Определение № 60662 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 6325/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. С. чрез пълномощника му адв. К. Б. против решение № 260 от 06.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 52/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 827 от 08.11.2013 г., постановено по гр.д. № 2545/2012 г. по описа на Районен съд Пазарджик, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Пловдивския окръжен съд и Национална агенция по приходите, на основание чл.4, §3 ДЕС и чл.7 от Конституцията на РБ, искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди солидарно в размер на 11 000,00 лв. и за имуществени вреди в размер на 2003,33 лв. за периода от 10.11.2008 г. до 10.05.2009 г., претърпени в резултат от прекратяване на трудовото му правоотношение със заповед № УЧР-.... от 10.11.2008 г., издадена от директора на ТД на НАП П. и от постановяване на решение № 802 от 09.06.2010 г. на Пловдивския окръжен съд, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че неправилно съдът е приел, че отговорността на държавите членки за вреди се реализира при наличието на предпоставките за търсене на отговорност на институциите на Европейския съюз по чл.340 от Договора за функциониране на ЕС. Според касатора, предпоставките, визирани в чл.340 от ДФЕС и съдебната практика на СЕС по тази разпоредба, касаеща деликтната отговорност на ЕС, която се реализира пред СЕС, са неотносими към настоящия казус с предмет реализиране пред националния съд на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, която отговорност възниква във връзка с принципа за лоялно сътрудничество, задължителен за всички органи на държавите членки и въз основа на принципа за отговорността на държавите- членки, развит в практиката на СЕС – Решение от 19.11.1991 г., Andrea Francovich u Danila Bonifaci и други срещу Италия, обединени дела С-6/90 и С-9/90. На следващо място се твърди неправилност на изводите на въззивния съд, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за вреди, тъй като ищецът не е от кръга на лицата, в чиято полза създава права и задължения чл.205 от Директива 2006/112/ЕО и следователно нарушението на тази норма не би могло да засегне негови лични права; разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО нямала директен ефект и не създавала пряко конкретно определени права и задължения за частноправните субекти и доколкото посочената разпоредба не създавала права за ищеца, то нарушението на правото на ЕС не би могло да има връзка с претърпените от него вреди. В жалбата са изложени аргументи в подкрепа на тезата за наличието на нарушения на конкретни права на ищеца, като частно-правен субект, произтичащи от правото на ЕС; относно директния ефект на основните принципи на правото на ЕС – принципите на правна сигурност и на пропорционалността и задължението на държавите – членки да спазват същите, произтичащо от чл.4, §3 ДФЕС и за причинно-следствената връзка и значението на противоречието на чл.177 ЗДДС с правото на ЕС за конкретния казус. Иска се отмяна на решението като неправилно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят материалноправни и процесуалноправни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, а именно: 1/ Допустимо ли е прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.340 от Договора за функциониране на Европейския съюз и на изведените в нея предпоставки за реализирането на отговорност на институциите на Европейския съюз за вреди, причинени на граждани и юридически лица, в случаите когато се претендира нарушение на правото на Европейския съюз, което е извършено от орган на държава-членка; 2/ Кой съд следва да носи отговорност за вреди, причинени от граждани и юридически лица, от нарушение на правото на ЕС, когато последната вътрешноправна инстанция, разгледала спора по същество е въззивният съд, а касационният съд не е допуснал разглеждане на касационната жалба – въззивният или касационният съд; 3/Дали лице, което търпи преки и негативни последици върху служебното си правоотношение с държавен орган, поради факта, че в съответствие с принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4, §3 ДФЕС, изпълнява задължението си да гарантира спазване на нормите на правото на съюза, чрез отказ да спазва национален закон и практики, противоречащи на правото на ЕС, е легитимирано да търси отговорност за собствените си вреди и 4/Установява ли разпоредбата на чл.177 ЗДДС необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде внесен“ от данъчнозадълженото лице, когато са налице две предпоставки – а/ невнесен изцяло данък от данъчно задълженото лице и б/ наличие на облагаемата доставка на цена, която значително се отличава от пазарната. Допълнителният селективен критерий е обоснован от касатора с доводи, че липсва ясна и трайно установена практика на ВКС по тях в контекста на претенции като настоящата, свързани с реализиране на отговорност на държавата за вреди, вследствие допуснати нарушения на правото на ЕС. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за неимуществени и имуществени вреди, причинени от нарушение правото на ЕС, въззивният съд е приел, че правното основание на исковите претенции се извежда от чл.4, §3 ДЕС, съгласно който държавите членки са длъжни да предприемат всички мерки свързани с изпълнение на техните задължения, които произтичат от Договорите на ЕС или от актовете на институциите на ЕС, от който текст следва и принципа на извъндоговорната, обективна и безвиновна отговорност на държавите членки за обезщетение за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на ЕС. Посочено е, че нарушението от страна на държавата, извършено чрез неин орган или институция се констатира по реда на прекия – чл.258-259 ДФЕС, или косвения съдебен контрол за изпълнение на задълженията на държавата членка и почива на принципа на върховенството на правото на ЕС и на принципа на директния ефект. В случая ищецът цели да ангажира отговорността на държавата за причинени му от орган на изпълнителната и орган на съдебната власт вследствие на нарушения на европейското право, а именно на чл.205 Директива 2006/112/ЕО /предишен чл.21, т.3 от Директива 77/388/ЕИО на Съвета от 17.05.1977 г. относно хармонизиране на данъците върху оборота, единна данъчна система на данъка върху добавената стойност: единна данъчна основа /Шеста Директива/ и основните принципи на правото на ЕС – този на пропорционалността и данъчния неутралитет по реда на косвения контрол, който е възложен на компетентните органи на самите държави, които имат задължение да осигурят правна възможност и процесуален ред за осъществяване на косвен съдебен контрол в съответствие с принципа за ефективна съдебна защита и този ред не следва да бъде по-неблагоприятен от реда, който урежда подобни съдебни производства, основани на нарушения на вътрешното право. Освен това с оглед принципа на равнопоставеността, предвидения от държавата ред не следва да води до практическа невъзможност или прекомерна трудност при осъществяването на правата, предоставени от правото на Общността. При тези съображения, въззиввният съд е приел, че процесуалният ред, по който ищецът следва да защити претендираните от него в исковата молба права следва да бъде по реда на ЗОДОВ. В конкретния случай ищецът твърди, че вредите са настъпили вследствие на уволнението му от НАП, тъй като при изпълнение на служебните си задължения се ръководел от принципите на върховенството на закона и приоритета на правото на ЕС над противоречащите му национални норми и практика, което било недопустимо съгласно практиката на СЕС и от действията на съдебната власт – постановяване на решение, с което е отхвърлен иска му за признаване за незаконно на наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“. За да може ищецът да ангажира отговорността на държавата за обезщетение за претендираните от него вреди по реда на косвения съдебен контрол по отношение на действия или бездействия на държавата чрез нейните органи, следва да са налице от обективна страна при условията на кумулативност няколко предпоставки, визирани в чл.340 ДФЕС / преди чл.288 ДЕО/, а именно: нарушената норма да предоставя права на ищеца като частно лице, нарушението да е достатъчно определено и да съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай първата от тези предпоставки не е налице, тъй като твърденията му са, че е претърпял вреди, изразяващи се в уволнението му от НАП и отхвърляне на иска му за отмяна на уволнението поради нарушение на общностното право от страна на изпълнителната и съдебната власт, които прилагат разпоредбата на чл.177, ал.3 ЗДДС, при положение, че същата съдържаща противоречие на разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, с което е допуснато съществуване и непреустановяване на административна и съдебна практика, нарушаваща посочената общностна правна норма. Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО систематично се намира в дял XI „Задължения на данъчнозадължените лице и на някои данъчно незадължени лица“ и гласи, че държавите членки могат да предвидят, че лице, различно от лицето-платец на ДДС, да е солидарно отговорно за плащането на ДДС, т.е. субекти на правата и задълженията по тази директива, са частноправни данъчнозадължени субекти, регистрирани по ДДС и именно в тяхна полза и тежест директивата създава права и задължения посредством прекия ефект на нормите или след транспонирането им по законодателен ред в част от вътрешното законодателство. Ищецът обаче не от кръга на тези лица, поради което нормите на директивата не се отнасят пряко до него и не биха могли да засегнат негови лични права от категорията на тези, които уреждат. За неоснователна е приета поддържаната от ищеца теза, че в случая засягането на права е опосредено от процесното уволнение, тъй като според трайната практика на СЕС, защита може да претендира частноправен субект когато вследствие нарушението на правото на ЕС, е нарушено негово лично право, произтичащо от общностните норми. По отношение на останалите две предпоставки – нарушението да е достатъчно определено и да съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението, съдът е приел, че тогава когато нарушението не се изразява в нетранспониране на Директива, а в неточно или лошо такова, както се твърди в настоящия случай, за да може да бъде определено нарушението, нормата на директивата следва да е така формулирана, че да може да произведе директен ефект, т.е. позовавайки се на нея субектите на правото да могат да черпят права. Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО обаче няма директен ефект, не създава пряко конкретни права и задължения за частноправните субекти, а напротив-дава възможност на държавите членки да могат да предвидят лице, различно от лицето-платец на ДДС, да е солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на принципите на пропорционалността и данъчния неутралитет. Доколкото нормата не създава права за ищеца, твърдяното й нарушение не би могло да има връзка с настъпилите за него вреди вследствие на дисциплинарното уволнение. Освен това, съдът е посочил, че с оглед длъжността на ищеца и присъщите й трудови функции по длъжностна характеристика, последният не е бил длъжен да прилага разпоредбата на чл.177 ЗДДС – въведена в българското законодателство въз основа на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, доколкото предпоставките за приложението на нормата се изследват в рамките на ревизионното производство по реда на чл.117-120 ДОПК, а не в производството по чл.68 и сл.ЗДДС. В зависимост от резултата от ревизията и евентуалното приложение на чл.177 ЗДДС пряко засегнатото данъчно задължено по ЗДДС лице може да упражни правото си на защита по отношение на настъпили за него вреди от евентуално неправилно приложение на европейското право по реда на специално предвидения за това съдебен контрол по АПК пред компетентните за това административни съдилища. Посочено е, че ищецът не е уволнен за това, че не е приложил разпоредбата на чл.177 ЗДДС, а за конкретно посочени в заповедта за уволнение пропуски в работата си, изразяващи се в неосъществяване на необходимия контрол, невъзлагане и непрепоръчване на необходимите проверки в нарушение и на длъжностната характеристика за заеманата длъжност. По отношение на втория ответник е изложено и допълнително съображение за неоснователност на исковете, а именно че отговорност носи съдът, който е постановил решение, правораздавайки като последна инстанция, а в настоящият случай Пловдивският окръжен съд не се явява последна инстанция в спора по чл.344 КТ. Такава инстанция е Върховния касационен съд, поради което втория, посочен от ищеца ответник, не е материалноправно легитимиран да отговаря по исковете, като този извод не се променя от факта, че ВКС не е допуснал решението на въззивния съд до касационно обжалване и по този начин не е постановил решение по съществото на спора. Насрещната страна - Национална агенция за приходите, чрез юрисконсулт М.Т., е депозирала отговор на жалбата, в който е заявено становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и становище за неоснователност на доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Насрещната страна - Окръжен съд Пловдив, чрез председателя си, е депозирала отговор на жалбата, в който е заявено становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Развити са и съображения за неоснователност на доводите за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, като съображенията за това са следните. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 по тълк. дело №1 от 2009 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Първият въпрос, формулиран в изложението на касационната жалба, не е обусловил решението на въззивният съд. Действително в мотивите на обжалваното въззивно решение се наблюдава известно противоречие, доколкото от една страна въззивният съд приема, че „правното основание на предявените претенции се извежда от чл. 4 параграф 3 от ДЕС“, т.е. от принципа на лоялно сътрудничество, изразяващ се в общо задължение на държавите членки / и на всеки субект в държава членка/ да прилагат всички годни съюзни правни норми, като посочва и елементите от фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държава членка, които са изведени от практиката на СЕС (С-6 и 9/90, т.32, Francovich и Bonifaci), а именно: 1) норма от правото на ЕС, която предоставя права на частно-правни субекти; 2) нарушението да е съществено и 3) наличие на пряка-причинно следствена връзка между нарушението и претърпените вреди. По-нататък в мотивите си въззивният съд посочва, че „за да може ищецът да ангажира отговорността на държавата за обезщетение за претендираните от него имуществени и неимуществени вреди по реда на децентрализирания съдебен контрол по отношение на действия или бездействия на държавата чрез нейните органи, следва да са налице от обективна страна при условията на кумулативност няколко предпоставки, визирани в чл. 340 ДФЕС /преди чл. 288 ДЕО/, а именно: нарушената норма да предоставя права на ищеца като частно лице, нарушението да е достатъчно определено и да съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението“. Безспорно е, че посочената разпоредба регламентира извъндоговорната отговорност на Европейския съюз, а не на държава членка. Условията за ангажиране на отговорността на държава членка се извличат от практиката на СЕС и те са: 1) да е нарушено субективно право, произтичащо от правото на ЕС; 2) нарушението да е достатъчно сериозно /в смисъл на „съществено“ или „неизвинимо“, както СЕО посочва изрично в делото Kцbler, C-224/01 /, а не само „очевидно“ или „достатъчно определено“, „както понякога неправилно се разбира френският термин „suffisamment caracterisee“ и 3) да е налице пряка причинна връзка между нарушението на задължение, което тежи на държавата, и претърпените от засегнатото лице вреди. Материалните предпоставки за реализирането на извъндоговорната отговорност на ЕС също са три: неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите на Съюза; наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда, като що се отнася до първата предпоставка, съдебната практика изисква да се установи достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправни субекти – Решение от 25 март 2010 г., Sviluppo Italia Basilicata/Комисията, С-414/08 Р, ЕU: С:2010:165, т. 138. От мотивите на въззивното решението е очевидно, че съдът е посочил и е изследвал наличието именно на предпоставките от фактическия състав, при наличието на които следва да се ангажира отговорността на държава членка на основание чл. 4 пар.3 от ДЕС ( предишен чл.5 от ДЕО), като се е позовал изрично на решението по съединени дела С-6 и 9/90, в т.36 на което е посочено, че „задължението на държавите членки да поправят такива вреди намира своето правно основание в чл.5 от Договора“. Следователно в случая не се касае за никакво правоприлагане по аналогия както твърди касаторът, а за една неточност в посочване на правната норма, уреждаща отговорността на държава членка за вреди от нарушаване на правото на ЕС (независимо че първоначално въззивният съд е посочил правилната такава - чл. 4 пар.3 от ДЕС), която неточност обаче не се е отразила по никакъв начин на решението на въззивния съд, доколкото той правилно е приложил изведените от практиката на СЕС, предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държава членка. Въпросът кой съд следва да носи отговорност за вреди, причинени от граждани и юридически лица, от нарушение на правото на ЕС, когато последната вътрешноправна инстанция, разгледала спора по същество е въззивният съд, а касационният съд не е допуснал разглеждане на касационната жалба – въззивният или касационният съд, макар и обуславящ въззивното решение, няма претендираното от касатора значение. По същество ищецът поставя въпросът дали въззивният съд има качеството „последна инстанция“ по смисъла, вложен в това понятие от СЕС. В решението си по дело С-224/01, СЕС е възприел следното основно положение: „…съдът, който се произнася като последна инстанция, е по дефиниция последния съдебен орган, пред който правните субекти могат да отстояват правата си, предоставени им от законодателството на Общността“, т.е. СЕС залага като основен критерий за това дали един съдебен орган действа като последна инстанция или не, обстоятелството дали решението на съответната инстанция може да бъде обжалвано по общия ред. В последващата си практика СЕС, изрично е постановил, че юрисдикция, чиито решения подлежат на обжалване съгласно националното право, не може да се счита за юрисдикция, която се произнася като последна инстанция – (C-3/16), т.е. като основен критерий за преценка на качеството „последна инстанция“ СЕС е заложил обстоятелството дали решението на съответната юрисдикция подлежи на обжалване по общия ред. Следователно се налага извода, че когато решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, той няма качеството последна инстанция, а като такава ще действа този съд, чиито съдебен акт не подлежи на обжалване – в случая това е определението на ВКС, с което решението на въззивния съд не е допуснато до обжалване. От изложеното следва, че отговорността за вреди, причинени от граждани и юридически лица от нарушение на правото на ЕС, следва да се носи от ВКС, доколкото последният има качеството „последна инстанция“. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 14/15.02.2021 г. по гр.д. № 5165/2016 г. на IV г.о., с което ВКС, в качеството му на „последна инстанция“ е осъден да заплати солидарно с Народното събрание на РБ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Наличието на трайна практика на СЕС относно понятието “последна инстанция“, както и практика на ВКС, съобразена с тълкуването на това понятие от СЕС, обуславят извод за липса на сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Макар и обуславящ решението на въззивния съд, третият въпрос също няма претендираното от касатора значение. Константна и непротиворечива е практиката на СЕС, че за да може да се ангажира извъндоговорната отговорност на държава членка за нарушаване на съюзното право е необходимо да е нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частно-правни субекти ( виж напр. С-6 и 9/90 т.32, Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51, от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т.51 от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, C-168/1 5, EU:C:2016:602, т. 22). Въззивният съд, преценявайки ангажираните по делото доказателства, е приел, че ищецът не е установил наличието на съюзна норма, която да му предоставя права, които да са нарушени от орган на държава членка. Поставеният от касаторът въпрос не е от значение за развитието на правото, доколкото има ясна, константна и непротиворечива практика на СЕС и ВКС по въпроса при какви предпоставки може да се ангажира извъндоговорната отговорност на държава членка. Добавянето на нови предпоставки, към вече очертаните, би противоречало на задължението на настоящия състав за съответно тълкуване, както и на разпоредбата на чл.5 изр. първо ГПК, задължаваща съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите. Последният въпрос - установява ли разпоредбата на чл.177 ЗДДС необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде внесен“ от данъчнозадълженото лице, когато са налице две предпоставки – а/ невнесен изцяло данък от данъчно задълженото лице и б/ наличие на облагаемата доставка на цена, която значително се отличава от пазарната, няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решението на въззивния съд. Основните аргументи, с които въззивният съд е отхвърлил иска на ищеца могат да бъдат структурирани по следния начин: ищецът не е доказал наличието на съюзна норма, която да му предоставя права, доколкото той не е сред кръга на визираните в нормата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО лица, т.е. въззивният съд е приел, че липсва първата предпоставка за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държава членка. По отношение на останалите две предпоставки – нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението, съдът е приел, че тогава когато нарушението не се изразява в нетранспониране на Директива, а в неточно или лошо такова, както се твърди в настоящия случай, за да може да бъде определено нарушението, нормата на директивата следва да е така формулирана, че да може да произведе директен ефект, т.е. позовавайки се на нея субектите на правото да могат да черпят права. Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО обаче няма директен ефект, не създава пряко конкретни права и задължения за частноправните субекти, а напротив - дава възможност на държавите членки да могат да предвидят лице, различно от лицето-платец на ДДС, което да е солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на принципите на пропорционалността и данъчния неутралитет. Доколкото нормата не създава права за ищеца, твърдяното й нарушение не би могло да има връзка с настъпилите за него вреди вследствие на дисциплинарното му уволнение. Освен това, съдът е посочил, че с оглед длъжността на ищеца и присъщите й трудови функции по длъжностна характеристика, последният не е бил длъжен да прилага разпоредбата на чл.177 ЗЗД – въведена в българското законодателство въз основа на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, доколкото предпоставките за приложението на нормата се изследват в рамките на ревизионното производство по реда на чл.117-120 ДОПК, а не в производството по чл.68 и сл. ЗДДС. В зависимост от резултата от ревизията и евентуалното приложение на чл.177 ЗДДС, пряко засегнатото данъчно задължено по ЗДДС лице може да упражни правото си на защита по отношение на настъпили за него вреди от евентуално неправилно приложение на европейското право по реда на специално предвидения за това съдебен контрол по АПК пред компетентните за това административни съдилища. Посочено е изрично от съда, че ищецът не е уволнен за това, че не е приложил разпоредбата на чл.177 ЗДДС, а за конкретно посочени в заповедта пропуски в работата си, изразяващи се в неосъществяване на необходимия контрол, невъзлагане и непрепоръчване на необходимите проверки в нарушение и на длъжностната характеристика за заеманата длъжност. По изложените съображения за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно, че част от въпросите нямат изобщо характер на правни такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а за останалите не е налице сочения допълнителен критерий поради наличието на практика на СЕС и на ВКС по тях, неоснователно се явява и искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване с въпроси, посочени в изложението на жалбата, които по същината си се припокриват с тези, поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На ответника – НАП следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение н Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд,