Определение № 4605 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 776/13.02.2024 година, подадена по пощата на 12.02.2024 година, от С. И. Г., против част от решение № 6271/06.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 13 477/2022 година. С решението си съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение от 21.06.2022 година на Софийски районен съд, гражданско отделение, 128-ми състав, постановено по гр. д. № 9327/2021 година в частта му с която е отхвърлен предявения от С. И. Г. срещу „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащате на сумата от 14 476.00 лева, представляваща платена от Г. на дружеството без основание сума, заедно със законната лихва върху нея, считано от 12.02.2021 година до окончателното плащане, както и законната лихва за забава в размер на 1471.73 лева за периода от 13.02.2020 година до 12.02.2021 година, като е постановил друго, с което предявения от Г. срещу дружеството иск за тези суми е бил уважен. С останалата част от въззивното решение е било потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. И. Г. срещу „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] иск с прано основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на дружеството да му заплати солидарно с „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] горепосочените суми, както и евентуалния такъв по чл. 59 от ЗЗД. В подадената от С. И. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение по отношение на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] да бъде осъдено да му заплати солидарно с „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] исковите суми. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 60 150/22.05.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 6271/06.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 13 477/2022 година, по подадената против него от С. И. Г. касационна жалба и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение. С. И. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 27.03.2024 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е вх. № 16 776/13.02.2024 година, като е подадена по пощата на 12.02.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че с първоинстанционното решение бил отхвърлен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1. пр. 1 от ЗЗД предявен от С. И. Г. срещу „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] и „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] за осъждане на ответниците да му заплатят солидарно на сумата от 14 476.00 лева, заедно със законната лихва от 12.02.2021 година до окончателното плащане, платена от него на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] без основание. Отхвърлен бил и предявения при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от 14 476.лева, с която ответниците се били обогатили за сметка на ищеца. От фактическа страна по делото било безспорно, че С. И. Г. и „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] били сключили чрез „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място], договор № 1594/08.10.2019 година за туристически пакет по програма „Незабравимо приключение в Австралия и Нова Зеландия 2020“. В договора било отразено, че потребителят бил запознат и приемал общите условия на туроператора, приложими към същия. Цената на туристическата услуга била заплатена от Г. в полза на „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] на три пъти, а именно на 09.10.2019 година-12 420.00 лева, на 18.12.2019 година-336.00 лева и на 08.01.2020 година-12 720.00 лева. По делото била изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, според която от така получените суми, туристическият агент „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] бил внесъл по сметка на туроператора „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] само 11 000.00 лева. Предвид това, последният бил поискал от Г. доплащане на разликата до пълния размер на договорената цена, а именно 14 476.00 лева, което той бил сторил на 13.02.2020 година. Въз основа на това от правна страна: въззивният съд приемал, че бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД-претендирало се връщане на даденото при първоначална липса на основание. Фактическият състав на тази правна норма изисквал основанието да не било съществувало още при получаването на престацията. При този иск върху ответника била тежестта да установи основанието, на което имал право да задържи платена от ищеца сума. Необходимото изискване за уважаване на иска по чл.59 от ЗЗД пък била връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, които да били от един или от няколко общи факта. В конкретния случай, „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] било „туроператор, а съгласно § 1, т. 60 от ДРЗТ, „туроператор“ било лице, регистрирано по реда на закона и вписано в регистъра на туроператорите и туристическите агенти за упражняване на туроператорска дейност, което изготвяло туристически пакети и ги продавало или предлагало за продажба пряко или чрез посредничеството на друг търговец, или съвместно с друг търговец, или което предавало данните на пътуващия на друг търговец в съответствие с § 1, т. 67, буква „б“, подбуква „дд“от допълнителните разпоредби. „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] било туристически агент, като съгласно § 1, т.62 от ДРЗТ „туристически агент“ било лице, регистрирано по реда на закона и вписано в регистъра на туроператорите и туристическите агенти за осъществяване на туристическа агентска дейност, различно от туроператор, което продавало или предлагало за продажба туристически пакети, изготвени от туроператор. „Туристическа агентска дейност“ било извършването на посредничество при: продажби на туристически пакети на крайни потребители; пасажерски авиационен, воден и автобусен превоз; резервационни, визови и други допълнителни туристически услуги, както и застраховки, свързани с туристическото пътуване. В приложения по делото договор била посочена общата цена на пътуването и сроковете за заплащането й, но липсвали подробности относно начинът за плащане и лицето, в полза на което следвало да бъдат преведени сумите. От друга страна, с подписване на договора, С. И. Г. изрично бил декларирал, че бил запознат и приемал общите условия на туроператора. В раздел VI, т. 51 от тези общи условия било записано, че плащанията се извършват по банков път по нарочно вписаната банкова сметка на туроператора „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] в „УниКредит Булбанк” АД [населено място]. Явно било, че С. И. Г. не бил изпълнил тази договореност, тъй като всички платени суми по процесния договор били на каса при агента „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място]. При тези данни, Г. трябвало да доплати сумата, която туристическият агент не бил предал на туроператора, а именно 14 476.00 лева. Извършеното плащане на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] не било недължимо спрямо него. При това плащане било налице основание и това бил процесният договор за туристически пакет от 08.10.2019 година. Не било налице и неоснователно обогатяване на туроператора, тъй като той не бил получил сума над тази, за която се бил договорил със С. И. Г.. Това се установявало и от изслушаната и приета съдебно-счетоводна експертиза, според която от страна на туристическия агент били преведени в полза на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] само 11 000.00 лева от заплатените от Г. общо 25 476.00 лева.. От това следвало, че предявеният срещу „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] главен и евентуален иск сне явявали неоснователни. Въззивният съд считал за основателен предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД срещу „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място]. По делото било безспорно, че на 13.02.2020 година С. И. Г. бил заплатил на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] сумата от 14 476.00 лева по издадена от дружеството фактура № 3438/13.02 2020 година, като част от цялото дължимо по договора плащане от 25 476.00 лева, но преди това вече бил заплатил изцяло дължимата по договора сума от 25 476.00 лева, но на „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място]. Последният бил получил изцяло сумата, за което имало писмени доказателства и за което обстоятелство не се спорело, но бил превел на туроператора само 11 000 лева, като остатъкът от 14 476.00 лева не бил преведен, т. е. той бил получил нещо при начална липса на основание. В резултат на извършеното плащане, имуществото на Г. било намаляло със сумата от 14 476.00 лева, като се било увеличило имуществото на „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] с тази сума. На Г. се дължало и обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД, което задължение, съгласно ТР № 5/21.11.2019 година по тълк.д. № 5/2017 година на ОСГТК на ВКС възниквало от поканата до длъжника да изпълни, т. е. „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] дължало законна лихва върху размера на недължимата сума, считано от 12.02.2021 година до датата на предявяване на иска-12.02.2021 година в размер на 1471.73 лева. На основание чл.271, ал.1, изр.1, пр. 3 от ГПК, първоинстанционното решение следвало да бъде отменено само в частта, в която съдът е отхвърлил иска на С. И. Г., за осъждане на „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] да заплати на ищеца сумата от 14 476.00 лева, представляваща платена от Г. на „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] без основание сума, заедно със законната лихва от 12.02.2021 година до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 1471.73 лева за периода от 13.02.2020 година до 12.02.2021 година и вместо него да бъдело постановено друго, с което „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] да бъдело осъдено да заплати тези суми. В останалата част първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено. В касационната си жалба С. И. Г. е посочил, кои спорен него са спорните моменти в настоящето производство, като е посочил и текстовете от ГПК съгласно които, според него, следва да бъде допуснато касационно обжалване, а именно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Не са формулирани обаче правни въпроси, които да отговарят по критериите за общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Позовавайки се на решение № 236/27.02.2012 година, постановено по т. д. № 1048/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Г. твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че една част от сумите са платени коректно на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] чрез „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място], а друга част не, като според него за всички плащания трябва да бъде приложен еднакъв критерий, т. е. да бъде прието валидно плащане. В посоченото решение на ВКС е прието, че туристическият агент не следва да се разглежда единствено и само като посредник по смисъла на чл. 49 от ТЗ. По смисъла на ЗТ туристическият агент означава регистрирано по него лице, което въз основа на сключен договор действа: 1) от името и за сметка на клиента; 2) от името и за сметка на доставчика на туристическата услуга (туроператора) и 3) или като техен посредник. Същото е постановено при действието на ЗТ (отм.), като очертава три качества, в които туристическия агент може да осъществява дейността си, като към всяко от тези качества са привързани различни правни последици. В решението е прието, че посредническата дейност на ответното дружество се била изчерпала със сключването на договор между ищцата и третото лице-туроператор за продажба на организираната от последното туристическа услуга. Изложеното позволявало да се сподели решаващият извод на въззивния съд, че ответникът не бил пасивно легитимиран да отговаря по предявения кондикционен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на сумата 2570.00 €, тъй като същата била постъпила в патримониума на туроператора. Правилно наведените от касаторката доводи във връзка с обстоятелството запозната ли е била с общите условия, при които третото лице било предлагало туристическата услуга се включвали в обхвата на иск по чл. 82, във връзка с чл. 79 от ЗЗД за вреди от виновно неизпълнение на договорни задължения на ответника, какъвто обаче не бил въведен като предмет на делото. Оттук следвал и извода, че предявеният иск бил неоснователен, както правилно бил преценил и въззивният съд, поради което постановеното от него решение следвало да се остави в сила. От това е видно, че решението е постановено при фактическа обстановка, различна от тази по настоящето производство, поради което от него не може да бъде изведен правен въпрос, който да послужи като основание за допускане на исканото от С. И. Г. касационно обжалване. Получените от „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] плащания биха ангажирали „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] в случай, че първото дружество действаше от името и за сметка на доставчика на туристическата услуга (туроператора), като негов представител или пък е получило заплатените на първото суми. В останалите случаи разрешението на спора би било различно, но Г. нито е обосновал нито коя от трите, посочени в решението на ВКС, хипотези счита за приложима в отношенията между „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] и „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място], нито е формулиран правен въпрос във връзка с това, поради което не може да бъде направен извод дали евентуалния въпрос би обусловил допускането на решението до касационен контрол. Въпросът дали плащането на туристическия агент е равнозначно на плащане на туроператора е фактически и е в зависимост от това, в кое от трите посочени по-горе качества е действал първия. Затова приетото с решение № 19 168/15.12.2014 година на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 566/2014 година, на което се позовава касатора, че доколкото туристическият агент бил действал при сключване на процесните договори в качеството на представител на туроператора, преведените от потребителите суми като цена на организираното пътуване били платени на туроператора-чл. 75, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.. Плащането в полза на представител на туроператора било равнозначно на плащане на самия туроператор не може да обоснове противоречиво разрешаване на въпроса, което да бъде основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен горното С. И. Г. се позовава и на решение № 132/12.06.2018 година, постановено по т. д. № 173/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., чрез което иска да обоснове, че въззивното решение на Софийски градски съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС по идентични казуси. По-конкретно касаторът се позовава на приетото в решението, че съгласно разпоредбата на чл. 93, ал. 1 от ЗТ (в редакцията преди изменението с ДВ бр. 37/2018 година) туроператорът носи отговорност „за всяко неизпълнение и неточно изпълнение на своите задължения по договора независимо от това, дали тези задължения следва да бъдат изпълнени от него или от негови контрагенти“. Тълкуването на посочената разпоредба (с която била транспонирана нормата на чл. 5 на директива 90/314/Е-отменена с директива 2015/2302 на ЕП и на Съвета) по правилата на чл. 46 от ЗНА, в светлината на една от основните цели на ЗТ-да осигури защита на потребителите на туристическите услуги, на разпоредбите на чл. 79 и следващите от ЗТ ( в редакцията преди изменението с ДВ бр. 37/2018 година), на текста на чл. 5 и целите на директива 90/314/Е. и на текста на чл. 13 и целите на директива на 2015/2302 на ЕП и на Съвета, водело до несъмнен извод, че точният смисъл, вложен от законодателя при създаване на чл. 93, ал. 1 от ЗТ (в посочената редакция) бил че туроператорът носел отговорност към потребителя за точното изпълнение на задълженията, произтичащи от договора, независимо от това дали тези задължения, включително пътнически услуги трябва да бъдат изпълнени от този туроператор или от други доставчици на услуги, включително и пътнически услуги и независимо от това налице ли е договорна обвързаност между туроператора и съответния доставчик на услуги, включително пътнически. Освен, че само по този начин можело да се постигне предвидения от цитираните директиви резултат-отговорност на туроператора за надлежно изпълнение на туристическия пакет като цяло, включително и отговорност за изпълнение на съответните пътнически услуги, включени в пакета, аргумент в полза на изложеното било и изменението на ЗТ с ДВ бр. 37/2018 година, с което се транспонирала директива на 2015/2302 на ЕП и на Съвета и с което в разпоредбата на чл. 90 от ЗТ (в сила от 01.07.2018 година) се предвиждало, че туроператорът носел отговорност за изпълнението на туристическите услуги, включени в договора за туристически пакет, независимо от това, дали тези услуги се изпълняват от него, или от други доставчици на туристически услуги. Видно от текста на решението същото касае изпълнението на договорните задължения на туроператора, поради което е неприложимо в хипотезите на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД. Затова дори и да е налице правен въпрос, формулиран във връзка с това решение, то същият не би обусловил допускането на обжалваното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Освен посоченото трябва да се има предвид, че съгласно чл. 121 от ЗЗД солидарно задължение между двама и повече длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорено между страните в правоотношение. Първоначална уговорка за солидарно задължение е невъзможна в случаите по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, тъй като същите представляват извъндоговорни основания за възникване на отговорността. Такава солидарна отговорност не е предвидена и в закона, съгласно който задължението за връщане на сумата, съответно за обезщетяване на неоснователното обогатяване тежи върху лицето получило сумата, съответно върху обогатилото се лице. Когато това са няколко лица то всяко едно от тях ще отговаря до размера на получената част от сумата, съответно до размера на собственото си обогатяване. В тези случаи солидарна отговорност на тези лица към кредитора може да възникне само при последваща възникването на задълженията спогодба между страните по правоотношението. Затова „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] и „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] не биха могли да отговарят солидарно към С. И. Г. на посочените в исковата молба основания. Това важи и ако при сключването на договора „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] е действало като представител на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място]. Липсва законова разпоредба, която да предвижда солидарна отговорност на двете дружества в този случай, а също така и постигнато последващо споразумение за поемане на солидарна отговорност спрямо Г.. Затова отговорността се носи от дружеството получило сумите при начална липса на основание или евентуално неоснователно обогатилото се такова. След като е прието, че това е „Дрийм турс травъл“ ООД [населено място] и решението по отношение на него е влязло в сила и при липса на основания за солидарна отговорност, то не може да бъде прието, че задължено лице е и „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място]. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. И. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от С. И. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6271/06.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 13 477/2022 година, по подадената против него от С. И. Г., касационна жалба с вх. № 16 776/13.02.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. И. Г. ще трябва да заплати на „Луксутур БГ“ ЕООД [населено място] сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение