Определение № 3418 от 30.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1459/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез назначения му служебен защитник адв. Е. К.-К., срещу въззивно решение № 1645/22.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1033/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. С това решение въззивният съд, след частична отмяна на обжалваното пред него отхвърлително по иска по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД първоинстанционно решение № 298/23.01.2023 г. по гр.д.№ 18817/2021г. на РС-Пловдив, е уважил иска само за сумата 500 лв. обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на издадена от служител на ответника психиатрична консултация изх.№ 43/04.04.2019 г., с погрешна диагноза „алкохолна зависимост“, като е потвърдил решението в останалата отхвърлителна част за разликата над 500 лева до пълния претендиран размер от 5100 лева за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на извършен от служител на ответника по отношение на ищеца медицински преглед без надлежно дадено от ищеца съгласие и издаден въз основа на този преглед документ,отразяващ неверни обстоятелства- психиатрична консултация изх.№ 43/04.04.2019 г. Със същото въззивно решение е потвърдено и решение № 892/28.02.2023г. по гр.д.№ 18817/2021г. на РС-Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на основание чл.250 от ГПК на решение № 298/23.01.2023г. с произнасяне по иск по чл.124, ал.4 от ГПК за установяване на неистинност на издадената от „ЦПЗ- Стара Загора“ ЕООД психиатрична консултация № 43/04.04.2019 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Иска се неговата отмяна, както и отмяна на постановеното първоинстанционно решение, и връщане делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по чл.124, ал.4 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответната страна по касационната жалба „Център за Психично здраве – Стара Загора“ ЕООД, с писмен отговор чрез пълномощник адв. Й. Х., оспорва жалбата. Претендират се разноски. Съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, предвид данните по делото, установи следното: Производството е било образувано първоначално пред РС-Стара Загора, по искова молба на М. М. С. срещу „Център за психично здраве - Стара Загора“ ЕООД, като в резултат на отводи на съдиите от този съд, и на съдиите от РС- Гълъбово и РС-Раднево, разглеждането на предявените с исковата молба искове е възложено по реда на чл.23, ал.3 ГПК, на РС-Казанлък, при последния образувано като гр.д.№ 889/2020 г. С определение по това дело № 260056/11.09.2020 г. е прието, че предявеният с исковата молба иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди от процесната психиатрична консултация изх.№ 43/04.04.2019 г. е допустим, а другият иск за обявяване същия документ за неистински - по чл.124, ал.4 ГПК, е недопустим поради липсата на правен интерес и е прекратено производството по това второ искане. В тази прекратителна част определението е влязло в сила, след като е било потвърдено по реда на инстанционен контрол от въззивен съд / ч.гр.д.№ 157/2021 г. на ОС-Пловдив/, чието определение не е допуснато до касационно обжалване от ВКС / ч.гр.д.№ 1471/2021 г., ІІІ г.о./. Въззивният съд е бил сезиран с две въззивни жалби от ищеца М. М. С., подадени срещу постановените по първоинстанционното гр.д. № 18817/2021 г. на РС – Пловдив, две решения: решение № 298/23.01.2023 г., с което е отхвърлен изцяло предявеният от жалбоподателя-ищец иск по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД против „Център за психично здраве - Стара Загора“ ЕООД за заплащане на сумата от 5100 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на извършен от служител на ответника по отношение на ищеца медицински преглед без надлежно дадено от ищеца съгласие и издаден въз основа на този преглед документ (психиатрична консултация № 43/04.04.2019 г.), отразяващ неверни обстоятелства, и решение № 892/28.02.2023 г., постановеното по реда на чл.250 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване на основание чл.250 от ГПК на предходното решение, с произнасяне по иск за установяване на неистинност на издадена от „ЦПЗ- Стара Загора“ЕООД психиатрична консултация № 43/04.04.2019 г. По жалбата срещу първоинстанционното решение № 298/23.01.2023 г. по гр.д.№ 18817/2021г. на РС-Пловдив, въззивния съд е приел, че съдът е сезиран с предявеният от М. М. С. иск по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД против „Център за психично здраве - Стара Загора“ЕООД за заплащане на обезщетение в размер от 5100 лева за претърпени от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на извършен му от служител на ответника медицински преглед без негово информирано съгласие и издаден въз основа на този преглед документ- психиатрична консултация от 04.04.2019г., съдържащ неверни обстоятелства. Този иск е обосноват с твърдения, че на 04.04.2019 г. служители на МВР- гр. Стара Загора, след като пребили ищеца, го закарали насила в „Център за психично здраве - Стара Загора“, където без негово съгласие и в нарушение на разпоредбите на Закон за здравето, му бил извършен преглед и бил издаден горепосочения документ -психиатричната консултация, в този документ се изброявали неверни факти- че жалбоподателят бил освидетелстван от психиатър, че бил пикал по двора, че бил отправял обидни квалификации, че бил нападнал съседка с брадва, от които факти била изведена невярната диагноза „неустановено личностно разстройство, коморбидно с алкохолна зависимост“. Поради това жалбоподателят сочи да е изживял голям стрес, нанесени му били тежки имиджови вреди, тъй като бил публична личност, а и незнайно как неверните констатации и диагноза станали достояние на медиите. Въззивният съдебен състав е приел за установено, че на 04.04.2019 г. жалбоподателят е бил заведен принудително, без негово съгласие, в „ЦПЗ- Стара Загора“ЕООД, където от д-р И. Н. - служител на центъра, е издадена процесната психиатрична консултация. В документа е записано, че жалбоподателят е доведен от служители на II РУ на МВР- Стара Загора в 16,45 часа, след като веднъж вече бил доведен за консултация в 15,00 часа. Наложило се повторно да бъде доведен, защото в пияно състояние отправял заплахи и закани към служителите в Центъра за спешна медицинска помощ- гр. Стара Загора. При слизането му от линейката бил нанесъл удар с крак в слабините на един от полицейските служители. Изложени са й следните данни отпреди 04.04.2019 г.: „Промяна в поведението му е отчетена през 2014 г. Настроил се срещу съседите си, твърдял, че са незаконно регистрирани на неговия адрес, подавал жалби до различни институции. Извършвал непристойни действия- уринирал на двора, рушал имуществото на съседите си, поради което същите подали жалба. Неподреденото и агресивно поведение станало причина да бъде освидетелстван от психиатър. Заключението е, че се касае за налудно разстройство. Имал насрочено дело на 09.01.14 г. за задължително лечение. Въпреки това продължавал да бъде с агресивно поведение- снимал съседите си с видеокамера, отправял обидни квалификации и заплахи, нападнал съседката с брадва“. Относно провеждането на самия преглед е записано следното: „По време на психиатричното интервю се държи предизвикателно, отказва да отговаря на почти всички зададени въпроси. Неколкократно заяви, че отказва да му се прави експертиза“, а също така „Видимо спокоен, ексхалира на алкохол. Охотно контактен. Манипулативен. Негативистичен към здравни и полицейски институции и служители. Ориентиран правилно. Некритичен към поведението си и алкохолната си злоупотреба“. Въззивният съд е приел, че така изложените данни относно поведението на жалбоподателя преди 04.04.2019г., както и относно причините за довеждането му на тази дата в ЦПЗ, не съставляват лични констатации на д- р И. Н., а възпроизвеждат информацията, съдържаща се в други документи или такава, предоставена му от служителите на МВР и на ЦСМП. Доколкото това не са твърдения на служителя на ЦПЗ, то нито той, нито работодателят му не могат да носят отговорност за тяхната достоверност. Въззивният съд е обсъдил и правомерността на действията на служителя на ЦПЗ-Ст.Загора с оглед разпоредбата на чл. 147, ал.1 от Закона за здравето, според която никой не може да бъде подложен на медицински дейности за установяване или лечение на психично разстройство, освен при условия и по ред, определени със закон, за преценка дали на жалбоподателя е извършен преглед без негово съгласие. В тази насока е отчетено, че жалбоподателят е бил заведен в ЦПЗ против неговата воля, но не от служители на въззиваемата страна, а от служители на МВР. Посочено е, че съгласно чл.72, ал.1, т.3 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице, което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност, но липсват данни да е била издадена заповед по чл.74 от ЗМВР, а и ако такава е била издадена, то би следвало жалбоподателят да е бил задържан за 24 часа в поделение на МВР. От взаимовръзката между разпоредбите на чл.150 от Закона за здравето (за възможността за налагане на мерки за временно физическо ограничаване по отношение на пациенти с установени психични разстройства, изпаднали в състояния, които представляват пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот или за здравето и живота на други лица), на чл.7 от Наредба № 1 от 28.06.2005 г. за реда за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване при пациенти с установени психични разстройства (насочващ начинът на прилагане на мерките за временно физическо ограничаване и конкретните процедури, а също правата и задълженията на всеки член от терапевтичния екип да се съобразяват и с изискванията на медицинския стандарт "Психиатрия" и тази наредба), и на т.1 от раздел „Настаняване на пациенти в психиатрично отделение/клиника по спешност“ на Наредба № 24 от 7.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Психиатрия", предвиждащ, че спешната психиатрична намеса се инициира от психиатрични и други здравни служби или от немедицински институции, а по изключение и други лица или органи- близки, полиция, други, могат да доведат пациента до психиатричния стационар, е направено заключение, че при наличието на преходни данни за психично заболяване на жалбоподателя - диагноза в епикриза за проведени му медицински дейности в Звено за активно лечение на тежки психически разстройства при „ЦПЗ- Стара Загора“ЕООД през периода 07.01.2014 г.- 09.01.2014 г., е налице законово основание по смисъла на чл.147, ал.1 от ЗЗ за извършването на преглед от психиатър, без съгласието на жалбоподателя. По отношение на тази епиркиза е прието, че от Решение № 260/14.02.2020 г. по гр.д.№ 449/2019 г. на ВКС, IV г.о. ЦПЗ- Стара Загора ( с което ЦПЗ-Ст.Загора са осъдени да заплатят на М. С. 500 лева обезщетение за неимуществени вреди от подлагането му на медицински дейности по установяване и лечение на психично разстройство през периода 07.01.2014 г.- 09.01.2014 г.) и мотивите по това решение относно законовия срок, в който лицето е можело да бъде задържано от ръководителя на центъра / до 24 часа/, не следва извод, че диагнозата в тази епикриза е невярна. Прието е, че диагнозата в процесната психиатрична консултация изх.№ 43 от 04.04.2019 г. „неуточнено личностно разстройство, коморбидно с алкохолна зависимост“ е отчасти аналогична с тази по горепосочената епикриза - „налудно разстройство, коморбидно с разстройство вследствие употреба на алкохол“. От приетото по настоящето дело заключение на вещо лице д- р Н. П. е установено, че и към 04.04.2019г. и понастоящем жалбоподателят страда от параноидно разстройство на личността, като вещото лице в откритото съдебно заседание на 22.11.2023 г. при приема ен ан заключението, е уточнило, че личностните разстройство са различни видове и когато липсват категорични данни за това от какъв вид е личностното разстройство се поставя диагноза „неуточнено личностно разстройство“, и според вещото лице точният вид личностно разстройство, от което страда жалбоподателят, е параноидно. Относно втората част на диагнозата по психиатрична консултация изх.№ 43 „коморбидно / придружено/ с алкохолна зависимост“ според заключението са недостатъчни данните за синдром на алкохолна зависимост, като вещото лице в откритото съдебно заседание на 22.11.2023 г. е уточнило, че наличните данни не отговарят на критериите за алкохолна зависимост, налице са данни за това, че жалбоподателят е изпадал в състояния на алкохолна интоксикация, но те не обосновават извод за алкохолна зависимост. Въззивният съд се е мотивирал защо за заключението на вещото лице д-р Н. П., макар и оспорено от жалбоподателя като недобросъвестно изготвено, основаващо се на неверни и недоказани факти, няма основание за съмнение в безпристрастността на вещото лице, а именно: няма данни вещото лице да е в определени отношения с ответника по иска, вещото лице работи в МЦ“Спектър- Пловдив“ЕООД, чийто управител е и дейността му по никакъв начин не е в зависимост от тази на въззиваемата страна, диагнозата „параноидно разстройство на личността“ се основава основно на проведено лично от д- р П. интервю с М. С., а не само на съдържащи се в наличната медицинска документация непотвърдени с други доказателства данни. По тези съображения заключението на вещото лице е възприето и в двете му част- тази, в която се приема, че жалбоподателят страда от посоченото психично заболяване, и тази, в която се приема, че той не страда и не е страдал от алкохолна зависимост. Прието е още, че това заключение не се опровергава от наличните психиатрични експертизи по наказателни производства, водени против жалбоподателя / ДП № 63/2021г., НОХД 9804/2020г./ не само поради това, че съответните доказателства, създадени чрез използването на специални знания, могат да се ценят само чрез назначаването на съдебна експертиза по съответното дело и приемането на заключението по нея, след лично изслушване на вещите лица, но предимно поради това, че задача на тези експертизи по наказателните производства е да бъде установена вменяемостта на жалбоподателя. Посочено е, че вменяемостта е годност на съответното лице да разбира и да ръководи постъпките си към момента на извършване на инкриминираното деяние и с оглед неговия характер, сложността му и конкретната обстановка, и наличието на психично заболяване не изключва задължително вменяемостта при извършването на каквито и да било деяния. По тези мотиви е направен решаващ извод, че не е налице основание за ангажиране на деликтната отговорност на въззиваемата страна за поставената в психиатрична консултация изх.№ 43 диагноза „неуточнено личностно разстройство“. По отношение обаче на соченото придружаващо заболяване е прието, то да е неточно и прибързано диагностицирано, без да е проведено достатъчно наблюдение, с оглед констатиране на трайното състояние на жалбоподателя, поставено вероятно на база на наличните в епикризата от м.януари 2014 г. данни и моментните възприятия на д- р И. Н., а именно, че при прегледа му М. С. е миришел на алкохол и е демонстрирал безкритично отношение към злоупотребата си с алкохол. Прието е още, че по делото няма доказателства в подкрепа на твърдението в исковата молба, че жалбоподателят е публична личност, че психиатричната консултация е станала достояние на медиите и чрез тях на широката общественост, като по този начин е било увредено доброто му име в обществото, което обаче според въззивния съд не изключвало увреждане, тъй като сам по себе си факта на поставянето на погрешна диагноза „алкохолна зависимост“ е от естество да предизвика у жалбоподателя негативни емоции- притеснение, чувство на унижение и др., каквито емоции той несъмнено е изпитал, дори и само по факта на категоричното неприемане от негова страна на тази диагноза и оспорването на всички твърдения, на които се основава същата. Така въззивният съд е определил като справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди сумата 500 лева, до който размер е приел, че следва да се уважи искът по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД, а за разликата до пълния претендиран размер на обезщетение от 5100 лева, отхвърлителното решение следва да бъде потвърдено. По другата въззивна жалба на М. С. срещу първоинстанциноното решение по чл.250 ГПК, въззивният съд е приел, че доколкото определение № 260056/11.09.2020г. по гр.д.№ 889/2020г. на Районен съд- гр. Казанлък, с което производството по предявения от жалбоподателя иск по чл. 124, ал.4 от ГПК за установяване неистинността на психиатрична консултация изх.№ 43 от 04.04.2019г. е прекратено като недопустимо, е влязло в сила, то окончателно е решен въпросът относно допустимостта на иска по чл.124, ал.4 от ГПК. В контекста на оплакването на въззивника по тази втора въззивна жалба, е посочено, че обстоятелството, че след постановяване на това определение № 260056/11.09.2020 г. съдията- докладчик се е отвел, е прието да не е основание този съдебен акт е нищожен, а ако този акт е подлежал на обезсилване, то това е следвало да бъде постановено от горните инстанции при обжалването му. По тези мотиви обжалваното първоинстанционно решение № 892/28.02.2023 г. по чл.250 ГПК, е потвърдено. При служебната проверка за допустимостта на касационната жалба, касационният състав констатира, че същата е недопустима в частта срещу въззивното решение в частта му, в която предявеният иск за обезщетение е бил частично уважен за сумата 500 лв. за обезщетение на вреди от посочената погрешна диагноза „алкохолна зависимост“ в процесната психиатрична консултация. Възникването на правото за обжалване и надлежното му упражняване са обусловени от наличието на правен интерес за обжалващата страна. В хипотезата на уважаване на предявения иск (изцяло или частично), за ищеца липсва правен интерес от обжалване на постановеното решение в негова полза, защото така ищецът е получил целената защита. В случая ответникът, срещу който искът е бил частично уважен, не е подавал касационна жалба срещу въззивното решение. Ето защо касационното обжалването от ищеца на въззивното решение в тази му част е лишено от правен интерес, касационна жалба в тази част не може да се разглежда и производството по нея в същата част следва да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима, и по нея Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, намира следното по наличие/липса на основание за допускане касационно обжалване: С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, по следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС /решение № 27/02.02.2015г. по т.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о./ и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както следва: 1/ Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля? - по въпроса се твърди изрично противоречие с вече посоченото решение № 27/02.02.2015г. по т.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о. 2/ Може ли български съд да забрани окончателно задаването на въпроси на вещо лице в открито съдебно заседание от страна по делото, когато тази страна не е злоупотребила с право и е задала общо 4 въпроса до този момент? Забраната проваля ли разпита на вещо лице по делото и влияе ли на изхода му? 3/ Доколкото съдът, въпреки експертизата, която доказва липса на каквото и да от заболяванията, посочени в документа, може да приеме, че липсва само едно от заболяванията посочени в документа, и за него да обезщети потърпевшия, а за другото, без аргументи, да не посочи обезщетение? 4/ Налице ли е правен интерес от предявяването на установителен иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК, за установяване неистиността на документ, обявяващ ищеца психично болен и алкохолик, когато същият този неистински документ се използва от вещото лице по делото за изваждане на заключения?- по въпроса се твърди изрично селективния критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика на ВКС как едно лице да се защити от поставена му невярна диагноза и оспорване на неистински медицински документ, който трайно влиза в медицинското му досие, 5/ Съдебното решение, с което е уважен иск по чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение от незаконосъобразни действия по издаване на документ, прави ли така издадения документ неистински по принцип? 6/ Какви правни действия трябва да предприеме засегнатото лице, за да защити засегнатите си права и интереси, ако неистински документ продължава да се използва в правния мир, въпреки спечелено от лицето дело по чл. 45 от ЗЗД и отказ на съда да разгледа установителен иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК? Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Въпрос № 1 от изложението е принципно значим при разглеждането на всяко гражданско дело. В трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и посочената от касатора, е изяснено, че като инстанция по същество на спора, въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички относими към спора заявени от страните пред въззивния съд с въззивната жалба и отговора по нея, доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касационният жалбоподател, че въззивният съд е процедирал в противоречие с тази практика. С обжалваното въззивно решение съдът е изложил собствени подробни мотиви по установяване на релевантните за спора обстоятелства и формиране на свои правни изводи, относно преценката елементите от фактическия състав на чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, както и по отношение липсата на основание за допълване на основното първоинстанционно решение с произнасяне по иск по чл.124, ал.4 ГПК, съобразно и направените от въззивника оплаквания. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като несъгласието на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо не е налице специфичното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. Въпроси № 2 и № 3 не представляват правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 2 е необуславящ мотивите на съда. Въпрос № 3 е фактически - отговорът по него предполага преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл. 288 ГПК, защото правният въпрос не може да се отнася до възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства фактите (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). По останалите въпроси № № 4, 5 и 6 също отсъства общото основание за селекция, защото са необуславящи мотивите на въззивния съд. По тези последни три въпроса в допълнение се отчита както липсата на тяхната относимост и значение към висящия предмет на спора - защото производството по иска по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинност на психиатричната консултация от 04.04.2019 г. е прекратено с влязло в сила определение и въпросът за допустимостта на такъв самостоятелен иск не може да се разглежда в настоящия процес, така и липсата на качеството им на правен въпрос по смисъла на вече посоченото ТР № 1 по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК – защото те не поставят за разглеждане принципен материалноправен или процесуалноправен проблем, свързан с тълкуването и прилагането на приложима към спора правна норма, към която следва да се подведат установените факти. Въпросите не отчитат и мотивите по влязлото в сила определение по делото с № 260056/11.09.2020 г. по гр.д. 889/2020 г. на РС-Казанлък, с което е било прекратено производството по иска по чл.124, ал.4 ГПК относно процесната психиатрична консултация, вкл. и тези по определенията на въззивния и касационния съд по неговото обжалване, според които засегнатото от съдържанието на този документ право на ищеца може да се реализира чрез иск по чл.45 ЗЗД за причинени от документа вреди, а именно искът за вреди от този документ по чл.45, вр. чл.49 ЗЗД, предявен от ищеца срещу организацията-издател на документа, е бил разгледан по настоящето дело. Тези въпроси № № 2-6 се явяват необуславящи и по отношение въззивното решение в частта, в която е преценено, че първоинстанционното решение по чл.250 ГПК е правилно. Несъответствието на въпроси № № 2-6 с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане касационен контрол по тях на въззивното решение в приетите за допустими за обжалване от касатора части според изложеното по-горе, и така се препятства преценката дали е налице и някое от сочените специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, което е кумулативно изискване за селекция на касационната жалбата. Тези специфични предпоставки в случая и не са обосновани - не е посочена практика на ВКС, с която въззивното решение по въпросите да влиза в противоречие (чл.280, ал.1, т.1 ГПК), нито е обосновано значението на поставените въпроси в контекста на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, ако хипотетично се приеме, че по въпроси № № 2-6 е налице общото основание за селекция (което в случая не е така), като е невъзможно едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по едни и същи въпроси. Посоченото с изложението решение № 27/02.02.2015 г. по т.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., извън конкретното му свързване с въпрос № 1, не е относима практика към следващите въпроси № № 2-6, защото това решение не разглежда такива въпроси и не може да обуславя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Посочването, че въпросите са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка на тази специфична предпоставка. Не е налице основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, като касаторът не е конкретизирал на която хипотезите по нея се позовава. Независимо от това, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, се извърши преценка за вероятност да са налице пороци от кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК-нищожност, недопустимост, очевидна неправилност, но данни за такива не се констатират. Решението има белези на валиден съдебен акт, постановен в рамките на правораздавателната функция на съда и от надлежен състав, постановено е при липсата на отрицателни предпоставки за разглеждане на предявения иск с основание чл.49 ЗЗД, мотивите на въззивния съд не сочат на очевидна неправилност по смисъла на това понятие, както е изяснено в практиката на ВКС- от самия прочит на решението не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила. Предвид освобождаване на касатора-ищец от внасяне на такси и разноски по делото, и изхода на спора, не е налице основанието чл.78, ал.6 ГПК дължимата държавна такса по касационната жалба да се възложи на ответната страна. Искане за взаимно присъждане на разноски между страните отсъстват и не се дължи произнасяне по такива. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК