Определение № 247 от 28.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4045/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №1141 от 06.06.2016г по гр.дело № 1658/2016г. на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено решение №492 от 18.01.2015г по гр.д №64/2014г на Софийски градски съд, в частта по присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 10 000 лева ,В тази част е уважен иск на В. Ж. В. на основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за вреди, причинени от незаконно обвинение в престъпление по чл.195 ал.1, във вр. чл. 194 ал.1, във вр. чл. 20 НК ,за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационна жалба е постъпила и от В. Ж. В. срещу въззивното решение в частта ,с която потвърдено отхвърлянето на иска му до претендирания размер от 30 000 лева. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва,че Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно и обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане принципа на чл. 52 ЗЗД. Според изложението, решението на САС е в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968г. Изтъква се несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в конкретния случай поради завишаване, което е и поради противоречие с практиката на ВКС по процесуален въпрос за задължението на съда да изложи мотиви за причинно– следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 и т.19 от ТР №3/2004г на ОСГК, защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за това .Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други дела Приложени са реш. №458/2015г по гр.д №3484/2015 ІVг.о, реш. №9 /2012г по гр.д №733/2011г на ІІІ г.о като практика по чл. 290 ГПК, както и постановено въззивно решение на Софийски апелативен съд по дело№4269/2012г като пример за различия при определяне на обезщетенията при сходни случаи. В изложението към жалбата на касатора В. Ж. В., представляван от адв.В Т. ,се формулират два въпроса: как следва да се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; следва ли да се анализират причините за дългата продължителност на воденото наказателно производство от решаващия съд, като критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Цитират се всички основания по чл. 280 ал.1 ГПК, обосновка е изложена по основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с приложена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, като по първия въпрос противоречието е с реш. № 388/2013г по гр.д №1013/2012г ІV г.о, а по втория въпрос с реш. № 532/2010г по гр.д №1650/2009 г ІІІ г.о ,тъй като въззивният съд не е обсъдил в достатъчна степен причините за продължилото повече от 8 години наказателно преследване ,че за тях отговорност носи единствено ответната Прокуратура. От касатора В. Ж. В. е депозиран отговор по жалбата на Прокуратурата. Изтъква се неясната формулировка на въпросите.В решението не липсват мотиви за причинно- следствена връзка Посочените в изложението съдебни решения касаят напълно неотносими случаи, нямат връзка с въпросите. Несъстоятелни са доводите за противоречиво решаван въпрос при определяне обезщетението по размер, като обосновка по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Претендира се присъждане на разноски за адвокат на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата . След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК по общо формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос,свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в ППВС № 4/ 1968г и в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, предвид реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011г ,по гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011, гр.д.№574/10г ІІІ г.о.реш. № 219 от 04.06.2012г ІV г.о № 132 от 29.04.2011г на ІІІ г.о на ВКС, реш. №150 от 2013 по гр.д № 1367/2012г ІІІ г.о и др. Част от тази установена практика съставляват и решения № 388/2013г по гр.д №1013/2012г ІV г.о, реш. № 532/2010г по гр. д №1650/2009 г ІІІ г.о,реш. №458/2015г по гр.д №3484/2015 ІVг.о и реш. №9 /2012г по гр.д №733/2011г на ІІІ г.о приложени от двете страни. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди ,включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер, съгласно практиката на ВКС. Това са тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление по чл.195 ал.1, във вр. чл. 194 ал.1, във вр. чл. 20 НК. ,установените отрицателни последици за ищеца в личностно,професионално,социално, емоционално и психическо отношение, включително продължителността на наказателното преследване, естеството и интензивността на понесената процесуална принуда от наложените мерки и действията на разследващите органи. Отчетена е неразумната продължителност на наказателното производство и че в съдебна фаза са били проведени 13 заседания, на което ищецът е присъствал.Преценени са отрицателните последици в рамките на обичайното за подобни случаи (съгл. Р№ 388/2013г по гр.д №1013/2012г.ІVг.о) твърденията на ищеца в установената по делото конкретност, също и възрастта му. Въззивното решение не противоречи и на посоченото в реш. №458/2015г ,ІV г.о на ВКС в кои случаи се касае за установяване на негативни изживявания по-големи от обичайните. Действително, справедливостта изисква аналогичните случаи да бъдат парично обезщетявани равностойно, но различните по размер обезщетения, присъждани по дела за обезщетение на неимуществени вреди в сходни случаи не са самодостатъчен довод за основание по чл. 280 ал.1 ГПК във връзка с прилагането на чл. 52 ЗЗД. И двете страни не излагат конкретна обосновка на въпросите си относно прилагането на чл. 52 ЗЗД по специалния критерии на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, свързана с конкретните решаващи съображения на съда по делото. Както изложението на Прокуратурата на РБ, така изложението на ищеца В. по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържат конкретен довод кое обстоятелство от указаните в ППВС №4/1968г и предвид цитираните от защитата решения на ВКС по чл. 290 ГПК въззивният съд е следвало да обсъди при прилагане критерия за справедливост ,а не е обсъдил, или преценил. Връзките между фактите са изтъкнати, с което е мотивиран и извода за причинно-следствена връзка .Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК Както и следва ,при обезщетяването на вредите въззивният съд е посочил и взел предвид общата продължителност на наказателното преследване до влизане в сила на оправдателната присъда .Противоречие с указания по решение № 532/2010г по гр. д №1650/2009 г ІІІ г.о на ВКС също не е налице. Въззивният съд не е приемал че продължителността на наказателното производство изцяло или отчасти не се дължи на причина ,за която Прокуратурата отговоря, съответно не е излагал съображения за намаляване на обезщетението поради това. Ето защо отговорът на въпроса следва ли да се анализират причините за дългата продължителност на воденото наказателно производство от решаващия съд, като критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, няма да обуслови други решаващи изводи във връзка с размера на обезщетението. За да бъде конкретен, правният въпрос следва да е свързан с решаващите съображения на съда ,обусловили изхода на делото. Върховен касационен съд не приема и довода на Прокуратурата за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК по формулираните общи въпроси, тъй като по тях е налице формирана задължителна съдебна практика. както вече се изтъкна ,различните по размер обезщетения за различните, дори за сходните случаи, не са довод за наличие на хипотеза,въздигната от закона като изискване за допустимост в чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Крайният изход на делото не обуславя допълнително присъждане на разноски и за тази инстанция. Воден от горното, Върховен касационен съд, ІІІ г.о.