Определение № 191 от 14.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 710/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. Б. чрез адв. Вл. Ч. против решението на Окръжен съд Монтана, постановено на 17.03.2011 г. по в.гр.д. № 11/2011 година. В жалбата са наведени доводи за нищожност на решението, а при условията на евентуалност – за неправилност на същото поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по разрешените от въззивния съд правни въпроси: 1/ относно необходимостта съсобственикът, владеещ цялата съсобствена вещ, да сведе до знанието на останалите съсобственици промяната в намерението, с която упражнява фактическа власт върху техните идеални части; 2/ относно позоваването от правоприемник на изтекла в полза на праводателя му придобивна давност, когато последният не е изявил воля да се ползва от изтеклия давностен срок; 3/ относно началния момент, от който започва да тече придобивна давност спрямо недобросъвествия владелец. По първия въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 2381 от 29.10.1979 г. по гр.д. № 1103/79 г. на І г.о. на ВС, решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д. № 91/96 г. на І г.о. на ВС, решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр.д. № 259/05 г., а по втория- на решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр.д. № 1904/94 г. на ІV г.о. на ВС. В писмен отговор ответницата Б. Б. Б. чрез своя пълномощник адв. А. К. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното: С обжалваното решение е отменено решението на Берковския районен съд, постановено на 29.11.2010 г. по гр.д. № 483/2010 г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. И. Б. против Б. Б. Б. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е собственик на ½ ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12 961.424.392.1.2, представляващ втори етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор 12961.424.392 по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], обективно съединен с иск за делба на същия недвижим имот. Установено е по делото, че през 1974 г. И. Б. Б. продал на сина си Б. И. Б. по време на брака му с ищцата И. И. Б. ¼ от дворно място, съставляващо парцел ХХVІІ в кв. 46 по плана на [населено място], ведно с целия втори етаж от къща близнак откъм съседа И. М., срещу задължение за издръжка и гледане. Бракът на Б. Б. и И. Б. е бил прекратен с развод с влязло в сила решение по гр.д. № 1124/91 г. на Врачанския районен съд. Със същото решение е било утвърдено споразумение между съпрузите по чл. 99, ал.3 СК/ отм./, което не визира процесния имот. С договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 955, т.V, дело № 956/12.10.2007 г., Б. Б. продал на Б. Б., която е негова дъщеря от последващ брак, ½ ид. част от УПИ І-916 в кв. 74 по плана на [населено място], ведно с втория етаж от построената в него масивна двуетажна жилищна сграда близнак откъм съседния УПИ ІІ. Въззивният съд е приел, че този договор е произвел вещнопрехвърлително действие и легитимира ответницата като собственик на процесния втори етаж от сградата. Мотивирал се е с това, че след прекратяване на брака на И. Б. и Б. Б. през 1992 г. и трансформирането на съпружеската имуществена общност в обикновена съсобственост, Б. Б. в продължение на повече от 10 години е упражнявал фактическа власт върху имота, поради което към 2002 г. същият е придобил на основание придобивна давност идеалната част на бившата си съпруга и към 2007 г., когато е прехвърлил имота на ответницата, е бил негов едноличен собственик и е могъл да се разпорежда с правото на собственост в пълен обем. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищцата, че Б. Б. не е обективирал намерението си да свои целия имот за себе си, като е посочил, че през 2001 - 2005 г., сградата е била преустроена със средства на Б. и това обстоятелство е достигнало до знанието на ищцата чрез нейния син, който всяка година посещавал имота. Съдът е приел, че в периода 1992 г. до 2002 г., когато е завършен срокът на придобивната давност, противопоставяне на намерението не е било необходимо предвид установената в чл. 69 ЗС презумпция. Даденото от въззивния съд разрешение на първия от поставените в изложението правни въпроси - относно необходимостта съсобственикът, владеещ цялата съсобствена вещ, да сведе до знанието на останалите съсобственици промяната в намерението, с която упражнява фактическа власт върху техните идеални части, е в противоречие с представените към касационната жалба решение № 2381 от 29.10.1979 г. по гр.д. № 1103/79 г. на ВС, І г.о., решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр.д. № 259/05 г. на І г.о. на ВКС и решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д. № 91/96 г., в които е прието, че сънаследникът/ съсобственикът/ владее имота както за себе си, така и за останалите сънаследници, затова за да придобие по давност техните идеални части, следва да измени владението в такова за себе си, като обективира промяната на намерението по начин, който да достигне до тяхното знание. Тъй като в същия смисъл е налице и практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК / напр. решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр.д. № 86/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 96 от 26.02.2010 г. по гр.д. № 44/09 г. на І г.о. на ВКС, решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 37/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС/, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по втория формулиран от жалбоподателката правен въпрос, касаещ възможността правоприемник да се позове на изтекла в полза на праводателя му придобивна давност, когато последният не е изявил воля да се ползва от изтеклия спрямо него давностен срок. Решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр.д. № 1904/94 г. на ІV г.о. на ВС, с което се обосновава твърдението на касаторката за противоречивото му разрешаване, е постановено при друга фактическа обстановка - наследодателят на страната не се е позовал приживе на придобивна давност, а това е сторено от наследник след неговата смърт, след изгубване на владението за повече от шест месеца. Настоящият случай не е такъв. Не следва да се допуска касационно обжалване на решението по въпроса от кой момент започва да тече придобивна давност спрямо недобросъвестния владелец. Според уточнението, направено от жалбоподателката, искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се свързва с липсата на нормативна уредба и на трайно установена задължителна практика относно категорията действия, които могат да се квалифицират като владелчески, особено в режим на съсобственост. Не е възможно отнапред да се даде отговор на поставения въпрос, който да изчерпва всички възможни хипотези и да е приложим към всички дела. По преценка на настоящия състав този въпрос следва да се разрешава конкретно с оглед особеностите на всеки отделен случай. Водим от гореизложеното съдът