Определение № 337 от 11.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4114/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Харманли, представлявана от кмета М. К., приподписана от юрисконсулт В. Ш., против решение № 1550 от 25 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 6137/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, в частта му, с която е потвърдено решение № 5898 от 14 септември 2018 г., постановено по гр.д. № 1542/2017 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която общината е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 46 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на С. Д. С., с адрес в [населено място], обл. Х., лично и като наследник на починалата в хода на процеса И. Н. С., сумата от 76000 лева обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в унищожаване на покъщнина и движимо имущество, няходящо се в сградата на [улица], и в сградата на [улица], настъпили в резултат на наводнението на [населено място], общ. Х., на 06.02.2012 г., ведно със законната лихва от същата дата, и сумата от 10000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на същото наводнение, ведно със законната лихва от датата на събитието, и сумата от 10000 лева като наследник на починалата ищца И. Н. С., ведно със законната лихва от датата на събитието, и в тежест на общината са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение страда от всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, регламентиращи допустимите процесуални способи на защита на ответника по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, доказателствената сила на официалните документи и възможността за опровергаване на отразените в тях обстоятелства, задълженията на съда при постановяване на съдебно решение; решението е и необосновано, като част от мотивите на съда противоречат на правната логика. Оспорен е изводът на съда, че ответниците не могат да оборват обстоятелствата, установени по делото с акт за държавна и акт за общинска собственост, като е отказал да разглежда възражения и доказателства, наведени от тях, че трети лица (земеделски кооперации) са собственици на процесния язовир, и така е препятствана защитата по същество, че липсата на задължение за поддръжка на язовира води до липса на вина за претърпените от ищцата вреди. Твърди се, че не е налице забрана за оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, и са неправилни аргументите на съда, че така щели да бъдат установявани права на трети, неучастващи в производството лица. Подчертава се, че дори и в акта за публична държавна собственост от 2003 г. да не е отразено, че е изграден язовир, това не означава, че такъв няма към датата на вредоносното събитие, нито че наличието или липсата му не могат да се установяват с други доказателства, както и че съставянето на акт за публична общинска собственост през 2000 г., отразяващ язовира, не означава, че през 2012 г. такъв язовир е съществувал и е бил собственост на общината. Съдът е пренебрегнал заключението на техническата експертиза относно това върху кои имоти е изграден язовирът. Необосновано било осъждането на общината да заплати обезщетение за вреди, причинени от скъсването на язовирната стена на язовир, чиято площ е 472,5 дка, а според мотивите общината е собственик на друг язовир с площ 28,621 дка; дори и да не се вземе предвид разликата в имената на язовирите, притежаваната от общината част от язовира е едва 1/16 от общата му площ, и не е ясно защо общината е била длъжна да поддържа и ремонтира целия язовир; необосновано е прието, че министерството на отбраната не трябва да отговаря за причинените вреди, след като язовирът в повече от половината му площ се намира в имот държавна собственост, в който се намира и язовирната стена, чието неукрепване/неподдържане е довело до вредоносния резултат, както и че язовирът се ползва от това министерство повече от 50 години като част от военен полигон. Нарушени са разпоредбите на ЗМСМА, тъй като към 1994 г. собственик на язовира е земеделска кооперация, а преди влизане в сила на ЗМСМА е бил собственост на ТКЗС „И.“, поради което язовирът не е държавна собственост, а собственост на членовете-кооператори и представлява част от имуществото на това ТКЗС; така язовирът не е могъл да бъде собственост на общината по силата на акта за публична общинска собственост; язовирът попада в територията на две общини, което само по себе си не позволява прилагането на разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, а актът за публична държавна собственост е с нищожен предмет. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и че решението на въззивния съд е очевидно неправилно. Ответникът С. Д. С., с адрес в [населено място], обл. Х., не представя отговор на касационната жалба. Въззивният съд основава изводите си на безспорния факт на наводнението на землището на [населено място] на 06.02.2012 г. поради скъсване на язовирната стена на язовир Иваново, установеното, че ищците са собственици по наследство на процесните два имота, пострадали от наводнението, с разпоредено премахване на сградите в тях поради пълната им негодност, че язовирът е построен за напоителни нужди, въведен в експлоатация през 1962 г. и е част от напоителна каскада, преливникът е страничен, откъм левия бряг, чието предназначение е било при покачване на водното ниво над определена височина излишните водни маси безопасно да се отведат в руслото на реката, но не чрез „преливане“ над тялото на стената, а през него, изводите на експертизата, че язовирната стена и другите съоръжения на язовира преди инцидента са били в неизправност (въз основа на съставени констативни протоколи на служители на касатора състоянието на язовира може да се определи като „предаварийно“) – язовирната стена и съоръженията към нея са били повредени, с установен силен теч от страната при основния изпускател, неработещ спирателен кран на основния изпускател, понижение в средната част на короната в надлъжна посока, напречна деформация на короната на стената и множество други, установената пълна негодност за ползване на имотите на ищците, наложило премахването на сградите, по пазарни цени в размер на 76000 лева и движимо имущество в размер на 31000 лева. По основния спорен въпрос за наличието на основания за ангажиране отговорността на общината и министерството, се съобразява легалната дефиниция на понятието „язовир“ според § 1, ал. 1, т. 94 от Допълнителните разпоредби на Закона за водите, и е счетено, че язовирът е самостоятелен обект на правото на собственост, включващ освен водния обект, стената и съоръженията, така и частта от земята, върху която е построен; язовир И. не е включен в списъка на комплекси и значими язовири, публична държавна собственост, а публична общинска собственост са онези язовири, които не са посочени като публична държавна собственост, включени в приложение № 1 към ЗВ, и не са включени в имуществото на търговски дружества; според § 7, ал. 1, т. 2 ЗМСМА, с влизането в сила на закона в собственост на общините преминават язовири, езера и др. от местно значение, ако не са включени в капитала, уставния фонд или заведени в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество, като общината е съставила в своя полза акт за публична държавна собственост през 2000 г. за имот за имот 000527 с площ 28,621 дка и за имот 000526 с площ от 2,459 дка. Според съда, не е налице спор, че язовир Ешмеджика е идентичен с язовир Иваново; макар актовете за общинска собственост като официални документи да имат само декларативно действие за собственост и не се ползват с конститутивен ефект, те се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в акта факти; доказването на противното – че общината не е собственик на имота, може да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху актувания имот, в рамките на висящо исково производство, поради което е отречена възможността общината да се защитава като оборва легитимиращия ефект на акт, който сама е издала; не се доказвало, че язовирът е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА, че е включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество, нито да са били налице други пречки за актуването му като общинска собственост; язовирът попада върху имот, актуван като публична държавна собственост през 2003 г., записан като учебен полигон, представляващ незастроен поземлен имот, а в скицата към акта имотът не отразен като воден обект; към издаването на акта за публична държавна собственост, имотът вече е бил актуван като публична общинска собственост, без данни за проведена процедура за прехвърлянето му от общината на държавата; липсват данни за възникване на съсобственост между държавата и общината. Предвид събраните доказателства и нормативната уредба, язовир Иваново съставлява част от имота, актуван с акт за публична общинска собственост, а не част от имота, актуван с акт за публична държавна собственост, като двата имота са съседни; ползването на язовира от министерството е резултат на фактическо положение. След като актовете за публична общинска собственост удостоверяват възникването на правото на собственост за общината, тя е носител на задължението да поддържа язовира и компонентите му в техническа изправност и да предприема съответните мерки при констатирани неизправности да извърши неотложни аварийно-възстановителни дейности на потенциално опасния язовир, а такива не са предприети във връзка с дадените й в технически доклад от 2010 г. предложения за отстраняване на недостатъците и за преодоляване на наводнения; след установеното през м. 04.2011 г. преливане и отворен изпускател, че в язовира има вода над пределно допустимите количества, бездействието на служителите на общината е противоправно (действията по изпращане на писма до областния управител за констатираните неизправности съдът не приема за изпълнение на задълженията по ЗВ). Сочи се, че към 1991 г. язовирът е имущество на ТКЗС, а след прекратяването на ТКЗС, негови представители във връзка с ликвидацията на имуществото му са ликвидационните съвети, а след това пълномощниците на лицата по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ; отречено е представените документи за проведен през 1992 г. търг за продажба на имущество, включително на язовира, да установяват, че язовирът е собственост на член кооператорите и представлява част от имуществото на ТКЗС, и общината не може да се защитава по предявения срещу нея иск по чл. 49 ЗЗД, отричайки удостовереното с акта нейно право и съответно неговия легитимиращ ефект, тъй като това би означавало тя да противопостави на претенцията на ищеца чужди права, и то в производство, в което третото лице не е участник; не се установява имотите, актувани през 2000 г., да са деактувани в съответствие с предписания в закона специален ред. Не е споделено виждането на общината, че ползването на язовира за обучение на българската армия, дерогира отговорността на общината – становището на началника на Генералния щаб няма характер на нормативен акт, не съдържа предписания за поведение, нито има легитимиращ ефект по отношение на правото на собственост, а и самото ползване не води до отпадане на отговорността на собственика. Заключено е, че отговорност за причинените процесни вреди има само общината, а исковете спрямо министерството следва да бъдат отхвърлени; при двамата ответници по исковете няма солидарност. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване в поддържаните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. последно ГПК. Касаторът твърди, че въпросът: с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 147 по гр.д. № 582/2011 г., ІV г.о., и решение № 169 по т.д. № 879/2016 г,. ІІ т.о. В цитираните решения (второто от които възприема изцяло разрешението на ВКС в първото решение) е изразено константното разбиране в съдебната практика, споделяно и от настоящия съдебен състав, че по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения; в хипотезата на предявена претенция по чл. 45 ЗЗД когато ищецът твърди, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно поведение – действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил това противоправно поведение, настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите (всички елементи от фактическия състав на деликта, без вината), а ответникът, предвид правилото на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, следва да установи, че не носи вина за настъпилите вреди. В случая съдът не е отрекъл правото на ответника да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, а е намерил доказването за неуспешно. Подробно са изложени съображения за легитимиращото действие на акта за публична общинска собственост и за възможностите за оспорването му. Във втората си част въпросът налага преценката на представените по делото доказателства, каквато в процедурата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, без участието на двете страни по спора, не може да бъде извършена; такава преценка може да се осъществи само при допускане на касационното обжалване за разрешаване на спора по същество пред касационния съд. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд само по себе си не води до допускане на касационното обжалване, след като не се удовлетворяват критериите за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На второ място се пита длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е (има ли правен интерес) ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти. Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие с решение № 149 по гр.д. № 647/2012 г., ІV г.о., решение № 61 по гр.д. № 7685/2013 г., ІІ г.о., решение № 236 по гр.д. № 692/2013 г., ІІІ г.о., решение № 71 по гр.д. № 6943/2016 г,, І г.о. – всички на ВКС. В цитираната практика се приема, че актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона съобразно чл. 5, ал. 2 ЗОбС, с който се констатира правото на общинска собственост; като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия – съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик, като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик; актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване факти, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени; ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона; възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл. 193 ГПК и актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл. 194 ГПК. Отговор на първата част на изрично поставения въпрос в сочената практика не е даден, но от разрешенията по сочените дела, възприемани напълно от настоящия съдебен състав, може да се приеме, че по принцип съдът не следи служебно за правото на общините и държавата върху съответните обекти. Не съществува съмнение, че всяко лице, което твърди, че има права, противопоставими на титуляря на собствеността по съответния официален документ, може, и е длъжно в съдебния процес да установи това, за да отпадне легитимиращото действие на акта, а заключението на въззивния съд, че е недопустимо да се предявяват чужди права (на други собственици извън касатора, вместо тях и без тяхно участие в процеса) не е в противоречие със сочените разрешения. Освен това следва да се има предвид, че законът точно определя реда, който е необходимо да се следва в случай, че общината неправилно е заявила собственически права върху актувания имот (както и правата да бъдат заявени в исков процес) – в случая такъв е редът на чл. 64 ЗОбС, без да са събрани данни, че язовирът е отписан от съответните актови книги като неправилно актуван. Ето защо не се налага касационното обжалване да бъде допуснато и по този въпрос. Третият въпрос е длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото. Касаторът поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 65 по т.д. № 1656/2013 г., ІІ т.о., решение № 220 по гр.д. № 2314/2015 г., ІІІ г.о., решение № 113 по гр.д. № 5961/2015 г., ІІІ г.о. В сочената практика, включително и в такава на настоящия съдебен състав, съдът се основава на правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК и на постановките на ППВС № 1/1953 г. относно необходимостта правилно да се определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като се обсъдят всички доводи на страните и относимите доказателства за релевантни за изхода на спора факти; доказателствата трябва да се обсъдят поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Според касатора, не са били обсъдени площта на язовира, границите му, използването на язовира от учебен полигон на българската армия, продажбата на язовир през 1994 г. на търг на земеделска кооперация. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика – съобразил е, че актовете за общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и имат легитимиращо действие за собствеността на общината; до доказване на противното актуваният имот се счита за общинска собственост и общината не носи тежестта да докаже основанието, на което е съставила актовете, а доказването, че общината не е собственик на имота, може да се осъществи от други лица, които претендират вещни права върху имота; в тази връзка е посочено, че не е установено язовирът да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА, нито да е включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество или да е била налице друга пречка за актуването на язовира като общинска собственост; съдът е посочил защо приема, че актът за публична държавна собственост от 2003 г. е за друг, съседен на процесния имот, като са изложени и съображения във връзка с твърдението за предоставяне ползването на язовира на министерството на отбраната, както и защо не се приема, че представените документи водят до извод за това, че язовирът е част от имуществото на ТКЗС. При това положение не се разкрива основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по този въпрос на касатора. Накрая, неоснователно е и твърдението, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Според касатора, очевидно неправилен бил изводът, че за вреди, причинени от преливането на язовир „И.“ с водна площ от 472,5 дка отговорност следва да носи общината, притежаваща имот, в който попадат едва 28,621 дка от тази водна площ, отречена била пасивната процесуална легитимация на министерството на отбраната, не били разгледани възраженията на ответниците, че те не са собственици на язовира и така съдът ги лишил от единствената им възможност за защита. На практика чрез заявяването на този тежък порок по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК касаторът отново поставя въпросите, заявени и в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,