Определение № 796 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2420/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във вр. с чл.295,ал.1, изр. първо ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците Н. Т. М., Д. Н. М. и Т. Ж. М. срещу решение № 139 от 10.07.2024г. по в.гр.д.№ 406/2023г. на Апелативен съд Бургас. С него, след отмяна на решението по гр.д № 136/2021г. на ОС Бургас в частта за отхвърляне на исковата претенция на „Юробанк България“АД по чл.430,ал.1 ТЗ във вр. с чл.79 ЗЗД за разликата над 10 962.30лв. до 88 532.89лв., касаторите са осъдени да заплатят по предявения като частичен иск още 77 570.59лв. - дължими суми за главница по договор за потребителски кредит от 25.07.2007г., обявена за предсрочно изискуема с исковата молба на банката, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 26.01.2021г. Решението на първоинстанционния съд, с което касаторите са осъдени да заплатят сумата 10 962.30лв. - дължими падежирали за периода 10.02.2016г.-10.01.2021г. вноски за главница по същия договор за кредит и нотариални разноски, е влязло в сила като необжалвано. Влязъл е в сила и въззивният акт в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на частичния иск за разликата до предявения размер от 90 000лв. С касационната жалба са въведени доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Изложени са и оплаквания за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск (чл.299,ал.1 ГПК), тъй като банката вече е претендирала пълния размер на главницата по същия договор за кредит на основание настъпила на 10.01.2014г. предсрочна изискуемост, а с влязлото в сила решение по т.д.№ 147/2016г. на ОС Бургас установителният иск на банката, предявен по реда на чл.422 ГПК, е отхвърлен със съображения, че претендираните вземания на банката не съществуват на заявените основания и размер. Възразява се, че при тези обстоятелства в настоящото производство банката претендира част от вече търсената главница, твърдейки, че предсрочната изискуемост е настъпила с предявяване на новата искова молба, т.е. налице е идентитет между претенцията, отхвърлена с влязлото в сила решение и настоящата - предмет на осъдителния иск. Изложени са и оплаквания, че решението е постановено по непредявен иск, защото при уточнения, направени едва пред въззивната инстанция, съдът е приел, че е сезиран и с иск за плащане на пълния размер на главницата поради обявена предсрочна изискуемост, а не само с иск за плащане на падежирали вноски. Заявено е и искане за отмяна на решението като очевидно неправилно. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „ Допустимо ли е спор, разрешен с влязло в сила решение, да бъде пререшаван, след като в първото производство се претендира пълният размер и съдът е приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но претенцията не е доказана по основание и размер, а във второто производство се претендира частично главница, като се твърди единствено формално нова дата за предсрочна изискуемост - датата на завеждане на новата искова молба?“ Отново е изложено твърдението е, че в предходно производство по т.д.№ 147/2016г. по описа на ОС Бургас, банката е претендирала по реда на чл.422 ГПК установяване на вземането си за пълния размер на главницата, за дължими възнаградителни лихви, такси и законни лихви по същия договор за кредит с твърдения за автоматично настъпила на 10.01.2014г. предсрочна изискуемост. Касаторите сочат, че установителният иск е отхвърлен с влязло в сила решение със съображенията, че: представеното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение извлечение от счетоводните книги на банката, не удостоверява действително дължимите от кредитополучателите суми - както главница, така и договорни лихви до и след предсрочната изискуемост; че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е обявена на длъжниците на 05.11.2015г. с достигане на волеизявлението на банката до тях; че вземанията на банката по извлечението от счетоводните книги не съществуват на тези основания и в тези размери, поради което исковите претенции подлежат на отхвърляне като неоснователни. Касаторите възразяват, че предмет на настоящото производство е част от претендираната вече главница, а единственият нов факт, който банката сега твърди е, че предсрочната изискуемост е настъпила с предявяване на новата искова молба. Считат, че сочената в настоящото производство нова, различна дата на предсрочна изискуемост на кредита, без да са налице други правопораждащи факти, е формално, единствено с оглед на така заведеното производство и представлява злоупотреба с право. Поддържат, че липсват други нови заявени факти и обстоятелства, поради което спорът за главницата по кредита се явява разрешен със сила на присъдено нещо, като правотото на вземане на ищеца в претендирания размер е отречено с влязлото в сила решение по т.д.№ 147/2016г. на ОС Бургас; че в хипотезата на отхвърляне на искове, именно защото е отречено възникването на спорното право, а не поради неизискуемост на претендираните вземания, е налице процесуална пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск. Позовават се на т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и разясненията в т. 2 на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. 2/ „ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички доводи и възражения на страните?“ с твърдението, че няма произнасяне по възражението за недопустимост на иска на основание чл.299,ал.1 и ал.2 ГПК като се твърди несъответствие на дължимите от съда процесуални действия с цитирана практика на ВКС. 3/ „ Налице ли е сила на пресъдено нещо относно установяване на датата на предсрочната изискуемост между страните, в случай, когато в предходно производство за осъждане на кредитополучателя да заплати дължими суми по договор за кредит, съдът е определил, че датата на предсрочната изискуемост е настъпила, но е отхвърлил иска поради недоказване на иска по основание и размер?“. Касаторите отново се позовават на воденото производство по т.д.№ 147/2016г. на ОС Бургас, чийто предмет е искане за присъждане на пълния размер главница по процесния договор във връзка с настъпила на 11.01.2014г. предсрочна изискуемост, с постановеното решение по което е прието, че предсрочната изискуемост има действие от обявяването й на кредитополучателите на 05.11.2015г. Възразяват, че датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е правопораждащ факт за изискуемостта на задължението, ползва се със сила на пресъдено нещо между страните и не може да бъде пререшаван. Допълнителната предпоставка е въведена с позоваване на решението по т.д. №1641/2016г. на 2 т.о. на ВКС като същевременно се твърди, че липсва съдебна практика по този въпрос, поради което „въпросът е от значение за спорното право, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК“. 4/ „ Следва ли да се счита, че е преклудирано правото на възражение на ответника относно настъпила погасителната давност, в случай че съдът е предоставил срок на ищеца за уточняване на претенциите, като е приел изменение на основанието на иска?“ Поддържа се, че претенцията е погасена по давност, тъй като кредитът е обявен за предсрочно изискуем между страните на 05.11.2015г., а не както твърди ищеца и както приема съдът - при подаване на настоящата искова молба - 26.01.2021г. Касаторите считат, че съдът неправилно е преценил това възражение за преклудирано, тъй като е налице сила на пресъдено нещо относно установяване на датата на предсрочната изискуемост на кредита. Посочват, че апелативният съд е предоставил възможност на банката да уточни исковата си претенция, като заяви дали претендира падежирали вноски или пълния размер на главницата поради обявена предсрочна изискуемост на кредита и във във връзка с даден срок за становище по така заявените „нови фактически твърдения“, въззивниците са се позовали на възражение за погасяване по давност на пълния размер на претенцията. Считат, че след като съдът е приел „изменените фактически твърдения на ищеца и новото основание на иска“, е следвало да обсъди и възражението за изтекла давност във връзка с „новите твърдения и промяната на основанието на иска“. Допълнителна предпоставка към този въпрос не е въведена. 5/ „ Допустимо ли е съдът по собствена инициатива в решението си да съставя примерен погасителен план, по който да определя размера на претендипаното право на вземане, при положение, че такъв не е приложен от ищеца и липсва поставена такава задача на вещо лице?“ Въведен е аргументът, че в настоящия случай първоначалният погасителен план, подписан от двете страни, не е представен по делото, договорът съдържа неравноправни клаузи, въз основа на които е увеличаван многократно лихвения процент и по този начин ответниците са заплащали неоснователно суми за лихви по кредита. По силата на тези изменения автоматично са били променяни размерите на дължимите месечни погасителни вноски, банката е начислявала без основание и наказателна надбавка върху договорната лихва по време, когато кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. По тези съображения касаторите считат, че действителното задължение на кредитополучателите за главница е в по-малък размер от заявения от ищеца и произтича от различни от заявените фактически основания, което не позволява да се приеме, че претенциите са установени по своето основание, за да определи съдът размера им по реда на чл.162 ГПК. Считат, че определянето на размера на претендираното право на основание изготвен с решението от съда примерен погасителен план, без такъв да е приложен и приет по делото, представлява съществено процесуално нарушение; че е следвало вещо лице да състави нов погасителен план, имайки предвид нищожността на клаузите за лихви, или да бъде приложен и приет от съда първоначалния погасителен план, подписан от страните. Касаторите обосновават допълнителната предпоставка с довода за липса на практика на ВКС по този въпрос, който е съществен за изхода на делото. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: На 27.04.2021г. в изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания, „Юробанк България“АД е уточнило, че с исковата молба от 24.01.2021г. банката е направила целия кредит предсрочно изискуем; че вноските за просрочена главница преди обявяването на предсрочната изискуемост са за периода от 10.05.2014г. до 24.01.2021г., което е и основанието банката да упражни правото си да иска и предсрочно изпълнение на цялото задължение; че общият размер на задължението за главница по договора е 120 196.23лв., формиран от посочените вноски за главница с настъпил падеж и предсрочно изискуемите вноските за главница; че в настоящия процес се претендира частично сумата от 90 000лв. от вземането в общ размер от 120 196.23лв. Първоинстанционният съд е счел, че ищецът претендира изплащане само на падежиралите вноски за периода 10.05.2014г. – 24.01.2021г. При заявено от ответниците възражение за изтекла погасителна давност, за погасени са счетени вноските за периода 10.05.2014г. - 10.01.2016г. С решението първоинстанционният съд е уважил осъдителния иск на банката за сумата 10 962.30лв. - дължима падежирала главница за периода 10.02.216г.-10.01.2021г., ведно със законната лихва от 26.01.2021г. Отхвърлен е искът за дължими за периода 10.05.2014г.- 10.01.2016г. вноски за главница като погасен по давност, както и иска за главница за разликата до претендираните с частичния иск 90 000лв. Уважен е искът на банката за дължими нотариални такси. Първоинстанционното решение е било обжалвано от ищеца, който е поддържал, че предмет на претенцията му са и вноските, чиято изискуемост настъпва предсрочно с обявяването й от банката с исковата молба и е претендирал уважаването на иска в предявения размер. Постановеното по делото въззивно решение (с което искът е бил уважен за още 79 037.70лв. - остатък до 90 000 лв. над присъдената от първоинстанционния съд сума в размер на 10 962.30 лв.) е отменено от ВКС и делото е върнато на апелативния съд за повторно разглеждане с указания да бъде зачетено искането на ответниците подлежащата на връщане тяхна насрещна въззивна жалба, да бъде приета като отговор на въззивната жалба на насрещната страна като съдът се произнесе по наведените в нея доводи и възражения. В хода на новото разглеждане на делото въззивната инстанция отново е оставила исковата молба без движение с дадени указания, в изпълнение на които банката е поддържала становището си за начина на формиране на цената на предявения иск. В отговор на това становище, ответниците са възразили, че претенцията е погасена по давност, тъй като кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 05.11.2015г., а не с подаване на исковата молба от януари 2021г., както твърди ищецът. В изпълнение на дадените от ВКС указания въззивната инстанция е посочила, че цени насрещната въззивна жалба на ответниците като отговор на въззивната жалба. Възпроизведени са доводите им за водено предходно съдебно производство т.д. № 147/2016г. по повод същото вземане на банката, по който спор има влязло в сила съдебно ешение; че претенцията на банката е погасена по давност, тъй като в решението по т.д.№ 147/2016г. на БОС изрично е възприето настъпването на предсрочната изискуемост през 2015г., поради което настоящият иск е предявен след изтичане на петгодишен срок от обявяване на кредита за предсрочно изискуем и вземането на банката е погасено по давност. Съставът на апелативния съд е приел за допустима осъдителната претенция на банката със съображенията, че за ищеца няма пречки да предяви отново същия иск, но при твърдения за нов факт относно настъпването на изискуемостта, какъвто е заявен в исковата си молба - с подаването й обявява на длъжника предсрочната изискуемост на кредитното задължение, докато в исковата молба по т.д. №147/2016г. ищецът е твърдял автоматично настъпила предсрочната изискуемост на 10.01.2014г., съобразно клауза в договора, чиято недействителност съдът е установил в мотивите на решението. Възприето е становището, че по отношение на посочената в мотивите по т.д.№ 147/2016г. дата на настъпване на предсрочната изискуемост, не е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като мотивите на съдебното решение не се ползват с такова действие. Счетено е, че предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на препис от настоящата искова молба на ответника на дата 03.02.2021г., а действителният размер на задълженията на кредитополучателите е съобразно клаузите в договора за кредит, постигнати при сключването му: поето задължение за връщане на главница от 125 000лв. за 300 месеца, при уговорен в договора годишен лихвен процент 11.45% и равни анюитетни вноски от 1 267.44 лв. Със съображенията, че първоначален погасителен план не е представен като доказателство, а заключението на вещото лице, прието пред първоинстанционния съд, е на база съставен от експерта погасителен план, но по допълнителното споразумение, което съдържа клаузи за едностранно увеличение на лихвите, решаващият състав е счел, че този план не може да служи за установяване на действителния размер на задълженията на ответниците. По реда на чл.162 ГПК за начин на изчисляване е възприет метода - на база първоначалните уговорки в договора с помощта на програмата Excel и математически модел за изчисляване на погасителен план по кредит, при въвеждане на параметрите, посочени в договора - главница 125 140 лв., срок за погасяване - 25 години (300 месеца), ГЛП - 11.45 % и равни анюитетни вноски в размер на 1267.44 лв. Въз основа на тези изчисления е прието за установено, че частичният иск, предявен за сумата 90 000лв., включваща падежирали и предсрочно изискуеми вноски за главница, е основателен до размер на 88 532.89лв., което е обусловило присъждането в полза на банката на разликата над уважения от първоинстанционния съд размер на претенцията - още сумата 77 570.59лв. Невъзможността за допускане на касационното обжалване за проверка дали въззивното решение е постановено по допустим иск, в който аспект са първи, втори и трети въпрос от изложението, произтича от императивната разпоредба на чл.295,ал.1, изр. първо ГПК: касационно обжалване на решението при повторно разглеждане на делото може да бъде допуснато поради нарушения, осъществени при повторното му разглеждане. Доводите на касаторите, че спорът за вземанията на кредитодателя към длъжниците по процесния договор за кредит е разрешен с влязлото в сила на 30.05.2018г. решение по т.д.№ 147/2016г. на ОС Бургас, с което установителният иск на кредитора по чл.422 ГПК е отхвърлен, както и, че въпросът за датата на настъпването на предсрочната изискуемост на кредита е разрешен със същото решение и не може да бъде пререшаван, са преклудирани и не подлежат на разглеждане по силата на разпоредбата на чл.295,ал.1 ГПК. С решение № 136 от 27.10.2023г. по гр.д. 3893/2022г. на 3 г.о. на ВКС постановеният при първото разглеждане на настоящото дело въззивен акт е отменен като неправилен и делото е върнато за ново разглеждане с указания съдът да зачете искането на ответниците М. за приемане като отговор по чл. 263,ал.1 ГПК на върнатата като нередовна тяхна насрещна въззивна жалба и да обсъди наведените в нея доводи и възражения. Произнасяйки се по този начин, съставът на ВКС не е констатирал наличието на сега сочения от касаторите порок. Отмяната на въззивното решение като неправилно имплицитно съдържа констатацията, че то е постановено по допустим иск, т.е. служебно е преценена допустимостта на предявения осъдителен иск на банката. Доводът, че установителният иск на банката е отхвърлен не като преждевременно заведен, не поради ненастъпила предсрочна изискуемост, а като неоснователен, касаторите е следвало да релевират при първото касационно обжалване. Същественото е, че фактите, въз основа на които касаторите изграждат тезата си за недопустимост на инициирания от банката осъдителен иск, обективно са съществували и са могли да бъдат въведени от тях в предмета на първото касационно производство към момента на осъществяваната от тях защита в него посредством касационната жалба от юли 2022г. Доводът на обжалващите за недопустимост на осъдителния иск на банката при отхвърлен установителен иск за идентични вземания не е основан и не произтича от допуснати нарушения на въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, а нарушенията, допуснати при първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция или от първоинстанционния съд, са ирелевантни за новото касационно обжалване, защото са преклудирани. Основанията за допустимост на касационното обжалване, когато ВКС се произнася при условията на чл.295 ГПК могат да бъдат свързани само с нарушения на процесуалния или материалния закон, допуснати при повторното разглеждане на делото, поради което не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по първите три въпроса от изложението. Отсъства основание за преценка въззивният съд да се е произнесъл по непредявен иск „поради неправилно дадени указания на ищеца да уточни исковата си молба и в резултат на това е приел за разглеждане нов иск с ново основание - за заплащане на предсрочно изискуема главница“. Както се посочи, това уточнение е направено от ищеца още пред първоинстанционния съд, поради което и доводът за произнасяне по непредявен иск е подлежал на релевиране в рамките на касационното обжалване на първото постановено по спора въззивно решение, в резултат на което касаторите са били осъдени да заплатят предсрочно изискуемите вноски за главница (частично предявеният иск е бил уважен изцяло). На самостоятелно основание искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено, тъй като не съответства на данните по делото твърдението, че в резултат на уточненията е предявен „нов иск“, т.е. въпросът е некоректно поставен, поради което е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по четвъртия въпрос пряко произтича от обстоятелството, че към него допълнителна предпоставка не е въведена, а факултативното касационно обжалване може да бъде допуснато само при едновременното обосноваване на общото и допълнително основание. Паралелно с това касаторите отново аргументират поставянето на въпроса с тезата си, че датата на настъпване на предсрочната изискуемост е установена с решението по т.д.№ 147/2016г. и обвързва съда, разглеждащ настоящия спор, без да държат сметка за съображенията в обжалваното решение, че това е констатация в мотивите към решението по установителния иск, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по петия въпрос от изложението. Към него отново не е въведена релевантна допълнителна предпоставка. „Липсата на практика на ВКС“ не попада в приложното поле на нито една от хипотезите по т. 1-3 на чл.280,ал.1 ГПК, което е достатъчно основание да се откаже допускане на незадължителния касационен контрол. Касаторите не твърдят, че изготвеният от съда с помощта на програмата Excel и математическия модел за изчисляване на погасителен план по кредит, е неверен. Онлайн кредитните калкулатори са общодостъпни, а неприлагането на примерния погасителен план по делото не е съществено процесуално нарушение, след като съдът много ясно е посочил параметрите, които е задал за съставянето му, и които страната въвеждайки, ще получи информацията за резултатите от изчислението. Касаторите не възразяват и срещу коректността на въведените величини: сума на кредита, срока за погасяването му, годишния лихвен процент и еднакви месечни вноски. При посочване на аргументите си към този въпрос ответниците не държат сметка, че като критерии за изчисление са взети стойностите, установени при сключването на договора, без увеличаването на лихвените проценти, капитализиране на лихви по споразумението, т.е. примерният погасителен план има за база преценени като равноправни договорни клаузи. В този аспект съставът на апелативния съд ясно е мотивирал защо не може да ползва погасителния план, съставен от вещото лице, а разпоредбата на чл.162 ГПК дава процесуалната възможност на съда да определи размера на приетата за основателна претенция, включително и с помощта на електронен калкулатор. От значение е, че в хода на производството по делото касаторите не са въвели и противопоставили доводи и възражения, както искания за събиране на доказателства, основани на извършени от тях плащания на вноски по кредита, каквито сега въвеждат при поставяне на последния въпрос от изложението - че предвид частични погасявания, осъществявани до 2014г., претендираното от банката задължение е в по-малък размер. Доводът за очевидна неправилност е посочен в касационната жалба като основание за отмяна на решението, но не е подкрепен с нито едно съображение. Този съществен порок подлежи на обстойно аргументиране от обжалващата страна, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Ответникът в касационното производство не претендира разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение