за приложението на чл.78, ал.5 ГПК, а изводите на съда са съобразени с обема на конкретно предоставената правна защита, поради което не е налице и „очевидна неправилност“, по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение