Определение № 50093 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 743/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на О. Г. П. и Е. В. Л., чрез процесуален представител адв. К. И., както и подадена от Д. Й. И., чрез процесуален представител адв. В. Б., касационна жалба против Решение № 755 от 07.12.2021г. по т.д. № 2224/2020г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 13/20.02.2020г. по т.д. № 36/2018г. на Окръжен съд – Перник, като краен резултат касаторите са осъдени да заплатят на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД на основание чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 34 018.98 евро, представляваща дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32063/08.02.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане; сумата от 5 118.39 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г., и сумата от 1 476.88 евро, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за същия период. В касационните жалби се сочи неправилност на атакуваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Допускането на касационното обжалване касаторите О. Г. П. и Е. В. Л. основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси: 1.“Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички факти и обстоятелства, които са от съществено значение за спора и всички доказателства, да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви за тях, както и да направи задълбочен анализ на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност?“ Допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован с твърдение за противоречие на атакувания акт с Решение № 931/03.10.2008т. по гр.д. № 6382/2007г. на ВКС, ІІІ г.о.; Решение № 362 от 15.07.2010г. по гр.д. № 563/2010г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение № 1073/ 01.10. 2008г. по гр.д. № 3068/2007г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 1116/01.10.2008г. по гр.д. № 4876/2007г. на ВКС, V г.о. 2.“Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана /независимо от противната уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита? Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент? “ Позовават се на хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. 3.“Трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя?“ Сочат, че въззивното решение противоречи на Решението на СЕС по дело С-618/10 и Решение по гр.д. № 4452/2014г. на ІІІ г.о., ВКС. 4.“Липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент /базов лихвен процент/, основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014г. да бъде прогласен за нищожен?“ Позовават се на хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. 5.“Тълкуването на съда, че през целия срок на договора ще се прилага първоначално договорения лихвен процент, тъй като не са заложени ясни критерии как се променя БЛП, но същевременно е ясно, че страните са договорили променлив лихвен процент, явява ли се подмяна /допълване на волята на страните?“ Твърдят, че въззивното решение противоречи на Решението на СЕС по дело С-618/10 и на Решение № 76/22.07.2020г. по т.д. № 1011/2019г. на ВКС, І т.о. 6.“Може ли съдът да тълкува разширително волята на страните относно лихвата и при нищожност на клаузата за лихва сам да определи каква е лихвата за целия срок на договора? „ 7.“Дължи ли потребителят лихва, когато клаузата за лихва е прогласена за нищожна, като неравноправна поради неправомерния й характер, и не следва ли да се приложи Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. и да се обяви за нищожен целия договор и съответно да се приложи чл.23 ЗПК?“ Считат, че шестият и седмият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 8.“Следва ли съдът да следи служебно за неравноправни клаузи в договора за кредит, водещи до неговата недействителност и недействителен ли е договора за кредит, когато нарушенията/наличието на неравноправни клаузи/ правят невъзможно потребителят да разбере колко и за какво дължи, като по този начин е подведен да сключи договор с неизгодно за него условие и съдържание?“ Твърдят, че обжалваното решение противоречи на Решение по дело С-42/15 от 09.11.16г. на СЕС. Позовават се и на самостоятелното селективно основание по чл.280, ал.2, предл. последното ГПК – очевидна неправилност. Допускането на касационното обжалване касаторът Д. Й. И. основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: 1.“Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране на кредитно задължение на физическо лице – кредитополучател, чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница?“ Сочи, че атакуваното решение противоречи на практика на ВКС - Решение № 60091 от 27.09.2021г. по т.д. № 1345/2019г. и Решение № 66 от 29.07.2019г. по т.д. № 1504/2018г. 2.“Допустимо ли е съдът служебно да приеме, че с получаване на препис от исковата молба, длъжникът се счита за надлежно уведомен за настъпила предсрочна изискуемост, при положение че няма волеизявление на ищеца в този смисъл?“ Допълнителният селективен критерий обосновава с хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. 3.“Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“ Твърди, че обжалваното решение противоречи на практика на ВКС - Решение № 87/06.11.2019г. по дело № 848/2017г. и Решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. Ответникът по касационните жалби – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ”АД, чрез процесуален представител депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационните жалби и за липса на основания за допускане на касационното обжалване. Отговор на подадената от Д. Й. И. касационна жалба е депозиран от О. Г. П. и Е. В. Л., с който възразяват само в частта, с която е изразено несъгласие с приетата от съда неоснователност на възражението за унищожаемост на процесния договор за кредит поради грешка. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценяват като процесуално допустими. С постановеното по делото първоинстанционно решение по предявени от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД осъдителни искове по чл.430 ТЗ ответниците О. Г. П., Е. В. Л. и Д. Й. И. са осъдени да заплатят солидарно на банката сумата от 33 114.48 евро, непогасена главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32063/08.02.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.07.2018г. до окончателното й изплащане; сумата от 5 118.39 евро, възнаградителна лихва за периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г., и сумата от 1 476.88 евро, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г., като искът за главница до пълно предявения размер от 36 837.64 евро е отхвърлен като неоснователен. Със същото решение са отхвърлени исковете на банката за такси, застрахователни премии и разноски по кредита. Сезиран с жалби от всички страни, като от ответниците – в осъдителните части на решението, а от ищцовата банка – в отхвърлителните части, за да се произнесе, съставът на САС е приел за установено надлежното обвързване на страните по делото от Договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от 08.02.2008г., по силата на който кредитополучателите - физически лица солидарно са се задължили да върнат предоставения им от банката кредитор заем в размер на 38 000 евро за срок от 240 месеца на равни месечни вноски, включващи главница и лихва, в размер на всяка вноска от по 283.32 евро, считана от дата на усвояване на кредита – 15.02.2008г. Въз основа на прието в първоинстанционното производство заключение на съдебно счетоводна експертиза въззивният състав е приел за установено неточно и със забава изпълнение на задължението за заплащане на дължимите месечни погасителни вноски още към 15.03.2009г., когато кредитополучателите са дължали вноска № 13, като последното плащане със забава е по вноска № 92 с падеж 15.10.2015г., след което са спрели обслужването на кредита. Посочено е, че за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, упражнено чрез изпратено до кредитополучателите волеизявление в този смисъл през месец април, 2018г. По възраженията на ответниците за неравноправност на конкретно посочени от тях клаузи в първоначалния договор и допълнителните споразумения, касаещи механизма и методиката, по които се формира лихвата върху главницата по кредита, а именно – тези на чл.3, ал.1 и ал.5; чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за кредит; чл.5 и чл.6 от споразумение от 30.11.2010г.; чл.5 от споразумение от 06.12.2012г. и чл.5 и чл.4, ал.3 от споразумение от 16.04.2014г., позовавайки се на практика на касационната инстанция по приложение на чл.143 и чл.144 ЗЗП, въззивният съд е изложил следните съображения: Първо е прието за неустановено по делото от страна на банката кредитор, чиято е доказателствената тежест, че посочените клаузи са индивидуално уговорени. При преценка на критерия дали същите са ясни и разбираеми, след анализ на разпоредбите на чл.3, ал.1 и ал.5 от процесния договор, решаващият съд е приел, че възнаградителната лихва има два компонента: 1/един променлив – БЛП, който се определя от банката и който при сключване на договора е посочен текстово и цифрово - 6.35 процент и 2/ един постоянен – фиксирана договорна надбавка от 0.15 пункта. В този смисъл текстът на чл.3, ал.1 от договора е намерен за ясен и разбираем. С предвидената обаче възможност в чл.3, ал.5 от договора Базовият лихвен процент да бъде променян едностранно от банката кредитор, при това – при неясни условия и без да е посочена каквато и да е методика за изчисляването, е обоснован извод за неравноправност на клаузата. Прието е също така, че нищожността на клаузата за едностранното изменение на размера на възнаградителната лихва в основния договор води до нищожност и на обусловените от нея клаузи в допълнителните споразумения относно приетия и приложен от банката нов размер на възнаградителната лихва. Направен е извод, че и допълнителните споразумения, имащи за предмет предоговоряне на кредит, в които споразумения задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи от първоначалния договор, са нищожни. По тези съображения е споделен изводът на първостепенния съд, че дължимите от кредитополучателите суми следва да се изчислят съобразно първоначално приетия погасителен план към договора за кредит от 08.02.2008г. За основателни са намерени и оплакванията на въззивниците за недействителност /нищожност/ на посочените от тях клаузи в допълнителните споразумения, с които, въпреки че се претендира облекчено погасяване на дълга, на практика е договорено капитализиране на възнаградителните и санкционни лихви към главницата. При обсъждане размера на претенциите въззивният съд не е споделил довода на въззивниците кредитополучатели, че начинът на погасяване на дължимите по кредита вноски следва да се определи при приложение на неравноправната клауза относно възможността на банката едностранно да определя БЛП като променлив компонент на уговорената възнаградителна лихва в случаите, в които определен по този начин размерът на лихвата се намалява. В този случай спорът би се разрешил при приложение на изначално нищожна клауза, което е в противоречие с материалния закон /чл.26 ЗЗД/ и с правната природа на нищожните сделки. При определяне размера на вземанията съставът на САС е възприел изчисленията по вариант първи на основното заключение от допуснатата във въззивното производство съдебно счетоводна експертиза, направени въз основа на уговорения от страните начин на погасяване на усвоения изцяло кредит в размер на 38 000 евро чрез 240 месечни анюитетни вноски в размер на 283.32 евро, при договорения размер на възнаградителна лихва от БЛП 6.35 пункта плюс надбавка от 0.15 пункта, т.е общо 6.50 пункта. След подробно обсъждане на експертното заключения решаващият съд е приел основателност на осъдителните искове в частта им относно главница до размер на 34 018 лв., а за възнаградителна лихва – в размер на 6 787.19 лв., уважен за претендирания размер от 5 118.39 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. По поставените от касаторите О. Г. П. и Е. В. Л. въпроси: Първият въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, които имат отношение към предмета на делото, и всички доказателства в тяхната съвкупност, поради което са принципно значими при решаването на всеки спор, в който смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В конкретния случай оплакванията във въззивната жалба на касаторите са за недостатъчно задълбочено и прецизно обсъждане на доказателствата по делото, както и доводите им за наличие на неравноправни клаузи, засягащи елемент от договора, а именно лихвата, и че тяхната нищожност влече нищожност на целия договор. При постановяване на решението си въззивният състав не се е отклонил от задълженията си да обсъди релевантните за спора доказателства, възражения и оплаквания във въззивната жалба на двамата касатори срещу обжалвания първоинстанционен акт. Съдът е изложил съображения по всички доводи на ответниците, касаещи твърдяна неравноправност на конкретни клаузи в договора, даващи възможност на банката едностранно да променя условията по договора и в частност да променя размера на възнаградителната лихва. Уважено е и доказателственото искане на тези касатори за допускане на нова съдебно счетоводна експертиза, дала заключение в изпълнение на поставената от тях задача за структурата на дълга съобразно първоначалната договорка за размера на възнаградителната лихва и съотнасяне на извършените погасявания, въз основа на което е установил размера на претендираните вземания. Следователно, решаващият съд се е произнесъл в съответствие с тезата на касаторите за неравноправност на клаузите, даващи възможност на банката едностранно да променя условията по договора. Що се отнася до твърдението, че не е даден отговор на възражението за нищожност на целия договор, следва да се отбележи, че въззивният съд е посочил, защо приема, че процесният договор за банков кредит е валиден, независимо от констатираната нищожност на част от клаузите в него. Отделен е въпросът, че в своята практика ВКС твърдо застъпва становището, че нищожността на клаузи, свързани с промяната на лихвения процент и съответно на размера на дължимата лихва, не водят до нищожност на целия договор, чието съдържание не е променено. Останалите въпроси от №2 до №8 от изложението не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК в съответствие с разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин. Първоначално договореният размер на възнаградителната лихва от 6.50%, формиран от сбора на БЛП от 6.35 % и договорна надбавка от 0.15, по отношение на който решаващият съд е приел неоснователност на възражението за нищожност на клаузата на чл.3, ал.1 от договора с оглед нейната яснота и разбираемост. Същият размер е залегнал в първоначалния погасителен план и е приложен от съда за изчисляване на възнаградителната лихва, но само за непогасените до подаването на исковата молба вноски, с оглед установените предпоставки за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем. Не е формиран извод за фиксираност на договорната лихвата в посочения размер, т.