Определение № 1046 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 516/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от „Комерсиал“ ЕООД, чрез юрк. Хр. К., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 374/17.11.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 494/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, с което е потвърдено определение № 260100/17.06.2025 г. по т. д. № 1286/2020 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на въззивника „Комерсиал“ ЕООД за възстановяване на основание чл. 65 ГПК на пропуснат срок за подаване на въззивна жалба. Частният касатор навежда правни доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение, тъй като въззивният съд неправилно е приложил процесуалния закон, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК е обосновал искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е изяснил, че първоинстанционният съд е оставил без уважение молба на „Комерсиал“ ЕООД за възстановяване на пропуснат срок за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Счел е, че до тази страна не е изпращано съобщение за пропускането на срока за въззивно обжалване (въззивна жалба не е постъпила в съда), поради което и молбата за възстановяване на пропуснат срок е процесуално допустима - постъпила е в срока по чл. 64, ал. 3 ГПК, като следва да бъде разгледана по същество. Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 64, ал. 2 ГПК пропуснат срок се възстановява, в случай че страната, която е направила това искане, докаже, че пропускането се дължи на „особени, непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее“. Такива обстоятелства, според молителя, били загубените пратки от „Ин Тайм“ ООД, на което „Комерсиал“ ЕООД е предоставило въззивната жалба срещу първоинстанционното решение – по товарителница №[ЕИК]. Въззивният съд е приел, че това фактическо твърдение не се установява нито от доказателствата, приложени към молбата и събирани от окръжния съд в производството по чл. 66 ГПК, нито от гласните доказателствени средства (свидетелските показания), събрани пред апелативния съд. Съобразил е, че пред окръжния съд са представени доказателства за изпратена от „МБАЛ Тракия“ ЕООД пратка с товарителница №[ЕИК]/18.12.2024 г., за която и по повод запитване на изпращача „Ин Тайм“ ООД е отговорило, „...че същата е унищожена по време на товаро-разтоварни дейности в разпределителен център Стара Загора и не може да бъде доставена на получателя“. Дори и да се приеме, че въззивната жалба е изпратена с товарителница №[ЕИК], доколкото не е посочено съдържанието на пратката, то данни за това доставена ли е и в случай че не е, защо това не е сторено, не се съдържат по делото - въпреки отправеното искане за това от „Комерсиал“ ЕООД, а и въз основа на издаденото съдебно удостоверение. Апелативният съд е преценявал съобразно правилата на чл. 172 ГПК достоверността на възпроизведените пред него субективни възприятия на разпитания свидетел Ц. С. – макар тя да е в служебни отношения с принципала на „Комерсиал“ ЕООД, те са правдиви, тъй като са подкрепени от събраните по делото писмени доказателства. Въззивният съд е приел от свидетелските показания за изяснено правнорелевантно обстоятелство, че с колегата ѝ на 18.12. работили по жалби - тя срещу акт на РЗОК, а той по делото с „Корел“, като двамата тръгнали в края на работния ден (всеки със своята жалба), тя спряла колата пред офиса на „Ин Тайм“ ООД и колегата ѝ изтичал да остави двете пратки, като се върнал с товарителници. След като установили, че жалбите не са доставени на адресатите, поканили куриерската фирма да обясни причините за това, но получили отговор само за пратката на свидетелката, която съдържала жалба до Административния съд и след проведено производство по възстановяване на срок то приключило удовлетворително. При обсъждане на допустимостта и доказателствената стойност на тези свидетелски показания апелативният съд е достигнал до правното съждение, че, от една страна, те не могат да обосноват еднозначен и категоричен извод, че изпратената с товарителница №[ЕИК]/18.12.2024г. пратка е била изгубена, както твърди молителят, а от друга, по отношение установяването на съдържанието на пратката гласните доказателства били недопустими (поради относителната забрана по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК), тъй като чрез тях се установявало съдържанието на договор, в който страната е участвала. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е счел, че искането за възстановяване на пропуснат срок е неоснователно, поради което при съвпадане с правните съждения на първоинстанционния съд обжалваният съдебен акт е потвърден. Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационен контрол при самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за проверка дали то е вероятно недопустимо. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съдът има задължение служебно да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, като нормативен израз на тези тълкувателни разяснения представлява нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК (нова, ДВ, бр. 86/2017 г.). Макар и ответникът по исковата молба и настоящ частен касатор да е поискал на основание чл. 64, ал. 3 ГПК да бъде възстановен срока за обжалване на първоинстанционното решение, по същество в обстоятелствената част на тази молба той е изложил факти, които обосновават неговото фактическо твърдение, че е подал въззивна жалба в уредения в чл. 259, ал. 1 ГПК решителен срок – „жалбата, която не е доставена, е предадена и изпратена на 18.12.2024 г., видно от товарителница №[ЕИК] от 18.12.2024 г., чрез пощенски оператор „Ин Тайм“ ООД“, но „след справка в деловодството на Окръжен съд Стара Загора установихме, че въззивната жалба на „Комерсиал“ ЕООД срещу Решение № 260012 от 22.11.2024 г. по търговско дело № 1286 по описа на Окръжен съд Стара Загора за 2020 г. не е предадена на получателя – Окръжен съд Стара Загора“...; „Въззивната ни жалба е изготвена и изпратена своевременно, като не е била получена единствено поради грешка на пощенския оператор“; „Незабавно, след като установихме, че пратката не е доставена, се свързахме с „Ин Тайм“ ООД, от които научихме, че през месец декември 2024 г. дружеството им е загубило пратки, предназначени за [населено място], като сред тях вероятно е и тази, изпратена от „Комерсиал“ ЕООД. Следователно, въззивникът не е изложил в процесната молба фактически твърдения, че е пропуснал установения в закона решителен срок за подаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като този пропуск да се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които въззивникът не е могъл да преодолее – арг. чл. 64, ал. 2 ГПК, а напротив – заявил е, че своевременно - в законоустановения срок, е упражнил процесуалното право на въззивна жалба, но поради обективни причини (извън неговата воля и контрол) тя не е постъпила в деловодството на администриращия съд. Макар и въззивникът да е квалифицирал тази молба за възстановяване на срок по чл. 65 ГПК, администриращият съд е длъжен служебно да извърши правна преценка на молбата на страната в процеса и да се произнесе съобразно предмета и вида на сезиращото го искане. Той не е съобразил, че по същество молителят твърди, че е подал въззивната жалба в решителния срок по чл. 259, ал. 2 ГПК, но поради изгубване на пощенската пратка от пощенския оператор тя не е постъпила в деловодството на първоинстанционния съд. При така изложените факти първоинстанционният съд е следвало да извърши проверка дали въззивната жалба е подадена в срока и в зависимост от тази преценка да я администрира като процесуално допустима или да я върне на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК. В последния случай, ако неговият преграждащ акт се стабилизира, той би могъл да се произнесе по искане за възстановяване на срока за подаване на въззивната жалба (в случай че са изложени конкретни обстоятелства от извънредно естество, които не са могли да бъдат предвидени и преодолени от въззивника преди изтичане на срока за въззивното обжалване), ако то е релевирано в срока по чл. 64, ал. 3, изр. 1 ГПК. В противоречие с основния принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), администриращият съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, като този процесуален порок не е отстранен от въззивния съд, поради което както определението на първоинстанционния съд, така и потвърждаващият го съдебен акт на въззивния съд са недопустими. Съгласно правната норма, уредена в чл. 278, ал. 4 ГПК, във вр. с чл. 293, ал. 4 ГПК и чл. 270, ал. 3 ГПК, те следва да бъдат обезсилени, а делото да се върне на администриращия първоинстанционен съд за преценка дали предявената от „Комерсиал“ ЕООД въззивна жалба е допустима и редовна, като при извършване на тази проверка трябва да обсъди събраните до момента доказателствени средства, вкл. и свидетелските показания, дадени пред въззивния съд. В случай че администриращият съд счете, че тази въззивна жалба е подадена в законоустановения срок, вследствие на което – след надлежното ѝ администриране, я изпрати на апелативния съд, тази негова преценка не обвързва по-горната съдебна инстанция – тя следва да извърши самостоятелна проверка относно допустимостта на сезиращата го въззивна жалба (чл. 267, ал. 1, предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 262 ГПК), като за това може да събира нови доказателства. Воден от горното, съдът