Определение № 4238 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3365/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. И. Б., действаща със съгласието на своята майка и законен представител М. Н. Н. чрез пълномощник адв. М. Б.-П., срещу въззивно решение № 711 от 03.06.2024 г. по в. гр. д. № 358/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Сочи се, че в мотивите към обжалваното решение липсват съображения и отговор на твърдени неизяснени въпроси по делото, както и че неправилно са интерпретирани събраните доказателства и правното значение на установените по делото факти. Счита се, че неправилно съдебните инстанции са отдали доказателствено значение на представен по делото и оспорен предварителен договор, за който няма категорични доказателства, че е подписан от наследодателя на ищцата, и че възприетият извод, че въз основа на него ответникът е получил владението върху процесната реална част от поземления имот противоречи на останалите доказателства и правилата на логическото мислене. Не е взето предвид също, че в периода 19.08.2013 г. – 04.08.2020 г. собственик на изградената в спорната реална част сграда е било трето за спора лице и не става ясно на какво основание ответникът е упражнявал владение чрез него. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Какви действия трябва да е извършило лице, в полза на което не е изтекла придобивна давност, за доказване на владение срещу непълнолетен наследник?“; 2. „Може ли лице да придобие по давност земя, разположена около сграда, на която не е собственик?“. Цитирани са решения на ВКС и най-общо е посочено, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. Я. К. чрез своя пълномощник адв. А. Н. изразява становище, че не е удовлетворено изискването за представяне на точно и мотивирано изложение на предпоставките за допускане на касационно обжалване, като изложените от касатора доводи и съображения на практика представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли се въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол, евентуално жалбата да се отхвърли като неоснователна, като се присъдят и сторените разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция съобразно представен списък и договор за правна защита и съдействие от 22.07.2024 г. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260028 от 22.02.2023 г., поправено с решение № 260172 от 11.12.2023 г., и двете по гр. д. № 15210/2020 г. на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлен искът на Н. И. Б. срещу Д. Я. К. за ревандикация на основание чл. 108 ЗС на реална част с площ от 1 098 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], [община], одобрени със заповед № РД-18-127 от 22.12.2016 г. на ИД на АГКК, с обща площ от 2 897 кв. м., която реална част е разположена между точки 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 1, съгласно скица приложение № 5 към СТЕ на лист 157 от делото, както и за признаването ѝ за собственик по наследство по закон за разликата над 1748/2897 идеални части до претендираните 2897/2897 идеални части от правото на собственост върху поземления имот, и е уважен насрещният иск на ответника Д. Я. К. за признаване по отношение на ищцата правото му на собственост на основание придобивна давност върху 1149/2897 идеални части от спорния имот. Въззивният съд е приел за установено, че процесният поземлен имот е придобит от наследодателя на ищцата - неин баща, по силата на нотариална сделка от 17.10.2006 г. С предварителен договор от 2009 г. последният се е задължил да прехвърли на ответника К. претендираните от него 1149/2897 идеални части от правото на собственост, както и правото на строеж на къща срещу продажна цена от 35 000 лева. Посочено е в договора, че към датата на неговото сключване са изплатени 15 000 лева, а останалите 20 000 лева следва да се платят до 31.03.2010 г. Изрично е отбелязано, че купувачът е въведен във владение на изобразена реална част от имота съгласно представена към предварителния договор скица /съвпадаща с процесната, чието предаване се иска/, както и е посочено, че от датата на договора купувачът може да владее и ползва тази реална част като собственик. Поради оспорване на положения подпис за продавача по делото е изслушана съдебно-почеркова експертиза, която дава заключение, че същият вероятно е изпълнен от наследодателя на ищцата, като вероятността следва само и единствено от това, че документът не е представен в оригинал, а в копие. За да дискредитира тези съмнения въззивният съдебен състав се е позовал на нотариалната заверка на преписа от документа и нейното значение досежно доказателствената му стойност. Приел е, че дори и документът да няма достоверна дата по отношение на ищцата, то той със сигурност е съставен преди смъртта на баща ѝ на 02.05.2015 г. и установява по несъмнен начин преминаването на владението върху посочените в него идеални части от спорния имот. Нещо повече, съвкупната преценка на тези данни с изслушаните свидетелски показания несъмнено установява естеството и съдържанието на възникналите правоотношения между наследодателя на ищцата и ответника по настоящото дело. Всички те свидетелстват, че имотът е закупен с цел в него да се изградят три самостоятелни жилищни сгради, тъй като И. Б. /баща на ищцата/, ответникът Д. К. и свидетелят И. У. са приятели от деца и винаги са искали да живеят в един имот. Последователно построили сградите, като били обособени и реално прилежащите към тях дворни места чрез поставянето на ниски огради. Разделянето на имота било осъществено още през 2009 г., като между тримата не е съществувал никога спор относно правата им в имота и същият се владеел в граници съобразно материализираните на място ограждения. Възприемайки тези показания за непротиворечиви и основаващи се на лични и непосредствени впечатления, въззивният съд е намерил, че същите установяват реалните отношения между починалия наследодател на ищцата и ответника по делото. Въз основа на тях е обосновал правният извод за осъществено придобивно основание от страна на Д. К. по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС върху реална част от 1 149 кв. м., въз основа на установено още през 2009 г. и упражнявано явно и необезпокоявано владение в период повече от 10 години. При така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените въпроси. Цитираното от касатора решение № 453 от 03.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1742/ 2015 г., IV г. о., третира въпроса относно извършването на преценката и критериите за валидност на предварителния договор по чл. 19 ЗЗД. Това решение няма отношение към конкретно формулираните въпроси, а от друга страна е и неотносимо към предмета на спора. Независимо дали са били или не налице предпоставките да се иска обявяването на сключения предварителен договор за окончателен, този извод не влияе на доказателствената стойност и на правното значение на обективираното в него волеизявление за предаване на владението приживе от наследодателя на ищцата върху претендираните от ответника идеални части от поземления имот. В практиката на ВКС се приема, че владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения. Собственикът също може да предаде владението на трето лице, за което не е необходимо да извършва действие на разпореждане с имота, вкл. и по причина, че с оглед вътрешните отношения счита това трето лице за собственик на имота /решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., решение № 52 от 02.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2009 г., I г. о./. След като владението е прехвърлено още приживе от наследодателя, то не е преминало в наследство на ищцата и правните изводи на въззивния съд в тази връзка са изградени в пълно съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на касационната инстанция, в това число и цитираното от касатора тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или т. 3 ГПК по първия поставен въпрос относно действията, които трябва да е извършило лице, в полза на което не е изтекла придобивна давност, за доказване на владение срещу непълнолетен наследник. Предвид наведените конкретни оплаквания в касационната жалба, за пълнота на изложението следва да бъде посочено и възприетото становище в решение № 766 от 03.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2009 г., I г. о. и цитираните в него, съгласно което официално заверените преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както и оригиналът. Вторият от поставените въпроси относно възможността да се придобие по давност земя, разположена около сграда, на която владелецът не е собственик, не е обсъждан от съда и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Отговорът на този въпрос не би се отразил и на крайния изход делото, доколкото е установено, че владението е предадено върху реална част от празно дворно място, което е впоследствие застроено. Въпросът за отношенията между владелеца на тази реална част и титуляра на правото на собственост върху изградената в него сграда е страничен за настоящото производство- ищцата не заявява права върху тази сграда. В заключение, и по този въпрос не се обосновава наличието на предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 500 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой в деня на подписване на представения договор за правна защита и съдействие. Водим от гореизложеното съдът