Определение № 3179 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1735/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №70/30.01.2024г., поправено с решение №478/09.09.2025г., по т.д.№648/23г. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърдено решение №260612/03.10.2022г. по т.д.№548/2021г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която Университет за национално и световно стопанство [населено място] е осъден да заплати на основание чл.266 ЗЗД вр. чл.79 ал.1 ЗЗД на „Галчев инженеранг“ЕООД сумата от 698 591,18 лв. по фактура № 15/07.11.2019г., издадена въз основа на Протокол № 1 и сумата от 155 856,94 лв. по фактура № [ЕГН]/09.03.2021 г., издадена въз основа на Протокол № 2, представляващи неизплатено възнаграждение за изпълнени допълнителни СМР, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 04.05.2021г. до окончателното изплащане на сумите. След отмяна на същото решение в частта, с която университетът е осъден да заплати на основание чл.86 ал.1 ЗЗД на дружеството обезщетение за забава, съответно в размер на 90 428,75лв. върху главницата от 698 591,18 лв. за периода от 20.12.2019г. до датата на завеждане на исковата молба - 29.03.2021г. и в размер на 779,28 лв. върху главницата от 155 856.94 лв. за периода от падежа на плащането 12.03.2021г. до датата на завеждане на исковата молба - 29.03.2021г., тези искове са отхвърлени. Отхвърлена е и претенцията за законна лихва върху всяка от главниците за периода от 29.03.2021г. до 03.05.2021г. Решението е обжалвано пред Върховен касационен съд и от двете страни. Ответникът Университет за национално и световно стопанство обжалва решението на апелативния съд в частта, потвърждаваща осъдителното първоинстанционно решение с оплаквания за недопустимост и неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост. Счита,че при постановяването му въззивният съд не се е произнесъл по релевираните във въззивната му жалба оплаквания, а е възпроизвел и препратил към мотивите първоинстанционното решение, в което не са обсъдени доводите и възраженията му; основал е изводите си изцяло на техническата експертиза, без да изложи съображения кои от констатациите на вещото лице възприема и защо; не е посочил защо кредитира единия от представените по делото два официални документа на държавни органи /АОП и АДФИ/, а другия – не. По същество касаторът излага съображения в подкрепа на поддържаните от него в процеса доводи за нищожност на сключения между страните анекс №2 и за липса на приемане на сочените от ищеца като допълнително възложени и изпълнени от него СМР. Сочи,че решението е постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка – активна процесуална легитимация на ищеца, като се основава на твърденията си,че същият, като съдружник в ДЗЗД не може да претендира цялото вземане, доколкото липсват предпоставки да се приеме,че е налице активна кредиторова солидарност. По подробно изложени в този смисъл в касационната жалба съображения касаторът моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната от него част и искът- отхвърлен.Претендира разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът се позовава на самостоятелните основания за достъп по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Наред с това поддържа,че съдът е постановил решението си в отклонение от практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет по делото, след като приложи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и поотделно и да разгледа в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба? /противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, с т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения по гр.д.№964/12г. на ІV г.о. на ВКС,т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№823/10г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2. Може ли въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд ако първоинстанционният съд не е обсъдил всички възражения на страните и всички доказателства по делото? /противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС, с т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения по т.д.№2896/19г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№1285/12г. на ІІІ г.о. на ВКС и гр.д.№6256/14г. на ІІ г.о. на ВКС/; 3. Задължен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното си решение да мотивира защо приема или не приема заключението на вещото лице, както и да изложи собствени съображения, обосноваващи преценката му относно годността на заключението? /противоречие с решенията по гр.д.№3194/13г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№1814/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№1371/09г. на І г.о. на ВКС, т.д.№475/12г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№1683/22г. на ІІІ г.о. на ВКС/; 4.Прилага ли се чл.297 ГПК за мотивите на съдебното решение? /противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решения по гр.д.№2736/17г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№3976/19г. на ІV г.о. на ВКС,гр.д.№1188/11г. на ІV г.о. на ВКС/; 5.Следва ли съдът да мотивира защо при наличие на две противоречащи си становища от държавни органи кредитира само едното от тях? /противоречие с решения по гр.д.№1683/22г. на ІІІ г.о. на ВКС,гр.д.№4744/08г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№236/12г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№2119/22г. на ІІІ г.о. на ВКС/. По отношение на последния от въпросите /евентуално/ и по отношение на въпрос 6. Налице ли е порок във въззивното решение,когато съдът е направил своите констатации и е кредитирал доказателства по делото въз основа на заключение на вещо лице, в което заключение вещото лице е посочило,че въпросът не е от неговата компетентност? касаторът поддържа приложимост на допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като счита, че разрешаването им от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същото основание касаторът сочи за приложимо и по отношение на следните разрешени от въззивния съд материалноправни въпроси: 7.Допустимо ли е отделно възлагане на работи, за които се твърди,че са непредвидени, по договор за инженеринг, като се вземе предвид характера на договора и обстоятелството,че в предмета на договора е включен етап на предпроектни проучвания?; 8. Попадат ли в обхвата на §2 т.27 от ДР на ЗОП допълнителни СМР дейности, когато е сключен договор за инженеринг и при сключването му не са предвидени конкретни СМР дейности?; 9. Нищожен ли е анекс, сключен в противоречие с чл.116 ал.1 т.2 ЗОП и §2 т.27 ДР на ЗОП? В противоречие с практиката на ВКС, според касатора са били разрешени от въззивния съд следните материалноправни въпроси: 10. Възниква ли активна солидарност между участниците в гражданско дружество по чл.357 и сл. ЗЗД, отнасящи се до правото на възнаграждение по сключен между гражданското дружество и трети лица договор, когато тя не е изрично уговорена вдоговора и може ли единият от съдружниците да претендира целия размер на вземането? или Разполага ли със самостоятелна процесуална легитимация единият от съдружниците в гражданско дружество по см. на чл.357 и сл. ЗЗД да претендира целия размер на вземане на гражданското дружество към трето лице, когато в договора с третото лице не е изрично уговорена активна солидарност на съдружниците? /противоречие с решения по т.д.№849/19г. на І т.о. на ВКС и т.д.№2799/15г. на І т.о. на ВКС/; 11.Поемането на задължение от възложител за плащане към гражданско дружество – изпълнител по договор следва ли да се тълкува като уговорена активна солидарност между кредитори? /противоречие с решения по т.д.№2799/15г. на І т.о. на ВКС и т.д.№1803/20г. на І т.о. на ВКС и определение по ч.т.д.№1809/16г. на І т.о. на ВКС/; 12. Нищожно ли е на основание чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, поради противоречие с императивна разпоредба на чл.361 ал.2 ЗЗД,споразумение, с което участниците в гражданско дружество са уговорили,че вземанията на същото към определен кредитор ще се получат само от един от участниците, ако това дружество е създадено единствено с цел да участва в обществена поръчка, по която възложител е същият този кредитор,следователно то не е титуляр на други вземания? /противоречие с решения по гр.д.№410/09г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№453/12г. на І т.о. на ВКС/. Ответникът по тази касационна жалба „Галчев инженеринг“ООД се е противопоставил на искането за допускане на въззивното решение в тази му част до касационен контрол, а по същество е изложил съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искане за отмяна на въззивния акт. Прави се искане за присъждане на направените в производството разноски. Ищецът „Галчев инженеринг“ООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решението на първата инстанция, исковете му по чл.86 ал.1 ЗЗД са отхвърлени изцяло. В касационната си жалба навежда оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Поддържа, че при разглеждането на спора по акцесорните искове въззивната инстанция погрешно е приложила нормата на чл.7 ал.3 т.14 от Наредба №3/31.07.2003г., приемайки,че възложителят по договора следва да се счита,че е приел работата едва към датата, на която е издадено разрешението за ползване на обекта. Счита,че приемането на допълнително извършените СМР е настъпило с получаването от възложителя на съставените протоколи 1 и 2, срещу които същият не е възразил, като съдът не е съобразил необоримата законова презумпция на чл.264 ал.3 ЗЗД. Моли решението за бъде отменено в обжалваната му част и акццесорните му искове – уважени. Претендира разноски за настоящото производство. Искането си за допускане на касационния контрол по същество този касатор обосновава с твърдението,че към решаващите изводи на въззивния съд намират приложение предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК, като въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото въпроси: 1. Необходимо ли е полагане на подпис от страна на възложителя върху изготвения акт образец 14 по Наредба 3/31.07.2003г., за да се счита за приета конструкцията по извършени допълнителни СМР, както и за да се счита за настъпил падежът на задължението за заплащане на извършените СМР? /разрешаването на който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ и 2.Следва ли да се считат за приети допълнително извършените СМР по сключен между страните договор за обществена поръчка,към датата на получаване от страна на възложителя на протоколи за извършени и приети СМР и получени фактури в оригинал, ако възложителят не е подал възражение срещу протоколите и не се е противопоставил срещу тях след получаването им? Може ли да се считат за приети от възложителя чрез конклудентни действия извършени от изпълнителя СМР? /въпросите са разрешени в противоречие с разрешенията, дадени в решение по т.д.№1056/09г. на ІІ т.о. на ВКС/. В допълнение касаторът излага съображения за очевидна неправилност на въззивното решение в частта по акцесорните искове, поддържайки,че изводите на съда не кореспондират нито със събраните по делото доказателства, нито с изразените в производството становища на страните. Ответникът Университет за национално и световно стопанство в представен в законоустановения срок писмен отговор е оспорил наличието на предпоставки за допускане на решението до разглеждане по същество в обжалваната му от „Галчев инженеринг“ООД част. Изложил е съображения и за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искане за отмяна. Прави се искане за присъждане на направените в производството разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, съставът на Софийски апелативен съд е констатирал,че страните по делото не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, а по направените от съда въз основа на анализа на събраните по делото доказателства правни изводи и,като е отбелязал,че във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да водят до промяна на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е препратил към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част на основание чл.272 ГПК. Намерил е за неоснователни възраженията на въззивника за недопустимост на обжалваното решение поради липса на процесуална легитимация на ищеца, която е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото му на иск. Посочил е, че ищецът е предявил исковете по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД в качеството си на съдружник в гражданско дружество по смисъла на чл.357 и сл.ЗЗД - „ГВ 2016“ ДЗЗД, учредено на 15.01.2016г., по силата на споразумение за създаване на обединение между него и „Вамос“ ООД, с което ответникът, в качеството си на възложител, е сключил договор №ЗОП - 34/2016г. от 13.04.2016г. и Анекс № 2 към него от 22.08.2017г. За да разреши възникналия между страните спор налице ли е самостоятелна материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца да предявява искове за вземания, които не му принадлежат само на него, в който смисъл ответникът е навел възражения с отговора на исковата молба, съдът се е позовал на практика на ВКС, според която при активната солидарност изпълнението на длъжника на единия от кредиторите, погасява задължението му и спрямо останалите кредитори; активната кредиторова солидарност в отношенията между съдружниците в консорциум, учреден под формата на гражданско дружество по чл.357 и сл. ЗЗД, не произтича от закона и може само да възникне само ако бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор, което се установява от фактите по всяко конкретно дело; поемането на задължение за плащане към гражданското дружество – изпълнител по договора, без да е да е уговорена изрична разделност, следва да се тълкува като задължение към солидарни кредитори – съдружници. Отнесъл е тези разрешения към случая, като е установил от съдържанието на документите по проведената обществена поръчка, договора за обществена поръчка и сключения към него анекс №2,че с тях ответникът УНСС се е задължил по отношение на „ГВ 2016“ ДЗЗД, а не по отношение на някой от съдружниците в него, което легитимира ищеца да претендира изпълнение на цялото задължение по договора. Независимо от този извод е посочил,че дори да се сподели становището на ответника, подържано и във въззивната жалба - че поемането на задължение за заплащане на гражданското дружество не е достатъчно за формиране на извод за активна солидарност между съдружниците, когато тя не е уговорена изрично в договора и че сключеният между съдружниците договор за цесия от 11.09.2020г. /за прехвърляне на вземане на „Вамос ООД, съразмерно на дела му на „Галчев инженеринг“ООД/ е нищожен, съдът е направил извод,че ищецът отново би имал легитимация да претендира изпълнение на цялото задължение по договора, тъй като гражданското дружество е прекратено със сключеното на 09.08.2021г. споразумение. Посочил е /кредитирайки го, съобразно разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК/, че с него съдружниците изрично са уговорили, че всички техни вземания от възложителя УНСС възникнали от изпълнението на договора за обществена поръчка и анекс № 2 към него /включително процесните вземания/, остават в патримониума на съдружника „Галчев инженеринг“ЕООД след прекратяване на обединението, като последният е единствено легитимиран да претендира и получи съответните дължими суми. За неоснователно съдът е намерил възражението на ответника за нищожност на това споразумение,поради противоречието му със закона - императивната разпоредба на чл.361 ал.1 ЗЗД. За да се мотивира,се е позовал на уговореното в чл. 4 от същото, в който е направено изрично изявление,че „съдружникът „Вамос“ ООД е получил съответстващата на дела му и на реалното изпълнение на работите част от приходите на обединението“, от което е направил извод,че не е налице уговорка за изключване на съдружник от участие в загубите или в печалбите. Отделно от това, съдът е приел,че спорът между страните за съществуване на активната /кредиторова/ солидарност в отношенията между съдружниците в гражданското дружество и длъжника по сключения между тях договор за обществена поръчка, е бил разрешен със сила на пресъдено нещо по смисъла на чл.297, чл.298 и чл.299 ГПК, като наличието й е признато с влязлото в сила решение от 27.03.2023г., постановено по т.д.№757/2022г. по описа на САС, с което е потвърдено осъдително решение на Софийски градски съд по предявени от същия ищец срещу същия ответник, основани на същото правоотношение, искове за обезщетения за забава в плащанията на задълженията по договора за обществена поръчка. По същество съставът на апелативния съд е приел за установено,че между УННС и „ГВ 2016“ДЗЗД,след проведена процедура, е бил сключен на 13.04.2016г. договор за обществена поръчка, по силата на който гражданското дружество се е съгласило по възлагане на ответника да извърши проектиране, изграждане и обзавеждане на нов корпус на УНСС, съгласно ценово и техническо предложение,неразделна част от договора; че след изразено положително становище от Агенцията за обществени поръчки за осъществен контрол по чл.235 ЗОП, на 22.08.2017г. между страните по договора е сключен на основание чл.116 ал.1 т.2 ЗОП анекс №2, с който, по допълнително възлагане от ответника, гражданското дружество е приело да изпълни допълнителни СМР по количества,видове и цени, посочени в приложена към анекса количествено-стойностна сметка. Прието е,че в доклад от 12.07.2019г., изготвен от Агенцията за държавна финансова инспекция в резултат на извършена инспекция на УНСС, е прието,че нормата на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП не е била приложима, тъй като при сключването на договора необходимите СМР не са били конкретно предвидени, за да се счете,че СМР по анекса са допълнително възникнали; съставеният от изпълнителя протокол №1 от 07.11.2019г., изпратен и получен от възложителя, заедно с издадената фактура №15 от същата дата за вземане за допълнителни СМР на стойност 698 591,18 лв. с ДДС, е върнат неподписан с писмо, съдържащо изявление,че възложителят не приема същите; неподписани от възложителя са останали и протокол №2 от 05.01.2021г. с издадената въз основа на него фактура №19/09.03.2021г. за изпълнени допълнителни СМР на стойност 155 856,94 лв. с ДДС. Съдът е приел за установено,че с разрешение за ползване от 01.04.2021г. сградата на новия учебен корпус, предмет на договора за обществена поръчка, както и строежът, предмет на допълнителното договаряне с анекс №2, са въведени в експлоатация; че със споразумение от 09.08.2021г. гражданското дружество е прекратено, като съдружниците са приели,че всички негови вземания, произтичащи от договора и анекс №2 към него, включително спорните такива, остават в патримониума на „Галчев инженеринг“ООД, който е единствено легитимиран да ги претендира и получи. От приетото в първоинстанционното производство заключение на техническата експертиза съдът е приел за установено,че въведеният в експлоатация обект, както новия учебен корпус,така и работите по изместване на кабелна линия, смяна на трансформатори, изместване на площадкова канализация и др., включени в предмета на анекс №2 СМР, са изпълнени, съгласно проектната документация и са напълно завършени, като видовете СМР, предмет на протоколи №1 и №2 са включени в разрешението за ползване и се ползват по предназначение. Съдът е съобразил изявлението на вещото лице, че не е в компетентността му да преценява дали предвидените в КСС към анекс №2 СМР са били предвидими или не, респ. – кое от тълкуванията на АОП и АДФИ на разпоредбата на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП е правилното, но и,че в случая при преценката следва да се вземат предвид техническите рискове в процеса на дейността, изразяващи се в липса на информация или недостатъчна такава, необходима за изпълнението на основната задача, противоречиви и некоректни изходни данни, лоши климатични условия, които препятстват теренните замервания и изследвания; че работите по КСС към анекс №2 не могат да се приемат за присъщи /обичайни и типични/ при строителството на свободно стояща сграда върху имота само въз основа на визуален оглед без наличие на изходни данни за условията на присъединяване от страна на експлоатационните дружества, както и без наличието на данни от подземен кадастър; че основната КСС не включва дейности, свързани с изместването на кабелната линия, с оборудването на трафопост, с изместването на площадковата канализация, с възстановяването на ограда, със запазването на съществуващ сондажен кладенец, с премахване и преместване на съществуваща растителност и компенсаторно озеленяване, а съвпадащите по части „ВиК“ и „Електрическа“ с част от посочените в КСС към анекс №2 видове СМР /трасиране, изкоп, бетонов кожух за полагане на тръби, ПВЦ предпазна лента, изграждане на шахта/ не касаят изместването на кабелната линия и площадковата канализация /които са предмет на сключения анекс №2/, а изграждането на външните връзки за захранването на учебния блок; че категоричен отговор за това дали СМР по КСС към анекс №2 са включени в предмета на основния договор, не може да бъде даден. Заключението на икономическата експертиза е обсъдено от съда в преценката му за размера на предявените искове, като е прието за установено,че претендираните суми са осчетоводени в счетоводството на „ГВ 2016“ДЗЗД и на „Галчев инженеринг“ООД, но не и в това на УНСС. Въз основа на така установените факти съдът е споделил крайния извод на първата инстанция за основателност на главните искове по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД, като е препратил и към мотивите, с които той е обоснован. Същевременно е изложил и своите съображения относно спорните между страните въпроси. По направеното от ответника правоизключващо възражение за нищожност на анекс №2,поради противоречието му с чл.116 ал.1 т.2 ЗОП /в който смисъл е и изразеното становище в доклада на АДФИ/съдът е формирал извод за липса на предпоставки за прилагането на чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД вр. чл.116 ал.1 т.2 ЗОП, вр. §2 т.27 ДРЗОП. Позовал се е на взетото от ректора на УНСС решение за откриване на процедура по възлагане на обществена поръчка, в което подробно е описан предметът на поръчката, включващ изпълнение на предвидените в проекта СМР; становището на Агенцията за обществени поръчки за осъществен от нея контрол по чл.235 ЗОП, дадено преди сключването на анекс №2 и с което е прието,че прилагането на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП е законосъобразно; заключението на техническата експертиза, според което работите, посочени в КСС към анекс №2 не могат да бъдат приети за присъщи /обичайни и типични/ при строителството на свободно стояща сграда върху процесния имот въз основа само на визуален оглед и без наличието на изходни данни за условията за присъединяване от страна на експлоатационните дружества, както и на данни от подземен кадастър, като същевременно изпълнението им е необходимо за нормалното функциониране на сградата; изявленията на вещото лице, направени в съдебно заседание,че към момента на сключване на договора не би могло да бъде известно, че ще се наложи преоборудване на трафопост, както и че няма дублиране на СМР в двете КСС /към договора и към анекс №2/. Съдът е изложил аргументи срещу обратната теза, сочейки, че при сключването на анекса всяка от страните по договора е изпълнила задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона по смисъла на чл.63 ал.1 ЗЗД и при полагане на дължимата грижа по смисъла на §2 т.27 от ДР на ЗОП.Съответно - изпълнителят е уведомил възложителя за възникналите след сключването на договора непредвидени обстоятелства /дадени предписания и технически указания на ЧЕЗ „Разпределение България“АД в предварителен договор с УННС,сключен след сключването на договора за обществена поръчка за подмяна на съществуваща разпределителна уредба с нова комплектна такава, за подмяна на два трансформатора с нови,както и за изместването на трасето на преминаваща през строителното петно кабелна електропроводна линия; получени от „Софийска вода“АД изходни данни, налагащи изместване на площадковото трасе на съществуващата канализация, единствено възможно по протежението на прилежаща към корпус „И“ рампа, обслужваща нуждите на част от сградите на университетския комплекс; наложена, с оглед установените след сключването на договора геоложки характеристики на почвата, изходни данни от „Подземен кадастър“ и направени от дружеството-изпълнител сондажни шахти, при което е установено наличие на топлопровод, минаващ успоредно на оградата от страната на строителния парцел, неотразен в данните на „Топлофикация София“ЕАД, необходимост от изпълнение на допълнително укрепване на рампата към корпус „И“ по цялата южна и частично по западната и източната страна, както и допълнително специфично укрепване от вътрешната страна на оградата, респ. изграждане на нова такава; необходимост, с оглед геоложките характеристики на почвата, от допълнително увеличаване на изкопа и изпълнение на уплътнен пласт трошен камък под фундаментната плоча,с цел запазване функционирането на съществуващия сондажен кладенец и избягване компрометирането на конструкцията на сградата; съобразяване с изготвена след сключването на договора за обществена поръчка експертна оценка на Постоянната комисия за опазване на околната среда, земеделието и горите, съдържаща указания за премахване и/или преместване и компенсиране на дървесна растителност/. От своя страна възложителят е сезирал компетентния да осъществи контрол върху изменението на договора за обществена поръчка орган - Агенцията по обществени поръчки, който, след извършена от него преценка, е дал положително становище за исканото изменение. Съставът е приел,че в подкрепа на това становище на Агенцията по обществени поръчки е и заключението на техническата експертиза, според което СМР, предмет на анекс №2, са извън посочените в КСС към договора,но са били необходими за завършването на обекта и въвеждането му в експлоатация, т.е. без осъществяването им би било невъзможно изпълнението при договорените условия /§2 т.27 от ДР на ЗОП/. В допълнение е посочил, че, подписвайки анекса, страните също са изразили воля, че работите са възникнали допълнително, извън предмета на договора и са налице предпоставките за изменението му по реда на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП. Съдът е отказал да кредитира изводите в доклада на АДФИ, излагайки съображения,че те не го обвързват, като същевременно не кореспондират с обсъдените от него доказателства по делото, поради което е заключил,че само въз основа на този доклад не може да се приеме за доказано възражението на ответника за нищожност на анекс №2. Извод, различен от направения, според съда, не може да бъде изведен и от предмета на самия договор. За да обоснове изводите си, че допълнително уговорените работи са изпълнени и приети от възложителя, въззивният съд се е позовал на приетите в практиката на ВКС разрешения, че установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства /приемо - предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства, както и въз основа на установен по делото факт,че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение, същото функционира по предназначение и липсват направени от страна на възложителя възражения за недостатъци, което е индикация,че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. Отнасяйки тази практика към случая, съдът е посочил,че изпълнението на възложената и приета работа от изпълнителя с анекс № 2 от 22.08.2017г. е установено от представените по делото като писмени доказателства актове, съставяни в процеса на изпълнение на строежа от съответните длъжностни лица и страните по договора, подробно анализирани от вещото лице, изготвило техническата експертиза, както и от нейното заключение. Съобразил е,че за обекта е издадено на 01.04.2021г. разрешение за ползване /факт, който е настъпил след завеждането на делото, но който следва да бъде отчетен по реда на чл.235 ал.3 ГПК/, от което е направил извод, че всички видове СМР, включително тези, описани в съставените във връзка с допълнителните СМР протокол 1 и протокол 2 обр.19 /макар и неподписани от ответника/, които са били необходими за завършването на обекта и въвеждането му в експлоатация, са изпълнени съгласно проектната строителна документация, което е отразено в самото разрешение за ползване. Отчел е установеното от вещото лице от огледа на място, че обектът „Нов учебен корпус на УНСС“ е в напълно завършен вид и се ползва по предназначение. При тези обстоятелства е приел за доказано, че възложената работа е изпълнена и предадена на възложителя, който я е приел чрез конклудентни действия по смисъла на чл. 264 ЗЗД. За да определи размера на възнаграждението, което възложителят следва да заплати за договорената, изпълнена и приета работа на основание чл. 266 ал.1 ЗЗД, съдът е взел предвид, че по същество между страните не се оспорва стойността на допълнителните СМР, начислена със съставените въз основа на протоколите обр.19 две фактури. Съобразил е в тази връзка и заключенията на приетите в първоинстанционното производство съдебно - икономическа експертиза и съдебно – счетоводна експертиза, които е кредитирал като обосновани и верни. Въз основа на тях е приел, че ответникът дължи да заплати на ищеца сумата 698 591,18 лв. по фактура №15/07.11.2019г., издадена въз основа на Протокол № 1 и сумата 155 856,94 лв. по фактура №19/09.03.2021г., издадена въз основа на Протокол № 2. При извършване на преценката си от кой момент възложителят е изпаднал в забава, респ. дължи обезщетение за нея, съдът отново се е позовал на практика на ВКС, според която изискуемостта на вземането на изпълнителя по договор за изработка за възнаграждение по чл.266 ал.1 ЗЗД настъпва с предаване/приемане на извършената работа, но възложителят изпада в забава и дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД върху неплатеното възнаграждение или част от него от момента на изтичане на срока за плащане - когато страните са уговорили срок, а при липса на уговорен срок - от момента на получаване на покана, съгласно чл.84 ЗЗД. Констатирал е,че в клаузата на чл.4 ал.1 от анекса от 22.08.2017г. е уговорено, че заплащането на възнаграждението по чл.2 ще се осъществи при наличие на предоставени целеви финансови средства по бюджета на УНСС от МОН, МФ или друг източник за изпълнението на обществената поръчка, но не по - късно от датата на съставяне и подписване на констативен акт за приемане на конструкцията обр.14 по Наредба №3/31.07.2013г. Вземайки предвид, че е налице издадено разрешение за ползване на обекта и реалното му ползване от възложителя, съдът е приел, че са се осъществили условията за възникване задължението за плащане от възложителя на изпълнителя на възложените с анекс № 2 допълнителни СМР. Тъй като страните не са оспорвали /както в рамките на процеса,така и извънсъдебно, видно от разменена между тях кореспонденция/ факта, че на 21.08.2018г. е подписан констативен акт за приемане на конструкцията – обр.14 по Наредба № 3/31.07.2013г., съдът е приел, че такъв протокол е съставен и на 19.11.2019г. е бил изпратен на възложителя. Доколкото спорен между тях е бил въпросът дали този акт касае и възложените с анекса СМР или за част от тях е съставен друг акт обр.14 /от 14.12.2020г./, съдът е извършил анализ и преценка на доказателствения материал. Приел е,че допълнителните СМР,предмет на анекса, са отразени в съставения на 14.12.2020г. /и представен по делото/ констативен акт обр.14,а за недоказано е намерил твърдението на ищеца,че приемането е станало със съставения на 21.08.2018г. констативен акт обр.14, доколкото,макар да няма спор,че такъв е съставен на посочената дата, той не е представен по делото, за да може да бъде съпоставено съдържанието му с другите доказателства по делото и да бъде извършена съответната преценка на отразените в него обстоятелства /в частност – приетите като извършени към този момент СМР/. Тъй като съставеният на 14.12.2020г. акт обр.14 е останал неподписан от възложителя – УНСС,съдът е приел,че фактически приемането на работите от възложителя е извършено към момента на издаването на разрешението за ползване на обекта - 01.04.2021г., който именно факт е съобразявал при преценката за спазване на уговореното в чл.4 ал.1 и ал.2 от анекс № 2 относно настъпването на падежа на вземанията. Отчел е като установен факт, че към този момент са били издадени от „ГВ 2016“ ДЗЗД с получател УНСС двете фактури - от 07.11.2019г. и от 09.03.2021г. за претендираните стойности на допълнителни СМР и като е приложил императивните материалноправни норми на чл.84 ал.1 изр.1 ЗЗД и чл.72 ал.1 изр.3 и ал.2 ЗЗД в отношение към уговореното в чл.4 ал.1 и ал.2 от анекс № 2 е приел, че заплащането им е следвало да бъде извършено най - късно до 03.05.2021г. включително, към който момент са се сбъднали уговорените между страните условия: фактурите са били налични и са връчени на възложителя; наличен е бил и съставен констативен акт за приемане на конструкцията обр.14 от 14.12.2020г.; последният следва да се счита подписан на 01.04.2021г. от възложителя, която дата е уговорено да се счита като крайна дата за настъпване на условията, предвидени в чл.4 ал.1 от анекс № 2; изтекъл е определеният в ал.2 на същата клауза 30-дневен срок, в който е следвало да се извърши плащането. Въз основа на тези разсъждения съдът е достигнал до извода, че на 04.05.2021г. възложителят е изпаднал в забава да изпълни задълженията си по издадените фактури, но тъй като този момент е след датата на подаване на исковата молба /29.03.2021г./ предявените акцесорни искове с правно основание чл.86 ЗЗД, с които се претендира обезщетение за забава за периодите 20.12.2019г. до 29.03.2021г. – за задължението по първата фактура, и 12.03.2021г. до 29.03.2021г. – за задължението по втората фактура, както и законна лихва за периода след 29.03.2021г. до 03.05.2021г., са неоснователни. Наред с така изложените мотиви,съдът е развил допълнителни съображения за неоснователност на наведените във въззивната жалба възражения за липсата на предпоставки за прилагане на нормата на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП вр. §2 т.27 ДРЗОП; за липсата на приемане на работата от възложителя-въззивник; за липсата на предвидените в договора и анекса условия за плащане; за липсата на документи, удостоверяващи завършването и приемането на допълнителните строителни дейности; за непълно изпълнение на възложените дейности; за липсата на осчетоводяване на фактурите в счетоводството на възложителя; за липсата на уговорка за заплащане на части на строителните дейности; за липсата на задължение за приемане на изпълнението на части. Посочил е, че преценката на съда спазени ли са изискванията на чл.116 ал.1 т.2 от ЗОП се прави по всяко конкретно дело, въз основа на установените факти и обстоятелства, които са от значение за спорното право, в рамките на търсената защита. Приел е, че възраженията на ответника относно липсата на известни /предвидени/ подробно по вид, количество и стойност СМР към момента на сключването на договора, което предвид характера на договора – „за инженеринг“, изключва възможността да се приеме, че на по - късен етап могат да възникнат непредвидени такива, дори принципно да са правилни, не могат да обосноват различен извод от направения, който е основан на съображения за наличие на точно и добросъвестно изпълнение на задълженията на страните по договора, в съответствие с изискванията на чл.63 ал.1 ЗЗД, ЗОП и уговорките в договора, включително с вземането на предварително становище от АОП за изменението му след осъществен контрол по чл.235 ЗОП, както и на установеното със заключението на техническата експертиза и устните изявления на вещото лице, обсъдени заедно с другите доказателства по делото, че допълнителните СМР не са присъщи с оглед предмета на договора – строителство на свободно стояща сграда върху терен при липса на изходни данни от експлоатационните дружества и кадастъра и че липсва дублиране на СМР по КСС към договора и КСС към анекса. Посочил е,че същевременно в чл.3 ал.2 от договора страните изрично са уговорили,че цената по ал.1 включва именно присъщите за изпълнението на поръчката разходи, като не изключва приложението на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП при поява на непредвидени обстоятелства, обосноваващи необходимост от извършването на допълнително строителство, извън присъщите за построяването на сградата СМР. Неоснователността на възраженията за липса на приемане на работите и оспорването им от възложителя, е обоснована с мотиви, свързани с наличието на издадено разрешение за ползване и фактическо ползване на сградата от възложителя, с които работата се счита за приета с конклудентни действия. В обобщение съдът е приел,че възраженията във въззивната жалба срещу решението, в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.266 ЗЗД, вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за сумата от 698 591,18 лв. по фактура № 15/07.11.2019г., издадена въз основа на Протокол № 1, и сумата от 155 856,94 лв. по фактура № 19/09.03.2021г., издадена въз основа на Протокол № 2, представляващи неизплатено възнаграждение за изпълнени допълнителни СМР, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 04.05.2021г. до окончателното изплащане на сумите, са неоснователни, поради което в тази му част е потвърдил обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Доколкото в мотивите съдът е приел,че падежът на задълженията по процесните фактури е настъпил след подаване на исковата молба на 04.05.2021г., който факт е съобразил на основание чл.235 ал.3 ГПК, е заключил,че от този момент следва да бъде присъдена и законната лихва, като е отменил първоинстанционното решение в останалата му част и е отхвърлил претенциите за мораторна и законна лихва като неоснователни. Предвид изхода на спора по главните искове с правно основание чл.266 ЗЗД, вр. чл.79 ал.1 ЗЗД, съдът е оставил без разглеждане евентуалните искове с правно основание чл. 59 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС №1/85г. – съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в които случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати производството.В случаите на недопустимост, поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд обезсилва решението и изпраща делото за разглеждане на компетентния орган или съд. Недопустимо е и решението, с което не е разгледан иск на предявеното основание, или е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, в който случай въззивната инстанция, е длъжна да обезсили първоинстанционния съдебен акт и да върне делото на същия съд, за да разгледа предявения иск. Недопустимо е решението, което е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар, в които случаи, съгласно т.5 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да обезсили решението на първата инстанция и да ѝ върне делото за конституиране на надлежната страна и произнасяне по спора с нейно участие, с оглед зачитане правото ѝ на защита. Самостоятелно основание за достъп е въведено с разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – когато въззивното решение е очевидно неправилно. Във формираната по приложението на това основание практика ВКС константно и непротиворечиво приема,че същото би било налице тогава,когато решението страда от такъв особено тежък порок, който може да бъде установен при първоначалния прочит на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая и двете страни са се позовали на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като и в двете касационни жалби твърдят,че решението е очевидно неправилно в обжалваните му от всяка от тях части.В жалбата си УНСС обвързва твърдението си за очевидна неправилност с доводи за липса на каквото и да било произнасяне на въззивната инстанция по релевираните от него доводи и възражения, но те не са от естество да обосноват допускане на касационен контрол на това основание, независимо от изразеното от него в тази връзка становище, че това е видно и може да бъде установено от пръв поглед. Не е обосновано приложението на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК и с касационната жалба на ищеца по делото.Очевидна неправилност на извода на въззивния съд за недължимост на лихва за забава върху присъдените вземания на дружеството преди 04.05.2021г. този касатор обосновава с доводи за несъобразяване на решаващия състав както със събраните по делото доказателства, така и с изразените в производството становища на страните. Такава обосновка не съответства на приетото в практиката на ВКС и е основание за касиране на решението, но не и за допускането му до касационен контрол по същество. Допълнително изложените твърдения,че съдът е отказал да цени конкретно писмено доказателство /Констативен акт обр.14 от 21.08.2018г./ с мотиви,че такова не е представено по делото, въпреки,че то е описано в приложение към исковата молба и се съдържа в кориците на делото, не кореспондират с фактите по делото. Такъв констативен протокол не е описан в представения опис на документи, приложени към исковата молба, както не се и установява наличието му по делото. Самият касатор не е посочил точното му местонахождение сред 840-те листа от съдържанието на първоинстанционното производство, поради което твърденията му, дори да се приемат за относими към основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, не намират опора във фактите по делото. В касационната си жалба на касаторът Университет за национално и световно стопанство изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК самостоятелна предпоставка за допускане на касационен контрол, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо както по релевираните от него съображения, така и на горепосочените основания, не може да бъде направен. Съгласно безпротиворечиво поддържаното в практиката на касационната инстанция, при сключване на договор с гражданско дружество страна по него не става самото дружество, което няма юридическа правосубектност, а неговите съдружници. Последните не са задължителни другари, поради което липсата на конституиране на един от тях при водене на иск срещу третото лице, страна по съответния договор, за неизпълнение на задължения,произтичащи от този договор, не е основание за недопустимост по смисъла на т.5 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При предявен от част от съдружниците иск срещу длъжника на гражданското дружество за цялото вземане въпросът за легитимацията му да търси такова е от материалноправен характер, което налага извод, че дали е налице такава или не се преценява в хода на делото при произнасянето на съда по основателността на предявения иск и то само по отношение на съответната на чуждия дял част от вземането. От поставените с основанието на чл.280 ал.1 ГПК в изложението на касатора УНСС въпроси, тези от 1 до 6 са от процесуален характер и доколкото са свързани с дейността на въззивната инстанция като инстанция, която се произнася по съществото на спора след преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и с упражняването на правомощието й, въведено с нормата на чл.272 ГПК,въпросите принципно осъществяват общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът за задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност е константно и безпротиворечиво разрешаван в практиката на касационната инстанция. С нея се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото, което е осигурило достатъчно възможност за проверка на изводите му по съществото на спора. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Приема се също така в практиката на ВКС,цитирана от касатора УНСС и в служебно известна на състава такава, че, когато препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, въззивният съд не се освобождава от задължението конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства основава приетата от него за установена фактическа обстановка; той само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение относно всички или конкретно посочени фактически и/или правни изводи при осъществяването на своята решаваща дейност. Достатъчно е въззивният съд да възпроизведе фактическа констатация и правен изводи на първоинстанционния съд, без да повтаря съображенията на първата инстанция, нито сам да излага такива, а само да препрати към тях. В конкретния случай въззивният съдебен състав е съобразил произнасянето си по въпросите, с разрешаването на които е бил сезиран, в достатъчна за изложените по-горе и установени в практиката на ВКС цели. Въведените от ответника по исковата молба релевантни за спора възражения и оспорвания се свеждат до това дали принципно ищецът е легитимиран да претендира изпълнението на цялото парично задължение по договора за обществена поръчка /в т.ч. дали е налице активна кредиторова солидарност между съдружниците в гражданското дружество, ако не - дали ищецът е придобил валидно вземането на другия съдружник или договорът за цесия, с който то му е прехвърлено е нищожен, а отказът на другия съдружник от неговия дял от вземането е нищожен/; дали СМР, посочени в КСС към анекс №2, са включени в цената на договора за обществена поръчка, респ. – дали анексът е нищожен като противоречащ на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП; дали СМР са изпълнени в обема, посочен в протоколите обр.19 и дали са приети от възложителя; дали и кога е настъпила изискуемостта на вземанията в случай,че те са възникнали валидно на договорно основание. По всички тези въпроси въззивният съд се е произнесъл с конкретни отговори, основани на доказателствата по делото. Основното оплакване на касатора, с което свързва поставения от него първи въпрос от изложението му, е това,че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по възраженията във въззивната му жалба по отношение нищожността на анекс №2 към договора за обществена поръчка, поради противоречието му със закона, в частност основани на твърдението му за липса на „непредвидени обстоятелства“ по смисъла на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП вр. §2 т.27 ДРЗОП, налагащи допълнително договаряне. От мотивите на обжалваното съдебно решение такъв извод не може да бъде направен, доколкото в тях е прието въз основа на заключението на техническата експертиза, че СМР, предмет на анекс №2, не са присъщи за изпълнението на поръчката по смисъла на чл.3 ал.2 от договора за обществена поръчка, определящ общата му цена като такава за извършени присъщи разходи; че същите са извън посочените в КСС към договора, която е подписана от самия възложител /т.е. не се дублират със СМР, описани по видове и количества в нея/,но същевременно са били необходими за завършването на обекта и въвеждането му в експлоатация и без осъществяването им би било невъзможно изпълнението при договорените условия, каквото е именно съдържанието на легалната дефиниция за „непредвидени обстоятелства“ в §2 т.27 от ДР на ЗОП. Като подкрепящи такъв извод,съдът се е позовал и на положителното становище на Агенцията за обществени поръчки, предвидена от закона като контролиращ изменението на договорите за обществени поръчки орган, както и на самия косвен факт, че, подписвайки анекса, страните са се съгласили, че работите, посочени в приложената към анекса КСС, са възникнали допълнително, извън предмета на договора и са налице предпоставките за изменението му по реда на чл.116 ал.1 т.2 ЗОП. В решението си въззивната инстанция, възползвайки се от предоставената й процесуална възможност да препрати към мотивите на първата инстанция, е изложила и свои такива по всички съществени за спора обстоятелства, доводи и възражения, като към тях допълнително е приобщила и тези на Софийски градски съд. Поради това не се констатира от настоящия състав противоречие при произнасянето на въззивния съд с практиката на ВКС по първите два от поставените в изложението процесуални въпроси, което води до извод за неприложимост на сочената с тях допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третият въпрос също е принципно относим към решаващите изводи на съдебния състав, постановил обжалваното решение, доколкото преценката на заключението на техническата експертиза е обусловила и крайните изводи за основателност на главните искове. По отношение на него също не се констатира отклонение от практиката на касационната инстанция. При липса на оспорване от която и да било от страните при приемането му в откритото съдебно производство пред въззивната инстанция, съдът е посочил в решението си,че кредитира същото като пълно и компетентно изготвено, като го е възприел в относимост към останалите, ценени от съда доказателства, намирайки, че те си кореспондират и подкрепят приетите за установени от състава факти. Съставът не е имал основание да приеме, а касаторът и не твърди,че определени констатации в него са неверни или противоречат на други събрани по делото доказателства. Поддържаното от касатора с поставянето на въпроса твърдение,че съдът не е взел предвид заявеното от вещото лице,че „не би могъл да се даде коректен, еднозначен отговор за това дали СМР по КСС към анекс №2/2017г. са включени в предмета на основния договор“ няма връзка с контекста на поставения въпрос и смисъла на разрешенията, дадени в цитираната от касатора практика на ВКС. Освен това посоченото изявление /нямащо характер и на конкретно заключение на експерт, доколкото отговор на въпроса включват ли се работите по анекса в предмета на основния договор, се дължи от съда въз основа на преценка на всички доказателства по делото/ не ползва ответника, предвид това,че тежестта за доказване на факта,че стойността на СМР, чието заплащане се претендира с исковата молба, е включена към цената на основния договор, е именно на ответника по делото, който оспорва характера им на допълнителни такива. Петият въпрос също не е годен да обоснове достъп до касационна проверка на въззивното решение в обжалваната от касатора УНСС част. В решението си съдът е изложил конкретни мотиви защо кредитира становището на АОП и не кредитира това на АДФИ, като е посочил,че първото се подкрепя от останалите доказателства по делото, обсъдени от него поотделно и в тяхната съвкупност, а второто – не. Цитираната от касатора практика на ВКС не е относима към конкретно формулирания въпрос,поради което допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е приложим, а евентуално соченото основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е обосновано с аргументи, съответни на указанията за тълкуване на разпоредбата в т.4 от ТР №1 2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Шестият въпрос е некоректно формулиран. Налице ли е порок на въззивното решение, произтичащ от неправилно извършена от съда преценка на доказателствата, е въпрос по правилността на всеки конкретен съдебен акт. Освен това в контекста си въпросът съдържа неверно твърдение,че съдът е основал решаващите си изводи на отказ на вещото лице да даде заключение по съображения,че поставеният му въпрос не е от неговата компетентност. Същевременно в съображенията си към така формулирания въпрос касаторът се е позовал на същото изявление на вещото лице, посочено при обосновката на посочения по-горе трети въпрос, което изявление не съответства на смисъла,в който е поставен въпросът, че съдът е основал решението си на заключение на вещо лице, дадено въпреки липсата на нужната компетентност. Отделен от изложеното е и въпросът,че никъде в мотивите си съдът не се е позовавал на това изявление на експерта. Следващите два въпроса – седмият и осмият са свързани с основната поддържана от касатора теза,че сключеният между страните договор е такъв за инженеринг и поради това при сключването му не се предвиждат конкретни по вид и количества СМР, поради което не може да се твърди,че при изпълнението му могат да възникнат непредвидени такива, които да са предмет на отделно договаряне. По начина, по който конкретно са формулирани въпросите, не могат да обосноват общо основание за достъп, тъй като отговорите им предпоставят преценка на конкретни твърдения и обстоятелства. Дори да бъдат обобщени, конкретизирани и сведени до обуславящия делото въпрос в нарушение ли е на принципната забрана на ЗОП за изменение на договор за инженеринг, сключен по реда на ЗОП, допълнителното възлагане на работи, надхвърлящи стойността на договора /доколкото съдът на практика е отрекъл сключеният при тези обстоятелства анекс да е нищожен поради противоречие с чл.116 ал.1 т.2 ЗОП/, отново не може да бъде направен извод за обоснован достъп до касация. Соченото с двата въпроса допълнително основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, освен че е само бланкетно цитирано с текста на закона, без да са обосновани причините и целите, налагащи разрешаването им, съгласно указанията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е и неприложимо. На настоящия състав е служебно известна практика на касационната инстанция – решение №50086/03.02.2023г. по т.д.№490/21г. на І т.о. на ВКС,вкл. цитирани в него други решения на касационната инстанция, с която се приема,че изменението на сключения по реда на ЗОП договор не може да нарушава съществените параметри на обществената поръчка, като изменението им е недопустимо; ако в хода на изпълнението на договора се установи необходимост от извършване на допълнителни видове работи, които не представляват изменение на инвестиционния проект по инициатива на страните, ще се касае не до недопустимо от закона изменение на постигнатото съгласие по съществените параметри, а до дейности с обслужващо предназначение; допустими са само корекции на проекта, необходими за правилното му изпълнение; извършването на СМР, които не са били обхванати от техническото задание и ценовото предложение на ищеца към момента на сключване на договора за инженеринг, сключен по реда на ЗОП, но са предвидени по одобрения инвестиционен проект и са били необходими за завършването на обекта в годен за експлоатацията му вид, не представлява изменение на съгласието по договора и на параметрите на обществената поръчка, а е в изпълнение на договора; за осъществени и приети от възложителя такива СМР той дължи заплащане на възнаграждение на изпълнителя, включително при надхвърляне на уговорената цена за изпълнение на строителството по договора за инженеринг. Доколкото в случая е установено по делото, че необходимостта от допълнителните СМР, чието заплащане ищецът претендира, е възникнала в хода на предпроектните проучвания и изготвянето на инвестиционния проект; същите не са били включени в КСС към договора и не са присъщи по смисъла на клаузата на чл.3 ал.2 от него, но са били необходими за цялостното изпълнение на обекта на поръчката, принципният извод на въззивния съд,че липсва нарушение на забраната за изменение на договора за обществена поръчка, което да води до нищожност на анекс №2/2017г., кореспондира с така установената практика на касационната инстанция. Деветият въпрос не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото, тъй като липсват изложени от въззивния съд решаващи мотиви в смисъл,че анексът е сключен в противоречие с чл.116 ал.1 т.2 ЗОП,но въпреки това не е нищожен. Останалите въпроси – четвърти и от десети до дванадесети касаят активната легитимация на ищеца да претендира цялото вземане. За да приеме,че „Галчев инженеринг“ООД е носител на субективното материално право да получи цялото вземане, което ответникът УНСС се е задължил да заплати на гражданското дружество със сключения между тях анекс №2, съдът се е позовал на няколко основания: първо - че е налице активна кредиторова солидарност, възникнала по силата на поетото от УНСС с договора за обществена поръчка и анекса към него задължение за плащане към гражданското дружество – изпълнител по договора, без да е уговорена изрично разделност, което следва да се тълкува като поемане на задължение към солидарни кредитори /за формирането на този извод съдът се е позовал на практика на ВКС по т.д.№1121/11г. на І т.о./; второ – поради настъпилото в хода на процеса, съобразено по реда на чл.235 ал.3 ГПК, прекратяване на гражданското дружество със споразумение между съдружниците,сключено на 09.08.2021г., с което изрично е уговорено,че всички вземания на ДЗЗД“ГВ 2016“ остават в патримониума на ищеца, като другият съдружник „Вамос“ООД е получил съответстващата на дела му и на реалното изпълнение на работите част от приходите на обединението /с оглед последното съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника за нищожност на споразумението,поради нарушение на разпоредбата на чл.361 ал.1 ЗЗД/; трето – тъй като спорът между страните за съществуването на активната солидарност в отношенията между съдружниците в гражданското дружество и длъжника е разрешен със сила на пресъдено нещо по смисъла на чл.297, чл.298 и чл.299 ГПК /влязло в сила решение на СГС по т.д.№554/21г., с което УНСС е осъден да заплати на „Галчев инженеринг“ООД обезщетения за забавени плащания на суми по договора за обществена поръчка/. За да бъде осъществен достъпът до касационно обжалване във връзка с легитимацията на ищеца касаторът следва да е обосновал приложимост на общ и допълнителен критерий по всеки от тези решаващи изводи на въззивната инстанция, доколкото всеки от тях не е единствен решаващ такъв. От посочените въпроси десетият /и в двата му варианта/ не отговаря по съдържание на нито един от посочените мотиви на въззивния съд, който не е приел,че активната кредиторова солидарност между участници в гражданското дружество възниква независимо че не е уговорена изрично в договора, а е посочил,че общото задължаване на възложителя към гражданското дружество,без да е предвидена изрично разделност е предпоставка да се приеме,че всеки от съдружниците може да претендира цялото вземане. На този мотив отговаря поставеният в изложението единадесети въпрос. Същият обаче не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно в съответствие с нея. Приетото в цитираното от касатора решение по т.д.№2799/15г. на І т.о. на ВКС /другото цитирано решение по т.д.№1803/20г. не съдържа приложими към случая разрешения/,че активна солидарност в отношенията между съдружниците в гражданско дружество и длъжника по сключен между тях договор може да възникне само ако бъде уговорена в договора, не противоречи принципно на приетото от въззивния съд, а и от касационната инстанция в друго цитирано от състава нейно решение, че общото поемане на задължение към гражданско дружество без включване на изрична клауза за разделност, може да се тълкува като поемане на задължение към солидарни кредитори. Дванадесети въпрос е свързан до известна степен с второто основание, на което съдът е приел,че ищецът може да претендира целия размер на вземането по анекса, но по начина,по който е формулиран, не отчита факта,че е налице споразумение за прекратяване на гражданското дружество, съобразено от въззивния съд по реда на чл.235 ал.3 ГПК, при което обединението е престанало да съществува при постигната цел, за която е било създадено, като бившият вече съдружник в него „Вамос“ООД се е разпоредил със своя дял от имуществото му в полза на ищеца. Отделно от липсата на обоснован с въпроса общ критерий за допустимост, цитираната от касатора практика на ВКС и не съдържа приложими към случая противни на приетото от съда разрешения. Не е обуславящ и четвъртият от въпросите, доколкото въззивният съд не е излагал съображения, че силата на пресъдено нещо се простира и спрямо мотивите на съдебното решение.Дори да се приеме за релевантен, въпросът сам по себе си не може да обоснове положителен за касатора изход от настоящата фаза на производството, доколкото липсват обосновани предпоставки за допускане на обжалването във връзка с останалите основания, на които въззивният съд е приел,че ищецът е легитимиран да търси цялото вземане от ответника. Поради изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по касационната жалба на Университет за национално и световно стопанство. По касационната жалба на ищеца „Галчев инженеринг“ООД. Нито един от поставените в изложението на този касатор въпроси не кореспондира с решаващите изводи на въззивната инстанция относно момента, от който ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за същата в размер на законната лихва. Макар да е посочил,че възложителят не е подписал констативен акт обр.14 от 14.12.2020г. /въпреки липсата на такова изискване по Наредба №3/31.07.2013г., както отбелязва касаторът/, фактически е приел,че приемането на работата е станало с издаването на разрешението за ползване на обекта по предназначение – 01.04.2021г., доколкото до този момент липсват други доказателства за приемането /не са подписани от него нито протоколите обр.19, нито са осчетоводени издадените от ищеца фактури/. Фактът на приемането на работата съдът е отчел, като е съобразил уговорките между гражданското дружество и възложителя като предпоставки за настъпване на падежа, предвидени в клаузата на чл.4 ал.1 и ал.2 от анекс №2 - че заплащането на уговорените СМР се извършва в 30-дневен срок след изпълнението на условията по ал.1 – да е съставен и подписан актът за приемане на конструкцията обр.14 и да са налице издадени фактури в оригинал и документи, удостоверяващи завършването и приемането на допълнително възникналите строителни дейности, съгласно действащите нормативни актове /какъвто е именно разрешението за ползване/. Цитираната от касатора с втория от въпросите /който няма връзка с решаващите мотиви, изложени от състава на апелативния съд/ практика на ВКС по т.д.№1056/09г. на ІІ т.о. кореспондира точно с приетото от въззивната инстанция,че приемането е извършено с конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното – ползването му без възражения, предоставено с издаденото разрешение за ползване от 01.04.2021г. По така изложените съображения настоящият състав на ВКС достига до крайния извод за липса на обосновани и от касатора „Галчев инженеринг“ООД основания за допускане на решението на Софийски апелативен съд до контрол по същество в частта, обжалвана от него. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение