Определение № 201 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 335/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. А. В., Ф. А. М. и И. А. Г. срещу въззивно решение № 260036 от 19.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 251/2020г. на Кюстендилския окръжен съд в отхвърлителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 54 от 20.01.2020г. по гр.д. № 192/2019г. на Кюстендилския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от Й. А. В., Ф. А. М. и И. А. Г. против И. Й. С. и В. Р. С. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], Кюстендилска област, м.”В.”, с площ от 2269 кв.м, която част се състои от 310 кв.м, разположена е в източната част на имота и е отразена на скицата към заключение от 03.06.2019г. на вещото лице инж. Л. В. като фигурата, ограничена от правите между точки 30-20-22-25-28-3, в която част попада бунар със сигн. „кл”, както и предявения срещу Р. И. С. иск по чл.108 ЗС за посочената реална част от имота. Първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която по реда на чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нот.акт № 152/2017г. за тази част от имота, а в частта му, с която исковете са уважени за останалата част от него, решението е потвърдено. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че правото на собственост върху спорния земеделски имот /нива/ с площ от 2,269 дка е възстановено с решение № 01999 от 04.01.1995г. на А. В. Д. Същият е починал на 13.07.2005г. и е оставил за свои наследници по закон ищците в първоинстанционното производство Й. А. В., Ф. А. М. и И. А. Г.. С нот.акт № 152/13.10.2017г. ответникът И. Й. С. е признат за собственик на имота по давностно владение, а с нот.акт № 187/17.11.2017г. той и съпругата му В. Р. С. са продали имота на ответника Р. И. С.. Установено е, че ответникът И. Й. С. е осъществявал фактическа власт върху пространството с площ от 310 кв.м от имота от началото на 90-те години на миналия век, като през 1994г. е изградил в тази част от имота бунар, засадил е лози и я е обработвал. Най-късно до 2000г. мястото е било заградено с ограда от бетонни колове и бодлива тел. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че същият е владял тази част от имота явно, непрекъснато и необезпокоявано в период, надхвърлящ десет години, поради което до снабдяването му с констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка, респ. до предявяването на настоящия иск фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е бил осъществен. Посочено е, че не е налице и забрана за придобиване по давност на реални части от земеделски имоти, които не отговарят на изискванията на чл.72 ЗН, вр. с чл.7, ал.1 ЗСПЗЗ. В заключение е прието, че ищците са загубили правото си на собственост върху тази част от имота и понастоящем по силата на прехвърлителната сделка за неин собственик се легитимира третият ответник. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е със съдебен акт, с който се признава собственост на основание давностно владение, да се игнорира разпоредбата на чл.49б ЗКИР и да се признава собственост със скица към заключение на вещо лице по съдебно дело; 2. Допустимо ли е със съдебен акт, с който се признава собственост на основание давностно владение върху земеделски имот, да се игнорират разпоредбите на чл.10 ППЗСПЗЗ и чл.7 ЗСПЗЗ, съгласно които не е допустимо раздробяване на земеделските имоти и 3. Допустимо ли е със съдебен акт, с който се признава собственост на основание давностно владение за част от земеделски имот, намерението за своене на лицата, на които е признато това право, да не е достигнало до знанието на действителните собственици. Ответниците по жалбата са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените с ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно т.4 на това тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая относно тези предпоставки никакви доводи не са изложени и във връзка с поставените въпроси същите не са налице. В допълнение следва да се отбележи, че с обжалваното решение са отречени правата на ищците върху част от процесния имот по направено от ответниците възражение, а не са признати им такива, тъй като насрещен иск от тях не е бил предявен. Освен това, съгласно дадените с т.4 на ТР № 8/2014г. на ОСГК на ВКС иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 54, ал.2 ЗКИР за поправяне на непълноти и грешки. По втория поставен въпрос въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС /Р № 36 от 09.09.2020г. по гр.д.№ 3117/2019г., І г.о., Р № 107 по гр.д.№ 434/2009г., ІІ г.о./, според която ограниченията на площите на земеделските земи по чл.7 ЗСПЗЗ и чл.72 ЗН се отнасят само за посочените в тях придобивни способи – разпореждане, делба и оземляване със земеделски имоти, но не са приложими по отношение на придобивната давност, на която в случая са се позовали ответниците. Третият въпрос не кореспондира на приетото от съда, а именно че първият ответник е демонстрирал намерението си да владее имота за себе си по явен и недвусмислен начин, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация Р. И. С. сумата 300 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Разноски в полза на ответниците И. Й. С. и В. Р. С. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.