Определение № 50428 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1570/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 159089/24.07.2020 г. по гр. д. № 74939/2017 г. Софийският районен съд е:

• признал за установено по иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Т. В. Т. срещу „Софийска вода“ АД [населено място], че между страните не съществува правоотношение във връзка с доставка на ВиК услуги за имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес];

• осъдил „Софийска вода“ АД [населено място] да заплати на Т. В. Т. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от незаконосъобразно депозиране от служителите на ответното дружество на 14.09.2016 г. на заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ищеца, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2016 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от незаконосъобразна липса на индивидуализация, която е следвало да се осъществи от служителите на ответното дружество на 14.02.2017 г. в издадените от ответника на 08.03.2017 г., 07.04.2017 г. и 07.06.2017 г. три нови фактури на различна стойност отново на името на ищеца, касаещи водоснабдения имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] с клиентски номер [ЕГН], ведно със законната лихва, считано от 20.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 400.30 лева разноски за производството, като за разликата до пълните предявени размери от 25 000 лева, съответно - от 8 500 лева, исковете са отхвърлени;

• осъдил Т. В. Т. да заплати на „Софийска вода“ АД [населено място] разноски по съразмерност в размер на 82.09 лева;

• осъдил „Софийска вода“ АД [населено място] да заплати на адв. М. З. М. от АК [населено място] на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения адвокатско възнаграждение по съразмерност в размер на 529.25 лева.

С определение № 20250877/12.11.2020 г. по същото дело Софийският районен съд е изменил основното решение в частта за разноските, като е осъдил „Софийска вода“ АД [населено място] да заплати на адв. М. З. М. от АК [населено място] на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения адвокатско възнаграждение по съразмерност в размер на 664.48 лева.

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба, подадена от ответника, и насрещна въззивна жалба, подадена от ищеца, е приел, че ищецът е сезирал съда с един установителен по чл. 124, ал. 1 ГПК и с четири осъдителни иска по чл. 49, ал. 1 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва:

• първият деликт произтича от неправомерното обработване на личните данни на ищеца, за което той не бил давал съгласие, във връзка с депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК; неимуществените вреди ищецът оценява в размер на 5 000 лева;

• второ, ответникът бил ползвал личните му данни - трите имена и единния граждански номер в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение с цел точно да бъде индивидуализиран като длъжник - нарушение на Закона за защита на личните данни - чл. 2, ал. 2, т.т. 1, 2 и 3; това било довело до противоправно нарушаване на неговата неприкосновеност и личния му живот; всички негативни преживявания във връзка с това нарушение на ответника оценява на сумата 10 000 лева;

• трето, обезщетяване за нанесените вреди на репутацията му на добросъвестен гражданин и безупречен съдружник и служител във фирма „С.“ ООД [населено място] чрез начисляване на недължими задължения; негативните преживявания във връзка с това нарушение на ответника оценява също на сумата 10 000 лева;

• четвърто, негативни преживявания поради бездействието на ответното дружество да установи надлежния длъжник за обекта в[жк], както и продължаваното издаване на фактури с трите имена на ищеца без посочване на единен граждански номер.

Като се е позовал на определение № 431/04.10.2019 г. по ч. гр. д. № 2964/2019 г. на ВКС, IV-то г. о., въззивният съд е посочил, че е обвързан от същото по въпроса за допустимостта на установителния иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК. По основателността на иска съдът е посочил, че доколкото по делото не е доказано от ответника, комуто е доказателствената тежест, а и същото обстоятелство е обявено от първоинстанционния съд за безспорно, следва да се приеме, че ищецът не се явява потребител по смисъла на общите условия на ответното дружество на услугите му във връзка с недвижим имот, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] клиентски номер [ЕГН]. В тази част първоинстанционното решение като правилно е потвърдено с решение № 260231/18.01.2022 г. по в. гр. д. № 323/2021 г. на Софийския градски съд и не е предмет на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че след математическото сборуване на цената на първите три осъдителни иска, на което процесуалният представител на ищеца се е противопоставял нееднократно, първоинстанционният съд се е произнесъл по третия осъдителен иск. Липсва произнасяне по първите два иска във връзка с твърдените от ищеца нарушения по Закона за защита на личните данни. Съдът е посочил, че в случая не се касае до непроизнасяне /чл. 250 ГПК/ по два от предявените искове, респ. до липса на мотиви /необоснованост/, а до несъобразяване с предявените от ищеца искове. Освен това въззивният съд е намерил, че е недопустимо предявяване на евентуален иск, както това е сторено във второто публично съдебно заседание, т. е. след връчване на исковата молба и постъпване на отговор в срока по чл. 131 ГПК. Това е така, защото последващо съединяване на искове е допустимо само в изрично посочени в ГПК случаи - чл. 211- насрещен иск, чл. 212 - инцидентен установителен иск, чл. 213 - съединяване на дела за общо разглеждане в едно производство, чл. 225 - главно встъпване, чл. 219, ал. 3 - обратен иск срещу третото лице, привлечено по делото, а в случая не е налице нито една от тези изрично посочени в ГПК хипотези. По тези съображения въззивният съд е намерил, че в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с цена 25 000 лева, с какъвто не е бил сезиран, обжалваното решение следва да бъде обезсилено, което е сторено с решение № 260231/18.01.2022 г. по в. гр. д. № 323/2921 г., а делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по действително предявените осъдителни искове по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с цена съответно 5 000, 10 000 и 10 000 лева. Що се касае до четвъртия осъдителен иск с цена 8 500 лева във връзка с твърдяното бездействие на служители на ответното дружество, въззивният съд е намерил, че първоинстанционното решение в тази част е допустимо.

По този иск въззивният съд е посочил, че субективният елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД /вината/ се приема за доказан при липсата на ангажирани доказателства за оборване на законовата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД от страна на ответника. Съдът е приел, с оглед отразеното в писмото на ответното дружество О/Ж-520/14.02.2017 г., че „Софийска вода“ АД е поело задължение да не предприема последващи действия срещу ищеца във връзка със задълженията за доставка на вода до клиентски номер [ЕГН], а ще насочи претенциите си срещу надлежния длъжник. Освен че са поднесени извинения до ищеца във връзка със създадените неудобства, „Софийска вода“ АД е уверило ищеца, че са предприети всички необходими мерки за недопускане на подобни случаи в бъдеще. От представените обаче още с исковата молба три броя фактури е видно, че като титуляр на партидата за този клиентски номер продължава да е записан Т. В. Т.. В течение на процеса не е доказано ответното дружество да е предприело обещаните в писмото действия по установяване на действителния длъжник на услугата за клиентски номер [ЕГН].

Ищецът е твърдял, че поведението на ответника - неизпълнението на обещаните в писмото действия по установяване на надлежния длъжник, било за него обидно и цинично, че продължава и към момента на предявяване на иска да изпитва възмущение и гняв от незачитане и неуважение към личността му и като клиент. В този смисъл за него била създадена болезнена „шизофренична“ ситуация, която силно го тормозела и възмущавала, т. е. едновременно бил третиран от ответника като лоялен клиент и неизряден длъжник. От представеното от ответника становище от 19.12.2018 г. въззивният съд е приел, че ищецът действително е лоялен клиент. А с оглед събраните по делото доказателства - свидетелски показания и съдебно-психологична експертиза, съдът е намерил, че ищецът е търпял неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с бездействието на служители на ответника.

При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е споделил и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че от доказателствата по делото се установява наличието на негативни изживявания, настъпили в правната сфера на ищеца, но ищецът не е доказал, че техният интензитет е в толкова висок размер - доказателствата не са установили в достатъчна степен наличието на особено сериозно по размер засягане на правната сфера на ищеца, за да се присъди изцяло претендираната сума. Според първоинстанционния съд присъждането на сума над 1 000 лева би довело до неоснователно обогатяване на ищеца, тъй като вреди, надхвърлящи този размер, не са доказани. Същевременно въззивният съд е посочил, че доколкото доказателствата са във връзка с предявените от ищеца четири броя осъдителни иска, то обезщетението за неимуществени вреди се определя само относно твърдяното бездействие. А доколкото е длъжен да формира и собствени мотиви, въззивният съд е добавил, че според Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/ липсва задължително изискване за посочване на единен граждански номер във фактурата. Затова и твърдението на ищеца, че ответното дружество не е изпълнило задължението си да индивидуализира получателя по трите фактури чрез посочване на единен граждански номер, е неоснователно. Несъмнено липсата на неизпълнение на задължение, респ. липсата на противоправно поведение в тази връзка, повлиява на размера на обезщетението, което следва да бъде определено в полза на ищеца. По тези съображения с решение № 260231/18.01.2022 г. по в. гр. д. № 323/2021 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта по иска за обезщетение за неимуществени вреди - резултат от проявено от служители на ответника бездействие.

Касационната жалба има предмет въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с цена 25 000 лева, а делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав и постановяване на решение по предявените осъдителни искове по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с цена съответно 5 000, 10 000 и 10 000 лева, както и в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на допуснато от служители на ответника бездействие е отхвърлен за разликата над 1 000 до 8 500 лева.

Касаторът обжалва въззивното решение в първата част като недопустимо, постановено в нарушение на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК, тъй като предявените от него обективно съединени искове са два предвид факта, че противоправното поведение на ответника представлява две категории твърдени факти от обективната действителност, изразяващи се в действия и бездействие, причинили неимуществени вреди. Според касатора противоправното поведение на ответника се изразява в последователни взаимосвързани действия по неправомерна обработка на личните му данни - лично име и единен граждански номер, за вменяване на несъществуващи парични задължения, за което той не е давал съгласие, както и използването на неправомерно обработените лични данни за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, което му е причинило комплексна неимуществена вреда в три личностни аспекта, оценени съответно на 5 000, 10 000 и 10 000 лева, което е един иск с обща цена 25 000 лева. Втория иск е за неимуществени вреди в размер на 8 500 лева, причинени от деликт, който е в причинна връзка с бездействието на служители на ответника. При тези обстоятелства заявената от ищеца в съдебно заседание „евентуалност“ не се отнасяла до обективното съединяване на искове при условията на евентуалност, а относно волята му, че с оглед на твърдените два деликта съдът да приеме, че е сезиран с два обективно съединени иска. Второто оплакване на касатора е за очевидна неправилност на въззивното решение в тази част, тъй като въззивният съд е игнорирал изричното изявление на ищеца, че сезира съда с един иск на обща стойност 25 000 лева, който иск е предмет и на надлежния доклад по делото. По втората част - във връзка с иска за обезщетение на неимуществени вреди като резултат от бездействие на служители на ответника, касаторът поддържа оплакване за наличие на основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, както и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност.

Ответникът по касация - ответник по исковете, не е подал отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, изхожда от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, тъй като в хипотеза на спор колко на брой са предявените искове при преценката за допустимост на касационното обжалване следва да се изхожда от общата им цена, която в случая е над 5 000 лева; жалбота отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. Ето защо е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Едно съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. /т. 9 от Постановление № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. на Пленума на ВС/. В разглеждания случай такива пороци на въззивното решение не се установяват. Не може да се приеме тезата на касатора, че в нарушение на диспозитивното начало въззивният съд е приел, че са предявени четири, а не два обективно съединени иска за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане. От съдържанието на касационната жалба, както и от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва извод, че извършената от въззивния съд преценка съответства на трайно установената съдебна практика, че определянето на правната квалификация на предявения иск /искове/ е дейност на съда по приложението на материалния закон. Тази преценка в случая отговаря на фактическите твърдения, че различни действия на ответника са засегнали ищеца в три личностни аспекта като източници на възникналите между страните три облигационни правоотношения с цена на исковете за парични вземания в размер съответно на 5 000, 10 000 и 10 000 лева. Ето защо основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и от съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Такива видими пороци на въззивното решение в случая не се установяват. Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, дадена от първоинстанционния съд - чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, не е обвързваща за въззивния съд, който следва да квалифиципа правните твърдения на ищеца в съотвествие с изложените обстоятелства в исковата молба и евентуално въведените в хода на делото уточнения, което е и сторено в разглеждания случай.

В обобщение- не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: длъжен ли е въззивният съд, независимо от препратката към мотивите на първоинстанционния съд, да изложи собствени ясни, точни и убедителни мотиви, като обсъди в тяхната съвкупност всички обективни обстоятелства, които са от значение за справедливия размер на обезщетението. Като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК сочи противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, формирана с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и т. 3 на Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС.

За да постави този въпрос, касаторът сочи, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, съдържащи преценка в тяхната съвкупност на всички установени по делото обективни обстоятелства от значение за справедливия размер на претендираното обезщетение, като при излагането на собствените си мотиви се е ограничил единствено до съобразяването на законовото задължение за вписване на единен граждански номер в данъчна фактура по ЗДДС, който факт обаче е ирелевантен за справедливия размер на обезщетението, доколкото в тази насока би следвало да се обсъждат събраните относими и допустими доказателства- свидетелски показания и съдебно-психологична експертиза; че мотивите не са ясни и убедителни предвид неправилно приетата липса на задължение за вписване на единен граждански номер във фактурата, водеща до липса на противоправно поведение, което заключение би следвало да изключи съставомерността на деликта; че въззивният съд не е изложил съображения относно оплакванията във въззивната жалба за противоречивост на мотивите на първоинстанционния съд и избирателно е възпроизвел част от тях.

В т. 3 на Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни. В т. II на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС е посочено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане. Според т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристика на дейността ѝ като разрешаваща самия материалноправен спор.

Въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика, доколкото подробно е обсъдил конкретните обстоятелства по делото, а именно допустимите и относими в случая доказателства, каквито са свидетелските показания и заключението на психологическата експертиза, като е изложил и свои собствени мотиви. Действително, съдът не е обсъдил оплакването на въззивника - ищец /сега касатор/ за противоречие в мотивите към първоинстанционното решение, но това в конкретния случай няма такова водещо значение, което да обоснове основание за допускане на касационно обжалване с цел присъждане на по-голям размер обезщетение, тъй като изложените от въззивния съд съображения са в пълно съответствие в практиката на ВС и ВКС, според която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят неблагоприятното отражение на увреждащото деяние в сферата на пострадалия, интензитетът и продължителността на страданията и проявлението им във времето. Що се отнася до аргумента, че липсата на задължение за вписване на единен граждански номер във фактурата /което становище на съда е неправилно според касатора/ води до липса на противоправно поведение и изключване на съставомерността на деликта, този довод не ползва касатора, тъй като би довел до влошаване на неговото положение, ако бъде споделен. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, което се предпоставя от такъв порок на въззивното решение, който е установим пряко и единствено от съдържанието на същото. Такъв явен, очевиден порок на обжалваното решение не е налице. За да обоснове наличието на очевидна неправилност, касаторът сочи, че въззивният съд се е позовал на чл. 114, ал. 1, т. 7 ЗДДС, вместо да приложи чл. 114, ал. 1, т. 8 ЗДДС, която по препращане към чл. 84, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ предписва задължително изписване на идентификационни номера във фактурите, какъвто номер е единният граждански номер на физическото лице. Този довод изисква поставянето на правен въпрос и обосноваването на основание /основания/ за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК отсъстват.

В обобщение - не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди от противоправно бездействие на служители на ответника е отхвърлен за разликата над 1 000 до пълния предявен размер от 8 500 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.