е. да е приложима за целия срок на договора / въпроси №№ 2 и 3/; нито е определяна лихва за целия срок на договора, в който аспект да се разгледа дали е налице подмяна/допълване волята на страните /въпрос № 5/, съответно – възможност съдът да определи лихвата за целия срок на договора при нищожност на договорката за лихва /въпрос № 6/, поради което посочените въпроси не са обуславящи. С липсата на методология за определяне на БЛП е обоснован решаващият извод за недобросъвестност на банката и за неравноправност съгласно разпоредбата на чл.146 във вр. чл.143, ал.1 ЗЗП на клаузите, даващи възможност на последната едностранно да променя лихвения процент. В съответствие с приложимата към процесния договор нормативна уредба, след като е установил липса на методология за формиране на БЛП, въззивният съд е приел съответната клаузата за неравноправна, съответно не я е приложил в отношенията между страните. Наличието на неравноправната клауза не е разгледано от съда като основание за нищожност на целия договор, каквато последица изрично е отречена с разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП, като не е заявявано и не е разглеждано възражение за невъзможност договорът да се прилага без тези клаузи. Следователно, въпрос № 4 досежно липса на аналогична на разпоредбата на чл.22 ЗПК, по отношение на договор, сключен преди 23.07.2014г., при ясно разписани от законодателя последици при наличие на посочения порок, съобразно приложимата към процесния договор нормативна уредба, не се преценява като правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Аналогични са съображенията по въпрос № 7, който освен това е и некоректно поставен, тъй като за неравноправна съдът е приел само клаузата, предвиждаща възможност за едностранното изменение на договорната лихва от страна на банката – чл.3, ал.5 от договора, но не и първоначалната клауза за лихва по чл.3, ал.1 от същия. Въпрос № 8 също не е обуславящ, а във втората част и несъответстващ на данните по делото, тъй като в случая съдът се е произнесъл по своевременно заявените от ответниците конкретни възражения за неравноправност на съответните клаузи от договора и допълнителните споразумения, като не са релевирани и не са обсъждани твърдения за подвеждането на последните в качеството им на кредитополучатели да сключат договор с неизгодно за тях съдържание. Независимо от горното, по отношение на въпроси №№2 ,4, 6 и 7 не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС, ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция, нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното от първите двама касатори самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. По поставените от касатора Д. Й. И. въпроси, намира следното: За обуславящи решаващите изводи на съда се преценяват въпроси № 1 и 3, поради което същите удовлетворяват общата предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните селективни критерий, тъй като по първия въпрос има формирана практика на ВКС, което изключва хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, а по третия - съдът се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВКС. Позовавайки се именно на практика на върховната инстанция, въззивният съд е приел наличие на анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, начисляване на лихва върху лихва /по първи въпрос/, както и на договорки, почиващи на неравноправна клауза в основния договор, обусловили извода за нищожност на допълнителните споразумения / по трети въпрос/. По така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тезите на касаторката, поради което същите са лишени от правен интерес. Фактът на връчване на исковата молба на длъжника, в случая на касаторката И., разгледан при преценка предпоставките за настъпване последиците на предсрочната изискуемост, е посочен от въззивния съд като допълнителен аргумент след споделяне извода на първостепенния съд за надлежно връчване чрез ЧСИ на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост по реда на чл.47, ал.1,изр.1 ГПК, срещу който липсва касационен довод, поради което вторият въпрос не се преценява като обуславящ. Освен това, не се установява и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост - Решение №139/ 05. 11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.; Решение №114/ 07. 09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о., Решение № 86 от 27.10.2020г. по т.д. № 2118/19г. на І т.о. и др. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Ответникът по касация е поискал присъждане на разноски за настоящото производство, за каквито обаче не е ангажирал доказателства, поради което съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК