Определение № 100 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. П. и А. Н. А., чрез общия им пълномощник по делото адв. М. И., срещу решение № 519 от 30.04.2024 г. по въззивно гр. д. № 3010/2023 г. на Софийски апелативен съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането ѝ по реда на чл. 288 ГПК.

В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на постановеното решение, евентуално за неправилност на същото поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите се позовават на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при доводи за противоречие с ТР № 4/2012 г. и ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с конкретни решения на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, но без да е изведена изрична формулировка на конкретен правен въпрос. Считат също така, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото на следните правни въпроси, по които според касаторите липсва съдебна практика, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да допуска едно и също лице в две качества – свидетел и процесуален представител на ищеца /М. К./ и да постановява своя съдебен акт именно въз основа на тези свидетелски показания?;

2. След като по делото има събрани доказателства, които са относими към спора – свидетелски показания на З. М., съгласно които показания става ясно, че имотът е закупен със средства на М. Т. и само формално се води на името на ищеца, допустимо ли е съдът да приема, че не били събрани доказателства в тази насока?;

3. Допустимо ли е съдът при наличието на приети и неоспорени по делото писмени доказателства /удостоверение за наследници на А. Б./ да приема, че не са допустими свидетелски показания по реда на чл. 165, ал. 2 ГПК за установяване на симулативната сделка?;

4. Допустимо ли е съдът да приема, че едно юридическо лице /ищецът/ е собственик на имот само въз основа на нотариален акт, без в счетоводството на това юридическо лице да има счетоводни записи за този имот, без същият да се води като ДМА и без да има решение на духовния съвет или друг орган за закупуване на недвижим имот, както и без да са налице доказателства за това дали тази църква не се е саморазпуснала, за да има изобщо процесуална легитимация в настоящото производство?;

5. Допустимо ли е съдът да се произнася по иск, по който вече се е произнесъл в друго съдебно производство със СПН, а именно искът за предаване на владението, при положение, че не е налице каквото и да било правоотношение между страните, както и допустимо ли е съдът да се произнася свръхпетитум и извън претенцията от ищеца в хода на производството?;

6. Допустимо ли е съдът да приема за доказани факти, за които по делото няма събрани доказателства, а същевременно от събраните доказателства напълно се опровергават изводите на въззивния съд относно това за какви цели е бил използван процесният имот?;

Ответникът по касация Арменска евангелска съборна църква - гр. София, представлявана от М. О. К. чрез адв. Д. С., оспорва жалбата в писмен отговор. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение съобразно представен договор за правна защита и съдействие.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното решение е потвърдено решението от 14.08.2023 г. по гр. д. № 10208/2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 108 ЗС Арменската евангелска съборна църква - гр. София е призната за собственик на самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 7 на ет. 4 от сградата на [улица] ответниците - сега касатори, са осъдени да й предадат владението върху имота.

Въззивната инстанция е приела, че по делото е обявено като безспорно с определението по чл. 140 ГПК, че описаният в исковата молба имот е идентичен с този по представения нотариален акт от 1956 г.; че същият се владее към настоящия момент от ответниците, както и че между страните има постановено влязло в сила съдебно решение, с което е отречено съществуването на договорни отношения между тях, по силата на които спорният жилищен апартамент да е предоставен за ползване от семейството на ответниците на основание договор за заем за послужване от 1980 г.

За да признае претендираните от ищеца права, съдът се е позовавал на посочения нотариален акт от 1956 г., който легитимира Църквата като купувач по сключен с Д. Ж. Д. договор за покупко-продажба на процесния апартамент. Намерил е за неоснователни възраженията на ответниците за липса на правоспособност на ищеца Арменска евангелска съборна църква по съображения, че нейното съществуване като правен субект се установява от представените удостоверения за актуално състояние и надлежното й вписване в регистрите на вероизповеданията. Приел е за обоснован правния интерес от търсената защита, като е изложил конкретни съображения и по отношение доводите на ответниците за липсата на процесуални предпоставки, респективно наличието на процесуални пречки, за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

Във връзка с поддържаното твърдение за привидност на сключения през 1956 г. договор /че купувач по договора е наследодателя на ответниците А. Б./ съдът е посочил, че по делото липсва писмен документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, поради което свидетелски показания за разкриване на твърдяната симулация са недопустими. Независимо от това обаче е обсъдил свидетелските показания и е направил извод, че те не доказват главно и пълно твърдяната от ответниците персонална симулация. Показанията на свид. С. в тази насока са оценени като недостатъчно категорични и достоверни, доколкото същата е свидетелствала за факти и обстоятелствата, които не е възприела лично, а е узнала от трети лица, и показанията й противоречат на останалите събрани по делото гласни доказателства.

Въз основа на изслушаните свидетелски показания и събраните писмени доказателства е споделена като доказана и житейски обоснована тезата на ищеца, че ответниците са били допуснати да живеят в закупения от него апартамент като семейство на пастира - водач на Арменската евангелска съборна църква - гр. София. На това основание е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между страните, а същевременно с това е прието, че липсват доказателства така установеното държане на процесния имот да е превърнато във владение чрез промяна в субективното намерение на неговите ползватели, която промяна да е манифестирана по явен и несъмнен начин пред собственика. Прието е също, че в случая се установява и извънсъдебно признание на правата на ищеца върху имота. Като израз на това са посочени внасянето на данъци за имота от ответниците с посочване на Църквата като задължено лице, допускането на нейните гости до имота и на последно място – изходящото от В. П. писмо в отговор на отправена от ищеца нотариална покана, с което същата признава правата му и изразява съгласие да предаде ключовете от имота, но моли за продължен срок за изпълнение.

При така изложените съображения от въззивната инстанция е обосновавала изводът, че ищецът се легитимира като приобретател на процесния имот по силата на обективираната в представения официален документ сделка, чиято действителност не е опровергана по делото.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК е обосновано с твърдения, че въззивният съд при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила не е направил нов доклад и не е разпределил доказателствената тежест спрямо очертания предмет на спора, освен това постановил решение при липса на активна процесуална легитимация и липса на правен интерес от търсената защита по чл. 108 ЗС.

Тези твърдения не съответстват на действителната фактическа и правна рамка на спора, така както е очертана от първоинстанционния и въззивния съд. В мотивите си и двете съдебни инстанции са изложили конкретни и ясни съображения за неоснователност на поддържаните от ответниците защитни тези. Направените правни изводи не разкриват нарушения, които да обуславят извод за вероятна недопустимост на производството както по отношение на активната процесуална легитимация на ищеца, така и по отношение на правния му интерес от търсената защита. Противно на поддържаното от ответниците становище, постановеното между страните влязло в сила съдебно решение формира сила на пресъдено нещо само и единствено по конкретно наведените в него като основание на иска обстоятелства и по никакъв начин не препятства възможността в последващо съдебно производство да се приеме за установено, че между страните съществува някакво друго облигационно отношение, различно от отреченото в предходно водения между тях съдебен спор /договор за заем за послужване от 1980 г./. Не може да бъде споделено виждането на ответниците, че липсва правен интерес от осъдителния петитум на иска по чл. 108 ЗС. Пътят на защита чрез този иск е отворен за собственика както по отношение на лице, което оспорва правата му и твърди да владее имота за себе си, така и по отношение на лице, което е допуснато до имота от собственика, но неоснователно отказва да върне фактическата власт след отправена покана. Именно това е и значението на направените от процесуалния представител на ищеца уточнения в първото открито съдебно заседание по отношение на изготвения доклад от съда, които уточнения не обосновават извод за липса на правен интерес от търсената защита и не могат да се приемат като отказ или оттегляне на искането за предаване на владението над него.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което изрично е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с него, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая оспорените от касаторите изводи на съда не са свързани с нови обстоятелства, по отношение на които да не е била разпределена доказателствената тежест, нито пък с такива, които да са обосновани от съда единствено с констатацията за липса на каквито и да било доказателства по отношение на тях.

Касационното обжалване не следва да се допуска и в контекста на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това следва от липсата на конкретно формулиран въпрос, което представлява формално основание за необсъждане на доводите за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Съгласно горепосоченото тълкувателно решение, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и същите не могат да бъдат мотивирани с въпроси, респ. оплаквания, които касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси.

По първия въпрос е налице произнасяне от страна на касационната инстанция на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с решение № 136 от 25.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6323/2015 г., III г. о. С него е прието, че няма пречка законните представители на юридическите лица да бъдат разпитвани в качеството на свидетели и показанията им да бъдат ползвани при постановяване на решението, като единственото условие за това е същите да бъдат ценени при условията на чл. 172 ГПК. Настоящият съдебен състав споделя така формираната практика и доколкото липсва основание за нейното осъвременяване, респ. изменение, то не може да се приеме, че произнасянето по поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Вторият и шестият въпроси не са правни. Те отразяват субективното убеждение на касаторите, че от събраните свидетелски показания се установяват твърденията им за симулативния характер на договора за покупко-продажба на недвижимия имот от 1956 г., съответно, че изводите на съда относно това за какви цели е бил ползван имотът не съответстват на доказателствения материал по делото.По начина, по който са формулирани, тези въпроси по естеството си представляват оплаквания за необоснованост на постановения съдебен акт, които не могат да бъдат обсъждани в тази фаза на касационното производство. Несъгласието на жалбоподателите с направените от съда фактически и правни изводи не съставлява основание за достъп до касационно обжалване.

Третият и петият въпроси нямат обуславящо значение за изхода на делото, тъй като техният отговор не би могъл да се отрази на формираните крайни изводи по предмета на спора. Независимо от констатацията си за недопустимост на изслушаните свидетелски показания по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, съдът ги е обсъдил и по същество, като е приел, че същите не установяват твърдяната симулативност на сключената сделка от 1956 г. Следователно, дори и да се приеме за неправилна първоначалната му преценка за недопустимост на свидетелските показания, то това не би се отразило на крайния извод за основателност на предявения ревандикационен иск.

Що се отнася до петия от поставените въпроси, същият е повдигнат в хипотеза, която не съответства на установената по делото. С влязлото в сила решение по гр.д. № 69957/2018 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявен от Арменска евангелска църква - гр. София против ответниците В. Х. П. и А. Н. А. иск с правно основание чл. 248 във вр. с чл. 233, ал.1 ЗЗД за опразване на процесния имот, предявен по реда на чл. 310, ал.1, т.2 ГПК. С това решение е отречено със сила на пресъдено нещо съществуването на облигационна връзка между страните, произтичаща от сключен договор за заем за послужване, по силата на който Арменската евангелска съборна църква - гр. София да е предоставила право на наследодателите на ответниците безвъзмездно да ползват процесния апартамент. Това решение обаче не формира сила на пресъдено нещо относно наличието на вещноправно или друго облигационно основание, различно от договор за заем за послужване, по силата на което ответниците са имали право да обитават процесното жилище. В този смисъл изводът на въззивния съд, че жилището е било предоставено за ползване от Арменската евангелска църква - София на наследодателя на ответниците в качеството му на пастир - духовен водач на църквата във връзка с изпълнение на произтичащите от естеството на службата му специфични функции и задължения, и че ответниците – съпруга и доведена дъщеря на пастира, не са допуснати да обитават жилището на самостоятелно основание, а като членове на неговото семейство, не противоречи на влязлото в сила решение по посоченото по- горе дело между същите страни.

По отношение на четвъртия въпрос не са аргументирани допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както същите са очертани в постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. В практиката, а и в правната теория, еднозначно се приема, че вещните права се придобиват и изгубват само и единствено въз основа на изрично и изчерпателно предвидените в закона основания. В действащото законодателство липсва разпоредба, която да поставя под условие вещнопрехвърлителния ефект на една валидна нотариална сделка в зависимост от счетоводните записвания на юридическото лице, приобретател по нея.

По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на посочените от касаторите основания. При този изход на спора в полза на насрещната страна следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените от нея разноски за адвокатска защита в размер на сумата 3 000 лева, заплатена в брой по договор за правна защита и съдействие от 22.09.2024 г.

Водим от гореизложеното съдът