Определение № 25 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Й. Т. В. и М. Х. Д. са обжалвали въззивното решение на Варненския окръжен съд № 638 от 31.03.2021г., постановено по гражданско дело № 2992/2020г., с което е отхвърлен иска за делба на апартамент № 30, намиращ се в [населено място] [улица]бл.4 вх.1 ет.7 с идентификатор № .............по КККР. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение противоречи на материалния закон и при постановяването му са допуснати нарушения на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата. Изложени са съображения, че показанията на свидетелката Л. звучат житейски неиздържано за проведен разговор за наследствените имоти, който тя е подслушала точно в деня на смъртта на общия на страните наследодател. Според касаторите съдът е следвало да прецени тези показания с оглед тяхната непосредственост и правдивост. Същевременно в мотивите на решението не са коментирани подробно посочените от ищците по делбения иск /сега касатори/ свидетели. Поддържа се, че не е отблъснато владението на съсобствениците, а всички действия, предприети от съделителя С. Д. са такива на обикновено управление и не доказват намерение за своене. Поддържа се също така противоречие на изводите на въззивния съд с разясненията в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Във връзка с тези доводи са и поставените въпроси в изложението по чл.284 ал.1 т.1 ГПК. Ответникът С. Т. Д. е подал писмен отговор, в който изразява становище, че депозираната касационна жалба следва да се отхвърли като неоснователна. Поддържа, че е категорично установено от доказателствата по делото, че ищците /касатори/ не са имали никакво намерение да упражняват фактическа власт върху процесното жилище, то е владяно повече от десет години от ответника по иска за делба и ищец по насрещния установителен иск за собственост и го е придобил по давност като владението му е било явно, постоянно, спокойно, несъмнено и необезпокоявано. Ищците по никакъв начин не са се противопоставили на това владение и не са оборили констативния нотариален акт, с който той се е снабдил през 2017г. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за делба, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Варненският окръжен съд като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение на Варненския районен съд, ХХІV състав, № 3420/24.07.2020 г. по гр.д.№ 8695/2019 г. в частта му, с която е допусната делба на апартамент в [населено място] с идентификатор по КККР № ...............и е решил делото по същество като е отхвърлил иска за делба. Въззивният съд е приел, че искът за делба на този имот е неоснователен, защото принадлежи на сина на общия наследодател С. Т. Д.. Мотивите за този извод са, че той се легитимира като собственик на лично основание – по силата на договор за издръжка и гледане за 3/4ид.ч. от имота, и по силата на наследяване – от наследството на баща му Т. С. Д. за 1/12ид.ч., а останалите 2/12 ид.ч., принадлежащи на съпругата и дъщерята на наследодателя, е придобил по давност. Въззивният съд е приел, че С. Т. Д. е започнал да владее цялото жилище от м. юни 2005г., когато е открито наследството на баща му Т. С. Д., което се признава от ищците в исковата молба. Според въззивния съд намерението за своене на имота е доказано от показанията на свидетелката Л., която била с ответника в много близки приятелски отношения от много години, познавала баба му и баща му, и е присъствала на разговора, проведен между С. Т. Д. и преживялата съпруга М. Х. Д. в деня на погребението на наследодателя, когато С. Т. Д. се обърнал към своята мащеха с думите: „Нали знаеш, какво казваше татко, какво сме коментирали вкъщи – къщата в [населено място] да остане за мен и сестра ми, а апартаментът – само за мен”, на които думи отговорът бил: „Да, знам, така е.” По обясненията на свидетелката това било така понеже дъщерята Й. Т. Д. си имала апартамент на друго място. Показанията на свидетелката са възприети от въззивния съд като достоверни с мотив, че те обективират самото заявление на ответника за своене – че апартаментът оставал само за него, в какъвто смисъл е било желанието на баща му. От този момент, С. Т. Д. е установил фактическата власт върху имота със съзнанието, че го свои за себе си, както на лично основание – за придобитото от него по силата на възмездна сделка и в обема на наследствената му квота, и като владелец квотите на останалите наследници. Прехвърлителката Й. Т. Ч. в обема от 3/4ид.ч. макар да е имала запазено право на ползване, не е живяла в жилището, а в къщата си в [населено място] през периода от 2009 до 2014г. Така за времето от 2005г. С. Т. Д. е осъществявал фактическата власт само за себе си, без да допуска други лица. Съдът е посочил, че от съдържанието на писмо от ищците, изпратено до ответника чрез телепоща и получено от последния на 22.04.2019г. е видно, че в същото е обективирано и признание на съпругата и дъщерята на общия наследодател, че двете са нямали достъп до двата съсобствени имота, с какъвто разполагал само ответника. При този анализ на доказателствата въззивният съд е приел за непротиворечиво установено, че в продължение на повече от 20 години С. Т. Д. е владял необезпокоявано апартамента като е завладял изначално частите на сънаследниците си. Ищците, чиято е била доказателствената тежест, не са оборили констатациите на нотариуса в издадения на основание чл. 587 ал.2 ГПК нотариален акт, вписването на който имащо публичен характер, има оповестително действие за всички, включително и за сънаследниците. При тези мотиви на въззивния съд, поставените от касаторите правни въпроси, свързани с необходимостта от доказване на намерението на сънаследника за завладяване на сънаследствения имот, са обуславящи за делото, защото са разгледани от въззивния съд и от разрешаването им е формиран крайния извод на съда за отсъствие на съсобственост, а оттам и за неоснователност на иска за делба. На основание т.1 от ТР 1/2020г. на ВКС, ОСГК и ТК, Върховният касационен съд обобщава и доуточнява поставените правни въпроси така: 1. Представлява ли владелческо действие обитаването на съсобствения имот от един от сънаследниците, когато то е станало със съгласието и без противопоставянето на останалите сънаследници, но без последните да са заявили писмено или чрез конклудентни действия, че се отказват от наследството и в 2. В кои случаи сънаследникът изначално владее сънаследствения имот и не е необходимо впоследствие да демонстрира промяна в намерението си пред сънаследниците. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото поставените въпроси са специфични и не са разгледани в посочената от касаторите задължителна съдебна практика на ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение