Определение № 5256 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 933/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. Н. К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. П. П., и на Д. Г. К., ЕГН [ЕГН], и М. Г. К., ЕГН [ЕГН], приподписана от адв. Г. Л., против Решение №1976 от 20.04.2023г. по в. гр. д. №2276/2022г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 20271163 от 08.12.2020 г., постановено по гр.д. № 75217/2018г. по описа на СРС, 48 състав, с което М. Г. К., Д. Г. К. и Г. Н. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Лазер Център“ ООД на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата от 10 200 евро, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска- 27.11.2018г. до окончателното плащане, представляваща вземане за дължима неустойка по т. 14 от договор за наем на недвижим имот от 26.08.2014г. В касационните жалби, които са идентични, се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му. Към жалбите е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторите се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадените касационни жалби са постъпили отговори от ответната страна по тях „Лазер център“ ООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.5, ап.22, ЕИК [ЕИК], чрез пълномощника му по делото адв. Р. Ш., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбите. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 26.08.2014г. между М. Г. К., Д. Г. К. и Г. Н. К., като наемодатели, и „Лазер Център“ ООД, като наемател, е бил сключен договор за наем на недвижим имот, по силата на който наемодателите са отдали на наемателя за временно и възмездно ползване следния собствен недвижим имот- апартамент (преустроен на магазин, съгласно архитектурен проект на СГО-УАГ от 09.10.1997 г.), находящ се в [населено място], партерен етаж дясно в жилищна сграда на [улица], със застроена площ 73 кв. м., който ще се ползва за козметичен салон- представителство на наемателя за извършване на търговска и рекламна дейност на предлаганите продукти и услуги от търговската гама на наемателя, срещу заплащането на наемна цена в размер на 850 евро, платима между 1-во и 5-то число на месеца, която се дължи от 01.10.2014г. Съгласно чл. 3 от договора същият се сключва за три години, считано от датата на приемане на обекта, което се установява с взаимно подписан протокол, който става неразделна част от този договор. Съгласно чл.4 от договора действието му се продължава автоматично при същите условия и за същия срок, ако в срок от три месеца преди изтичането му никоя от страните не изяви изрично писмено желание за прекратяването му. В чл.14 от договора е предвидено, че ако по време на действието му наемодателят прехвърли собствеността на имота на трето лице, същият се задължава да гарантира запазване на правата на наемателя по договора, а лицето, на което е била прехвърлена собствеността на имота, приема правата и задълженията на наемодателя, като при неизпълнение на това задължение, наемодателят дължи неустойка в размер на дванадесет месечни наема. Съдът е приел, че на 21.03.2018г. недвижимият имот- предмет на договора за наем, е бил продаден от М. Г. К. на трето лице- „К. консулт“ ЕООД, което на 28.05.2018г. с нотариална покана е уведомило ищеца, че прекратява договора за наем, като имотът е бил освободен от ищеца и предаден на новия собственик „К. консулт“ ЕООД на 02.07.2018г. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца „Лазер център“ ООД срещу ответниците М. Г. К., Д. Г. К. и Г. Н. К. за заплащане на предвидената в чл.14 от договора неустойка е основателна. Изложил е съображения, че договорът е произвел действие, считано от 01.10.2014г., като на основание чл. 4 от същия, действието му е продължено автоматично с нов тригодишен период (до 01.10.2020г.). За неоснователно е счетено възражението на ответниците, че тригодишният срок на действие на договора не е започнал да тече, тъй като наетият обект не е бил валидно приет от наемателя, доколкото липсвал съставен протокол съгласно чл.3 от договора. В тази връзка съдът е посочил, че предаването на фактическата власт върху имота от наемодателя на наемателя може да се установи с всички допустими по ГПК доказателствени средства, като от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че фактическото ползване на процесния имот от наемателя „Лазер център“ ООД е започнало в началото на м. октомври 2014г., когато дружеството започнало да осъществява търговска дейност в него. Чрез предприетите от ищеца фактически действия по плащане на наемната цена, откриване на индивидуални партиди и плащане на разходите за комунални услуги, подаване на данъчни декларации, с конклудентни действия същият е потвърдил приемането на имота от наемодателя. По така изложените съображения съдът е приел, че прехвърлянето на 21.03.2018г. от ответниците- наемодатели на собствеността на имота е извършено по време на действие на договора, поради което и доколкото при продажбата на имота последните не са гарантирали запазване на правата на наемателя, то те дължат солидарно неустойката по чл.14 от договора в размер на 10200 евро, представляващи дванадесет месечни наема. Посочил е, че същата не е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тази връзка са изложени съображения, че неустойка е с уговорен краен предел- дванадесет месечни наема и изпълнението на задължението, за което е била уговорена, не е обезпечено с други правни способи, а ищецът- наемател е търговец, който действа на свой риск и процесният договор за наем е сключен във връзка с упражняваното от него занятие. За неоснователни са счетени възраженията на ответниците за недопустимост на предявения иск поради злоупотреба с право от страна на ищеца. По това възражение съдът е посочил, че предявяването на иск, в случай на нарушени законно признати права и интереси, представлява конституционно право на всеки гражданин и не може да се определи като недобросъвестно упражняване на процесуални права. Посочил е и че злоупотреба с право би била налице, ако ищецът упражнява правото си на иск с единствената цел да навреди другиму, каквито обстоятелства обаче в случая не са налице. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите искат допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК- поради очевидната му неправилност. Твърдят, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- с оглед чл. 20а ЗЗД, съгласно който договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили, дали волята на страните следва да се тълкува с оглед фактическите положения на обичайната практика, но при безспорен приоритет на уговореното спрямо обичайната практика. Твърдят и че уваженият с обжалваното решение иск е процесуално недопустим, тъй като предявяването му от ищцовото дружество представлява злоупотреба с право. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Неоснователно е направеното в изложението искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост, с което основание следва да бъдат свързани доводите на касаторите в изложението за недопустимост на предявения иск. Процесуална недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск- по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него /в този смисъл- Решение №29 от 06.08.2010г. на ВКС по гр.д.№ 2426/2009г., второ гр.о.; Решение №27 от 06.08.2020г. на ВКС по гр.д.№ 2662/2019г., второ гр.о. и др./. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съда, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по искова молба, в която ищецът е изложил обстоятелствата, на които основава претенциите си, а при постановяване на решението съдът не е допуснал отклонение от диспозитивното начало в процеса и не се е произнесъл извън спорния предмет. Изложените от касаторите доводи, че предявяването на иска от страна на ищцовото дружество съставлявало злоупотреба с право, тъй като дружеството било недобросъвестно, освен че са недоказани, не сочат на процесуална недопустимост на съдебното решение. Същите се отнасят до основателността на предявения иск и доколкото са въпроизведени и в касационните жалби, подлежат на разглеждане само при произнасяне по последните в случай, че бъде допуснато касационно обжалване. По така наведените доводи не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Както е изяснено в практиката на ВКС /Решение № 189 от 20.06.2014г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о./, носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни, поради което предявяването на иск поначало е правомерно действие. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно- за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията/ или в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД), като последиците от такава злоупотреба са уредени в разпоредбата на чл. 3 от ГПК. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е в съответствие с така формираната практика. Липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по поставения от тях въпрос, свързан с тълкуването на договорите. Съгласно формираната съдебна практика /Решение №347/11.10.2011г. на ВКС по гр.д.№ 290/2010г., IV г.о.; Решение № 502/26.07.2010г. на ВКС по гр.д.№ 222/2009г., IV г.о.; Решение № 46/07.03.2018г. на ВКС по гр.д.№2489/2017г., IV г.о., и др./ при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се имат предвид и да се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. В случая отсъства противоречие между обжалваното решение, в което съдът е тълкувал клаузата на чл.3 от договора, и възприетите в цитираната съдебна практика разрешения. При тълкуване на посочената клауза съдът е изхождал не от буквалния смисъл на текста й, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, както и от обстоятелствата, при които е сключен договорът, и поведението на страните след сключването му. Правилността на изводите на въззивния съд не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване, с изключение на хипотезата на очевидна неправилност на решението, която в случая не е налице. Доколкото по въпроса е налице съдебна практика, с която обжалваното решение е съобразено, и която според настоящия състав на съда не се нуждае от промяна или осъвременяване, то не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид горното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна по касационните жалби направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,