Определение № 3568 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 924/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт С. В., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1491/06.12.2022г. по в.г.д.№2187/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Насрещната страна Роза А. Ч. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П. В., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с посочената в изложението съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал.2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, след отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, постановил друго, с което отхвърлил предявения иск от "ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК" АД срещу Роза А. Ч. с правно основание чл.203, ал. 2, предложение първо от КТ, вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 155 529, 48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неразрешени платежни операции в периода 16.08.2017 г. – 05.09.2018 г., извършени при умишлено неизпълнение на вменените с трудов договор задължения, които ищецът е осъден да възстанови на титуляря на сметката, съгласно решение № 1313/17.07.2019 г. на СГС по т.д. №2479/2018 г. и решение 1235/15.06.2020 на САС по т.д. №895/2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, както следва: за сумата от 16 268,77 лв., считано от 27.05.2020 г. до окончателното ѝ плащане и за сумата от 139 260,71 лв., считано от 22.01.2021г. до окончателното заплащане на задължението. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните по делото били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор №4/07.04.1993 и допълнителни споразумения към него, по силата на което от 24.04.2015 г. Роза А. Ч. работила в клона на банката в [населено място] на длъжността "главен експерт фронт офис", а от 07.02.2018г. на длъжността "главен експерт бек офис". На същата било възложено да изпълнява дейности свързани с осчетоводяване на различните банкови операции (съгласно т. 5, съответно – т.3 от раздел „Дейности, задължения и отговорности“ на длъжностните характеристики за длъжност 2 „главен експерт фронт офис“ и „главен експерт бек офис“, подписани от ищцата съответно на 27.04.2015 г. и 07.02.2018 г.). При изпълнение на служебните си задължения, ответницата като служител на банката, следвало да идентифицира юридическите лица, включително едноличните търговци, чрез: разпечатване от Търговския регистър на удостоверение за актуално състояние; установяване на законните им представители; проверка наличие на оригинален акт за оправомощаване, когато юридическото лице не се представлява от законните си представители и оригинал на документ за самоличност на лицето. Съдът приел, че с влязло в сила решение по т.д. №2479/2018 г. на Софийски градски съд било установено, че в периода 07.03.2017 г. – 05.09.2018 г. от сметката на ЕТ „М. К.“ били изтеглени общо 142 000 лв., като подписите в платежните нареждания за извършените банкови операции не били изпълнени от едноличния търговец. С влязлото в сила решение било установено, че процесните 37 платежни нареждания за теглене на парични суми в брой представляват неразрешени платежни операции по платежната сметка на ЕТ „М. К.“, съобразно дефиницията на чл. 51 ЗПУПС/отм./, респ. чл. 70 ЗПУПС, доколкото не са наредени от ползвателя на платежните услуги или оправомощено от него лице, и за изпълнението им не е дадено съгласие от ползвателя. Съдът посочил, че между страните по делото не е спорен и факта, че тези платежни операции били осчетоводени от ответника Роза Ч., а банката била осъдена да възстанови стойността им на ЕТ „М. К.“, заплатена изцяло. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установен механизма на работа в ищцовата банка, според който: клиентите с искания за теглене на пари се обръщали към експерт фронт-офис, където следвало да им бъде изискана лична карта за идентификация. Последната се проверявала за автентичност – по белезите на самата лична карта, а след това и в сайта на МВР. Ако клиентът бил представител на юридическо лице, се правела проверка и в Търговския регистър за това дали лицето все още е управител на дадената фирма. След тези проверки, служителят, обслужващ клиента, пристъпвал към осчетоводяване на операцията. При тегленето се съставяло нареждане – разписка, което се подписвало от служителя и клиента, и с него последният отивал на касата за получаване на заявената сума. При изплащане на заявената сума на касата, служителят правел единствено проверка за редовност на документа за теглене, като нямал задължение, нито извършвал идентификация на лицето носещо нареждането – разписка. Съдът отбелязал, че според свидетеля С. И. касиерът можел, но не бил длъжен да провери документа за самоличност на лицето при изплащане на парите. Посочените обстоятелства съдът установил и от представените по делото преписи от Правилата за касовата дейност (л.59 и сл. и л.71 и сл.), според които получаването и изплащането на суми от касата на банката ставало само срещу надлежно подписани от клиента и банков служител документи (вносна бележка и нареждане – разписка). Съгласно чл. 49 от същите, изм. с Протокол 14/15.06.2017 г., удостоверяването на самоличността на клиент или негов пълномощник се извършвало от служител обслужване на клиенти. Служителят – касиер, следвало да изплаща сумите след проверка на реквизитите в документа и срещу представен документ за самоличност, да подписва и полага печат върху нареждането разписка. При различия, документът се връщал за съставяне на нов. Съдът посочил, че съобразно свидетелските показания, в периода 2017г. – 2018г. касиерът на клона на банката в [населено място] не е правил проверки на самоличността на лицата, на които изплащал парични суми, но приел, че това обстоятелство е ирелевантно за отговорността на ответницата, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД работодателят имал право на избор от кого да претендира обезщетение за претърпените от него вреди. Въззивният съд приел още, че в периода 07.03.2017 г. – 05.09.2018 г. ответницата, в качеството ѝ на „главен експерт фронт офис“ и „главен експерт бек офис“, е разполагала с права да извършва и осчетоводява всякакви платежни операции, независимо от стойността им, без необходимостта тези операции да бъдат потвърждавани от втори служител на банковия клон. В тази връзка намерил за неоснователно възражението ѝ, че съставения в края на деня контролен лист се е подписвал от втори служител на банката. Обосновал, че целта на контролния лист била да установи евентуални несъответствия в операциите, сумите и наличността в касата, но той нямал отношение към процеса на идентификация на клиентите и извършване на счетоводните операции. Съдът посочил, че спорния по делото въпрос е за това дали е налице умисъл у ответницата за причинената на ищеца /неин бивш работодател/ вреда. В тази връзка приел, че ищецът не е направил опит да докаже психическото отношение на бившия си служител към деянията и техните последици, въпреки че с доклада по делото изрично му било указано, че следва да докаже умишлените противоправни действия на ответника, настъпилите вреди и причинно-следствената връзка между деянието и вредите. Изложил, че разпитаните по делото служители са описали процеса на осчетоводяване и изплащане на сумите, но не и конкретното психическо отношение на ответницата Ч. към този процес и причиняването на вредите на работодателя. Приел, че в хода на производството е останал недоказан факта на умишленото неизпълнение на служебните задължения от ответницата по начина, изискван от закона, съдебната практика и доктрината, тъй като по настоящото дело не били установени обективни обстоятелства, доказващи наличието на умисъл. По изложените съображения намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място] обосновава допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: В случай, че въззивният съд намери, че страна в производството не е представила доказателства за установяване на спорен по делото факт, задължен ли е да даде указания по чл.146, ал.2 от ГПК? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение №60114/28.10.2021г. по т.д.№1751/2020г. на ІІ т.о.; решение №50108/14.12.2022г. по г.д.№4713/2021г. на ІІ г.о.; решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ІІ т.о., както и на разясненията дадени в т.2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е свързан с правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада на делото и при постановяване на решението. Отговор на същия е даден в трайно установената съдебна практика, включително и задължителната такава – в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в същата разяснения, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. В тълкувателното решение е разяснено още, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато такива са въведени от страната, дори съдът да ги прецени като основателни, той не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство свързани с попълване на делото с относимите към спора доказателства. В конкретния случай, във въззивното производство не са били въведени възражения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения свързани с доклада и разпределението на доказателствената тежест в производството. Единственото възражение, направено от въззивника Роза Ч., е било за допуснати нарушения при събиране на доказателствата и отказа на съда да допусне до разпит поисканите с отговора свидетели, по който е налице произнасяне на въззивният съд в определението от разпоредително заседание. Предвид изложеното, по отношение на този въпрос не са налице както общите, така и специалните основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението са поставени и следните въпроси, по които допускането на обжалването е обосновано в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1/Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни за решаването на спора факти и обстоятелства, на които ищецът основава исковата си претенция, както и доказателствата, с които те се установяват. Изложени са твърдения за противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в решение 600/02.08.2021г. по т.д.№934/2020г. на І т.о. и посочената в него съдебна практика, включително и ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да изложи по ясен начин фактите, които подлежат на доказване в производството? Наведен е довод за противоречие на разрешението на въззивния съд с решение №327/03.04.2017г. по г.д.№2119/2016г. на ВКС, ІV г.о. 3/ Подлежи ли на доказване умисълът в хипотезата на чл.203, ал.2, предл. 2 от КТ задължително със свидетелски показания или са допустими всички доказателствени средства? Направено е искане за допускане на обжалването поради противоречие на решението с практиката на ВКС – решение №163/12.07.2017г. по г.д.№4494/2016г. на ІV г.о. и решение №551/15.07.2010г. по г.д.№64/2009г. на ІV г.о. Всички поставени въпроси се свеждат до един, свързан с допустимите доказателствени средства, с които може да бъде доказан умисълът в хипотезата на чл.203, ал.2 от КТ. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е постановен в противоречие с формираната съдебна практика. Налице са основания за допускане на касационното обжалване по въпроса, обобщен и уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, както следва: за допустимите средства за доказване на умисъла в хипотезата на чл.203, ал.2 от КТ. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 3 110,58 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение