Определение № 4000 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2076/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 1526/12.12.2022 г. по в.гр. д. № 1957/2022 г. на АС София, с което е отхвърлен иск по чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД. Жалбоподателката Г. Р. Б., чрез процесуалния си представител, излага съображения за допустимост на касационното обжалване, като и за неправилност и незаконосъобразност на постановеното въззивно решение. Ответницата- Б. И. М.,чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С въззивното решение, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от Г. Р. иск по чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД срещу Б. И. за отмяна на дарение от 31.03.2017 г. на недвижим имот, сключено с нот акт № ....., том ....., дело № ........... г. на нотариус с рег. №.......... на НК, с който Г. Р. е дарила на своята внучка Б. И. своя собствен недвижим имот, представляващ апартамент № 26, находящ се в [населено място]. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено, че на 31.03.2017 г. ищцата е дарила на ответницата-нейна внучка, собствения си апартамент № 26, находящ се на деветия етаж в сградата на [улица] [населено място]. Установено е, че ищцата живее трайно в Кралство Нидерландия и единственият доказан доход на ищцата към 2019 г. в България е размер на 176,46 лв. Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала изпадането си в трайна нужда от издръжка. Взета е предвид напредналата ѝ възраст и здравословното ѝ състояние, като са изложени съображения за това че само обективният факт на изпадане в нужда на дарителя според специфичните му потребности, която да е с траен характер, не е достатъчна за отмяна на дарението в хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. "в" ЗЗД. Необходимо е освен това дарителката да е поискала от дарената издръжка и последната да е отказала да дава такава, по делото не е установена непризнателност от страна на надарената, тъй като проява на непризнателност би била налице, когато дареният не предоставя поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, макар това да е в неговите възможности. Съдът е посочил, че непризнателност няма да е налице, когато с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя. Установено е по делото, че надарената не получава доходи, с помощта на които би могла да осигури нужната издръжка на ищцата. Напротив, от събраните гласни доказателства е установено, че ответницата е студентка, живее при другата си баба, а двамата й родители са починали. Не е установен и фактът дарителката да е поискала издръжка от дарената поради изпадане в нужда от такава, за което последната да е узнала. Въззивният съд, като е съобразил постановките на Тълкувателно решение 3 № 1/2013 г. на ВКС, ОСГК, е приел, че непризнателност липсва, тъй като за да се признае на дарителя правото да иска отмяна на дарението, недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма и поради това непризнателността да може да се оцени като драстична. Прието е също така, че по същество липсва и отказ от даване на издръжка доколкото ответницата не е узнала за нуждата от издръжка на дарителя тъй като нотариалната покана е била изпратена на грешен адрес и фиктивното уведомяване може да се приравни на реално извършеното, когато това се налага от процесуални съображения, за да бъде осигурено безпрепятствено движението и приключването на дадена процедура, но то неможе да замени действителното узнаване, когато такова е предписано в материално- правна норма. По изложените съображения въззивният съд е отхвърлил предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Г. Б., чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпрос от значение за спора: задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже, кои от тях възприема и кои не. Посочена е практика по приложението на чл. 235 ГПК. Поддържа, че е налице основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулирания от жалбоподателката въпрос касаещи приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК - вменяваща задължението за съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В случая въззивният съд е отговорил на всички възражения релевирани във въззивната жалба и са обсъдени са и всички доказателства по делото. Предвид изложените съображения, съдът