Определение № 5514 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3265/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца Е. Д. М., чрез адв. Ю. и ответника – Софийски градски съд (СГС), чрез процесуалния му представител – съдебен помощник Рулинска, против решение № 279 от 29.05.2025 г. по гр. д. № 170/2025 г. на Окръжен съд - София.

От ответниците по жалби са постъпили отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които изразяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност. Претендират разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което: 1/ е отменено решение № 14994 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 18393/2022 г. на Софийски районен съд в отхвърлителната част на предявения от Е. Д. М. против СГС иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ до размера от 400 лв. и претенцията е уважена с присъждане на сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 15299/2019 г. по описа на СГС за периода 31.12.2019 г. – 05.04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2022 г. до изплащането й; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част на иска за разликата над 400 лв. до 20 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че производството по гр. д. № 15299/2019 г. по описа на СГС е образувано на 22.11.2019 г. по подадена искова молба от Е. М. срещу ВКС за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на н. д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС. Приел е, че срокът от три години, през който по посоченото дело не е било проведено редовно първо открито съдебно заседание, а производството е било висящо, е прекомерен. За да обоснове решаващия извод, че поради прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира отговорността на ответника, втората съдебна инстанция е съобразила установените в практиката на ЕСПЧ критерии по приложението на чл. 6, §1 ЕКЗПЧ: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на компетентните органи на държавата. Установено е, че от датата на образуване на конкретното дело на ищеца М. – 22.11.2019 г. до 25.10.2022 г., градският съд е забавил производството по него в продължение на 3 години, като е допуснал следните нарушения: оставил е исковата молба без движение с разпореждане, постановено два месеца след сезирането му (постъпване на молбата в съда); при последвалото предоставяне от страна на съда на правна помощ на ищеца с определението от 25.02.2020 г., по делото не са извършвани съдопроизводствени действия до 14.05.2020 г., т.е. налице е забавяне за период повече от 2 месеца и половина; след 14.05.2020 г. съдът е разпоредил препис от исковата молба да се връчи на ответника едва с разпореждането от 03.11.2020 г., като отново е налице забавяне за период от около 6 месеца; след постъпване на отговора на исковата молба на 26.11.2020 г. има забавяне на производството, тъй като съдът е изготвил проекто-доклад и е насрочил делото в открито съдебно заседание едва с определението си от 01.07.2021 г., като в продължение на 7 месеца не са извършвани каквито и да било съдопроизводствени действия; впоследствие е изминал период от 9 месеца от разпореждането на съда за насрочване на делото до първото открито съдебно заседание на 05.04.2022 г., когато отново не е даден ход на делото по причина у ответника, като делото е отложено чак за 25.10.2022 г. При тези фактически данни инстанцията по същество е приела, че е налице период от 2 години и 8 месеца, заключен между датата на определяне на процесуалния представител на ищеца до датата на първото открито съдебно заседание, когато е даден ход на делото без да са налице данни производството да е приключило с постановяване на краен съдебен акт. Застъпено е становище, че почти три години след образуването на делото не е проведено първо открито съдебно заседание, при това без уважителни причини и при липса на констатирани нередовности на исковата молба, поради което този времеви период е преценен като неразумен за разглеждане на делото в началния етап на производството. Констатирано е още, че в случая ответникът не е ангажирал доказателства за оборване презумпцията относно причинените на ищеца обичайни вреди от неразумната продължителност на производството. Като е съобразил горните три релевантни критерия от значение за преценката, че срокът на разглеждане на въпросното гражданско дело на ищеца е неразумен, въззивният съд е определил и присъдил като справедливо по правилото на чл. 52 ЗЗД обезщетение на неимуществени вреди в размер на 400 лв. За да обоснове този размер на обезвредата, съдът по обжалваното решене е приел, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е от толкова съществено значение за правната сфера на ищеца, като неразумното забавяне на делото в случая не е довело до съществени вреди поради несвоевременно упражняване на субективни права. Съобразявайки и разясненията в съдебната практика относно приложението на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, решаващият състав е намерил, че в случая твърденията на ищеца за претърпените вреди са в рамките на обичайните и то от забавено производство, чиито правни последици не биха засегнали сериозно неговите права и интереси. В горната връзка са отчетени и обстоятелствата, че производството пред СГС не е било образувано по иск за защита на трудови права или за опазване на здравето или живота на ищеца, поради което е необосновано присъждане на обезщетение в по - висок размер, от една страна и от друга - че ищецът е инициирал стотици дела през последните години пред множество съдилища в страната, с различен характер и срещу различни ответници.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Поддържа се наличието на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като страната бланкетно се позовава и на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, а именно:

1. „Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“;

2. „Кои са критериите, определящи „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД при определяне на конкретен размер на обезщетението, във връзка с решаване на делата в разумен срок?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на съдебната практика на ВКС, намерила израз в решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., решение № 334 от 19.06.2025 г. по гр. д. № 3984/2024 г., всички по описа на IV г.о., задължителната такава, опредметена в ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК (по първото и второ питане), както и в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на III г.о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. (по третото питане).

Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.

По жалбата на ищеца.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на ищеца не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, които според жалбоподателя са релевантни към размера на обезщетението на неимуществени вреди. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия на селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

По жалбата на ответника.

Повдигнатите от тази страна три въпроса удовлетворяват общо основание за селектиране на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не осъществяват допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп до касация.

По първия въпрос

По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС е установена съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. В тази практика е разяснено (вж. решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др.), че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика (вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др.) последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително - задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно (внезапно) от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост (вж. - Zimmerman and Steiner, §§ 27-32; Pretto and others, §§ 30-37). Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респ. че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС (вж. - Khan v. the United Kingdom, §§ 34-40). Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок“ варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си.

Обжалваното решение не е постановено в противоречие с горните правни разрешения. Въззивният съд е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая срокът от три години, през който не е било проведено редовно открито съдебно заседание пред първата инстанция – Софийски градски съд, а производството по делото е било висящо, е прекомерен. Констатирал е поотделно и конкретните нарушения, довели до посоченото забавяне. Отчел е също така, че в случая твърденията на ищеца за претърпените вреди са в рамките на обичайните, като ответникът не е оборил презумпцията относно съществуването им. Изрично е съобразил и значението на делото за ищеца (с оглед личността му), излагайки мотиви, че неимуществените вреди са от забавено производство, чиито правни последици не биха засегнали сериозно правата и интересите му, както и тяхното своевременно упражняване. Така в съответствие с посочените по - горе разрешения е обосновано съществуването на основание за присъждане на обезщетение поради нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок.

По втория въпрос

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността от почти три години след образуването на делото, в която не е проведено първо открито съдебно заседание; липсата на уважителни причини за това и отсъствие на констатирани нередовности на исковата молба; началният етап на производството, в който са допуснати констатираните забавяния; значението на делото за страната, както и видът и размерът на засегнатия интерес. Така възприетият подход от решаващия състав за определяне размера на дължимото обезщетение на засегнатите нематериални блага, е в пълно съответствие с дадените по – горе разрешения на задължителната съдебна практика, вкл. и постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивната инстанция е подложила на преценка установените по делото обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД и е обосновала размера на обезвредата. Дали тази преценка е правилна, е въпрос, който стои извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби - по чл. 288 ГПК, в което се проверяват правните разрешения, обусловили правната воля на съда по обжалваното въззивно решение, но не и дали те са законосъобразни. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от всяка от насрещните страни такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По третия въпрос

Според многобройната и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства относно правото на ищеца да получи справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на забавянето на съдопроизводствени действия, и е даден изричен отговор на доводите на страните и на заявените с жалбата и отговора към нея оплаквания. В случая жалбоподателят не е и изтъкнал кои конкретно наведени от него доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Следва да се посочи, че при цялостен анализ и оценка на събраната доказателствена съвкупност, въззивният съд е обосновал извода за частична основателност на предявената искова претенция. Дали въпросният анализ е правилен по същество, в производството по селектиране на жалбата ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – както се посочи по-горе, в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова и по това питане липсват предпоставки за достъп до касация.

Неоснователно е и искането на насрещните страни в производството за допускане на касационен контрол, поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира от страните в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол по жалбите на двете насрещни страни.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,