Определение № 2502 от 08.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1930/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. С., действащ чрез особен представител, срещу решение № 625/27.05.2024 г. по в.гр.д. № 3366/23 г. на Апелативен съд София.

След влизане в сила на определение № 386/06.02.2025 г., постановено по настоящото дело, предмет на касационното производство е въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 261208/09.10.2023 г. по гр.д. № 5122/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „АГЕНЦИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ИМОТИ В СТРАНАТА“ ЕООД сума в размер на 58 754, 33 лв. – сбор от незаплатени задължения за месечен наем, сума в размер на 17 626, 23 лв. – неустойка върху незаплатена наемна цена и сума в размер на 21 041, 04 лв. – неустойка върху заплатени с просрочие наемни вноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са съсредоточени върху неправилно приложение на правилата, регулиращи института на погасителната давност; неправилна преценка относно действителността на наемния договор, който не носи подпис на наемателя, положен под всяка страница; допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с попълване на делото с доказателствен материал, чрез който да бъде установено дали действително наетият имот е бил ползван и след прекратяване на договора; допуснати нарушения по повод отказа да бъде разгледано възражение за прихващане с вземане за извършени в имота подобрения на обща стойност 85 500 лв. В касационната жалба се твърди, че договорът за наем е нищожен, тъй като наемната цена е уговорена в евро. Нищожна е и клаузата за неустойка поради прекомерно високия й размер, уговорен в противоречие с добрите нрави. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. „Като особен представител има ли право адвокат Ч. да направи възражение за прихващане за извършени от представлявания трайно прикрепени подобрения в имота на наемодателя или не?“

2. „Предявяването на такова възражение извън прерогативите на особения представител ли е и следва ли да се приеме, че той упражнява чужди права?“

3. „Ако има такива права следва ли първоинстанционният съд да допусне събирането на писмени и гласни доказателства, направени в срок от особения представител?“

4. „Недопускане събирането на писмени и гласни доказателства от съда и опорочаването на процеса основание ли е за отмяна на това решение, когато особеният представител е поискал тези относими и допустими доказателства в срок, но и двете съдебни инстанции са отклонили това искане?“

5. „При оспорен доклад и определение, направено искане своевременно от особения представител следва ли втората инстанция да отговори на въпроса дали представляваният С. е имал качеството на държател или гестор на процесния имот?“

6. „Наемателят държател ли е или гестор?“

Формулират се и въпроси, свързани с функциите и правата на особения представител, определянето на неговото възнаграждение и възможността за контрол върху отказа да бъде назначен такъв. Заявява се твърдение, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и алинея 2 на същата разпоредба. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго такова, с което да бъдат отхвърлени предявените срещу К. С. кумулативно съединени осъдителни искове.

Ответникът по касация „АГЕНЦИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ИМОТИ В СТРАНАТА“ ЕООД оспорва жалбата с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като касаторът не е формулирал точно и ясно основанията по чл. 280 ГПК. Повдигнатите от него въпроси са от значение за правилността на атакуваното решение. Отделно, от особения представител са изложени съображения за липса на уеднаквена практика по въпроси, неотносими към спора по делото. От ответника се заявява искане за постановяване на акт, с който да бъде отказан достъп до касационен контрол, евентуално въззивното решение да бъде потвърдено като законосъобразно. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което в сочената част същата се явява процесуално допустима. В останалата обжалвана от С. част въззивното решение е влязло в сила с постановяване на определение № 2199/10.07.2025 г. по ч. т. д. № 936/2025 г. на ВКС, ТК, I т.о., потвърждаващо определение № 386/2025 г. по т. д .№ 1930/2024 г.

За да потвърди обжалваното пред него решение на Софийски градски съд, състав на Апелативен съд София е приел, че спорните по делото факти са били правилно установени от предходната инстанция, а именно: страните по спора са обвързани от валиден договор за наем на апартамент срещу заплащане на наемна цена в евро, която автоматично се актуализира с оглед инфлационните процеси; наличие на уговорка за неустойка, дължима при забавено изпълнение на задълженията на наемателя; неизпълнение на задължението за заплащане на наемна цена, считано от месец август 2014 г. до месец декември 2015 г. включително, от месец февруари 2016 до месец март 2016 г. включително, и от месец юли 2016 г. до 25.12.2016г. включително; сключено на 30.08.2016 г. споразумение между страните. Кредитирайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е преценил наличие на неизпълнение от страна на ответника на задължението му за плащане на наемната цена, респективно забава при плащане на част от наемните вноски, поради което е счел за основателен иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, както и исковете с правно основание чл. 92 ЗЗД. Приел е за изцяло неоснователно възражението на въззивника ответник за изтекъл срок на погасителна давност относно претендираните вземания, доколкото подписаното на 30.08.2016 г. споразумение между страните в спора съдържа признание както за съществуването на задължението, така и за неговия размер. Свързал е правните последици на това споразумение с прекъсване на изтеклия до момента на сключването му давностен срок и началото на нов давностен срок, който към момента на депозиране на исковата молба не е бил изтекъл. За неоснователни е приел и възраженията относно нищожността на неустоечните клаузи, поради противоречието им с добрите нрави. Тълкувал е съдържанието им съобразно указаното в чл. 20 ЗЗД и възприетите в обществото господстващи възгледи за добрите нрави. Отдал е значение на факта, че предоставеният под наем недвижим имот попада в един от престижните райони на столичния град, с най-високи стойности на пазарния наем, от което е заключил, че неизпълнението на договора създава предпоставки за значителни икономически загуби от страна на наемодателя. Оценил е като законосъобразен отказа на първоинстанционния съд да приеме за разглеждане въведеното от ответника наемател възражение за прихващане с вземане за стойността на извършените от него подобрения, като е изяснил, че наемателят е държател на имота и няма право на заплащане на извършени подобрения, за разлика от владелеца.

Позоваването на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касационен контрол е изцяло неоснователно.

При извършване на дължимата от настоящата инстанция служебна проверка не се констатира въззивното решение да страда от порок, който да води до неговата нищожност или недопустимост. Касаторът не е изложил никакви твърдения, с които да обоснове наличието на порока очевидна неправилност, а за този порок касационната инстанция не следи служебно.

Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Първите три въпроса, както и въпросите, касаещи функциите и правата на особения представител, определянето на неговото възнаграждение и възможността за контрол върху отказа да бъде назначен такъв са изцяло хипотетични и не кореспондират по никакъв начин с мотивите на апелативния съд. Те са в противоречие с извършените по делото съдопроизводствени действия по назначаване на особен представител на ответника С. и осъществените от този представител процесуални действия. Необходимо е да се изясни, че възражението за прихващане, заявено в защита на ответника, не е било прието от първоинстанционния съд, не поради причина, че особеният представител не може да го релевира, а поради неговата неяснота. В логическа връзка с неприетото за разглеждане възражение за прихващане са били отхвърлени и исканията за събиране на доказателства за установяване на факти, от които произтича заявеното с възражението насрещно вземане. Действително, в мотивите на въззивния акт се съдържа произнасяне относно правилността на отказа на първоинстанционния съд да приеме за разглеждане възражението за прихващане с разбирането, че наемателят няма право на подобрения, тъй като е държател на имота. В случая релевантен би бил въпрос в чия тежест е задължението за даване на правна квалификация на изложените от страните фактически твърдения – на страните или на съда, но такъв въпрос не е зададен, а касационната инстанция няма служебно задължение да извлича и формулира правен въпрос от текста на касационната жалба или изложението към нея. Тя може само да уточни вече формулиран въпрос /т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС/. В противен случай би се нарушил принципът на диспозитивното начало.

На последните два въпроса въззивният съд е дал отговор, който е в съответствие със задължителната практика на касационната инстанция - ТР на ОС № 85 от 2. ХІІ.1968 г. по гр.д. № 149/1968 г., в което решение е прието, че отношенията на наемателя със собственика се уреждат в съответствие с договора, а при липса на договор - съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване.

Настоящият съдебен състав преценява поставените от касатора въпроси като произволно и непрецизно зададени при отсъствие на съществената характеристика да са обуславящи произнасянето на съда и да са включени в предмета на спора. Те не удовлетворяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, което освобождава съда от задължението да анализира наличието на допълнителните такива по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Последните са и само формално заявени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК без обосновка поради каква причина касаторът счита, че същите са налице – няма посочена задължителна или казуална практика на ВКС, за която да са формулирани твърдения, че е пренебрегната от въззивната инстанция; не е обективирана и практика на СЕС, с която обжалваното решение да е в противоречие; липсва мотивирано изложение коя разпоредба според жалбоподателя е неясна и създава трудности при прилагането поради липса на съдебна практика или поради нейната неактуалност. Липсата на обосновка е допълнително основание за негативна преценка относно необходимостта въззивното решение да бъде селектирано с цел осъществяване на инстанционна проверка.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна – заплатен депозит за възнаграждение на назначения по делото особен представител на ответника касатор в размер на 3 000 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета следва да бъде събрана дължимата се за настоящото производство държавна такса в размер на 30 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС