Определение № 167 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1406/2023 г.

Производството е по чл. 396, ал. 2 in fine от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Първа инвестиционна банка“АД, чрез процесуалния щ представител юрисконсулт Х. П., против определение № 448/1.06.2023 г. по ч.гр.д.№ 308/2023 г. на Софийския окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав, с което след отмяна на определение № 192/4.04.2023 год., пост. по гр.д.№ 523/2021 год. на РС-Самоков, е допуснато обезпечение на предявения от К. В. К. чрез пълномощника му адв. Х. от ВАК иск срещу същата банка и „А и Л Корпорация“ООД, [населено място] за признаване за установено по отношение на ответниците, че в полза на банката не съществува ипотечно право по учредената на 15.06.2007 год. с нот. акт № 197/2007 год. на нотариус Б. М. върху собствен на ищеца недвижим имот, представляващ апартамент № А49, находящ се в к.к. „Боровец“, апартаментен хотел „Кокиче“, ет. 3 и представляващ самостоятелен обект с идентификатор 65231.919.144.4.57 по одобрената кадастрална карта на [населено място], в сграда с идентификатор 65231.919.144.4, пос-троена в поземлен имот с идентификатор 65231.919.144 по КККР, с площ на самостоятелния обект от 66,95 кв. м., ведно със 17,01 кв.м. идеални части от общите части на сградата и от правото па строеж, поради погасяването на ипотечното право, чрез налагане на обезпечителна мярка ,,спиране на изпълнението“ по изп. дело № 20229270400735 по описа на ЧСИ С. Л. с район на действие СОС само по отношение на имота с идентификатор 65231.919.144.4.57, срещу внасяне от страна на молителя по сметката на Софийския окръжен съд на парична гаранция в размер на 1500 лв. и представяне на доказателства за това в двуседмичен срок от уведомяването.

В частната жалба се твърди, че обжалваното определение на Софийския окръжен съд е недопустимо, тъй като е постановено по частна жалба на молителя К. К., подадена след изтичане на срока за обжалване на определение № 192 от 4.04.2023 г. на Самоковския районен съд, с което молбата за допускане на исканото обезпечение е била отхвърлена. Изложено е, че вместо частна жалба срещу това определение молителят е подал молба с искане първоинстанционният съд сам да го измени по реда на чл. 253 от ГПК, която с определение № 224 от 19.04.2023 г. е била оставена без уважение, като към датата на подаване на частната жалба срещу определението от 4.04.2023 г. пред Софийския окръжен съд, срокът за обжалването му е изтекъл, което обуславя недопустимост на постановеното по нея определение на въззивния съд. Изложени са и оплаквания за неправилност и необоснованост на определението, тъй като от една страна, въззивният съд е приел, че представените по делото писмени доказателства не са убедителни, по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, а обратното – че са налице такива, от които може да се направи извод в противния смисъл, а от друга – че съществува обезпечителна нужда, защото без допускане на обезпечението за ищеца би било невъзможно или той би се затруднил да упражни правата си по решението. Наведен е и довод, че с обжалваното определение паричната гаранция е определена в размер, който е недостатъчен за обезщетяване на вредите, които банката ще понесе от спирането на изпълнението по отношение на ипотекирания в нейна полза недвижим имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. трето от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето от ГПК, е обосновано със следните въпроси:

„1. Следва ли съдът да допусне обезпечение, при наличие по делото на доказателства, обосноваващи вероятната неоснователност на иска и при положение, че в определението за допускане ce изтъква именно тази вероятна неоснователност?;

2. По какъв начин следва въззивният съд да определи размера на гаранцията, която следва да бъде внесена от търсещия обезпечение молител и следва ли размерът на гаранцията да е съобразен с предполагаемата неоснователност, изложена в мотивите на съдебния акт за допускане срещу гаранция?“

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския окръжен съд и за неговата отмяна.

Ответникът по частната жалба К. В. К. – молител в обезпечителното производство, оспорва същата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 396, ал. 2, изр. второ от ГПК чрез пълномощника му адв. Х. Т. Х. от ВАК, оспорва довода на банката за недопустимост на подадената от него частна жалба с възражението, че срокът за обжалване на определението на първоинстанционния съд тече от неговото връчване, а не от момента на узнаването. Оспорени са и твърденията на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение, поради противоречие между неговия диспозитив, с който е допуснато исканото обезпечение и изложените от съда мотиви за липсата на убедителни доказателства за вероятна основателност на иска. Изложено е, че въпреки погасяване на вземанията на банката по договора за кредит, сключен с праводателя на К. - „А и Л Корпорация“ООД, банката не е дала съгласието си за заличаване на ипотеката върху недвижимия имот, учредена от него за тяхното обезпечаване. Заявил е искане за оставяне на частната жалба без уважение.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните, във връзка с данните по делото, намира следното:

Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 396, ал. 1 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването - ответника „Първа инвестиционна банка“АД, който е и взискател по спряното с обжалваното определение изп.д.№ 20229270400735 по описа на ЧСИ с рег.№ 927, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съобразно чл. 396, ал. 2, изр. трето от ГПК.

Производството по гр.д.№ 523/2021 г. по описа на РС-Самоков е образувано по предявен от К. В. К. срещу „Първа инвестиционна банка“АД и „А и Л Корпорация“ООД отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на ипотечното право, учредено в полза на банката от втория ответник с договор, сключен на 15.06.2007 г. с нот. акт № 197/2007 год., съст. от нотариус № 411 с район на действие РС-Самоков, върху недвижим имот, представляващ апартамент А49, находящ се в к.к. „Боровец“, апартаментен хотел „Кокиче“, ет. 3 и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65231.919.144.4.57 по одобрената кадастрална карта на [населено място] в сграда, построена в поземлен имот с идентификатор 65231.919.144 по КККР с площ на самостоятелния обект 66,95 кв.м., ведно с 17,01 идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, поради погасяване на обезпеченото с него главно задължение. В исковата молба се твърди, че праводателят на молителя – вторият ответник „А и Л Корпорация“ООД (с предишно наименование „Търговска къща Й.“ЕООД) е учредил в полза на „Първа инвестиционна банка“АД ипотека за обезпечаване на нейните вземания по договор за банков кредит № АА-2978/30.05.2007 г. и допълнителните споразумения (анекси) към него, както и че с договор за покупко-продажба, сключен на 24.04.2009 г. с нот. акт № 16, т. ІІА, рег.№ 2523, съст. по нот.д.№ 199/2009 г. от нотариус с рег.№ 411, с който правото на собственост върху имота е било прехвърлено на молителя, продавачът се е задължил в срок до 31.12.2011 г. да заличи учредената върху него ипотека. Изложено е, че след сключването на договора за продажба, който легитимира молителя като собственик на имота, в полза на банката са учредени лични обезпечения чрез договор за кумулативно встъпване в дълг от 28.11.2012 г., с който задължението по кредитния договор е поето солидарно от трети лица– Ивайло Ц. Й. и „Виго Бийч“ЕООД, както и че със споразумение от 5.02.2016 г. кредитополучателят се е задължил да заплати на банката в погашение на задълженията си по договора сумата от 4 031 200 лв. Изложено е също, че с договор от 24.02.2016 г., скл. с нот. акт № 81, т. І, рег.№ 722, съст. по нот.д.№ 53 длъжникът „А и Л Корпорация“ООД е продал на кредитора „Първа инвестиционна банка“АД 63 обособени обекта от сградата на хотел „Кокиче“ за сумата от 6 822 000 лв. без ДДС, която е била заплатена от купувача по специална сметка и веднага след превеждането щ е била изтеглена от банката за удовлетворяване на вземанията щ по кредитния договор. Посочено е, че с договор за финансов лизинг от 22.02.2016 г. трето неучастващо в производството по делото лице- лизингополучателят „Айсберг Боровец“ООД е възложил на лизингодателя „Първа инвестиционна банка“АД да придобие от „А и Л Корпорация“ООД споменатите 63 бр. обекти от хотелския комплекс и да му ги предостави за ползване за срок от 10 години, като според уговореното с него 60% от постъпленията е следвало да се превеждат за погасяване на задълженията по договор за банков кредит № АА-2978/30.05.2007 г., но независимо от това, банката не е изпълнила задълженията си за отнасяне на заплатените суми в погашение на задълженията по него, въпреки посоченото в платежните нареждания основание за плащане. При така изложените обстоятелства, молителят твърди, че с извършените по споменатите договори и споразумения плащания, задълженията на неговия праводател- втория ответник „А и Л Корпорация“ООД по договора за банков кредит са погасени, което обуславя погасяване на ипотечното право, учредено за обезпечаване на задълженията по него. Твърди се, че по молба на „Първа инвестиционна банка“АД е образувано изп.д.№ 20188640400117 по описа на ЧСИ с рег.№ 864 за събиране на вземанията по договора за кредит, като изпълнително действие по което е обявена публична продан на процесния недвижим имот, поради което с исковата молба е направено искане за допускане на обезпечение на предявения иск чрез спиране на изпълнението по него. С молба от 31.03.2023 г. ищецът е поискал допускане на обезпечение на иска чрез спиране на изпълнението по друго изпълнително дело- № 20229270400735 по описа на ЧСИ с рег.№ 927 С. Л. със същия взискател, насочено върху същия недвижим имот чрез обявяване на публична продан за удовлетворяване на същите вземания. С постановено по делото определение № 192 от 4.04.2023 г. съставът на Самоковския районен съд е оставил искането без уважение, по съображения, че от представеното с молбата обявление за публична продан не може да се установи дали изпълнителното дело, чието спиране се иска като обезпечителна мярка, е образувано за принудително удовлетворяване на вземането, обезпечено с договорната ипотека, по която съществуването на ипотечното право на „Първа инвестиционна банка“АД е оспорено от ищеца с предявения по делото иск. С молба вх.№ 1239 от 7.04.2023 г., подадена чрез пълномощника му адв. Х. от ВАК, ищецът е представил писмо от 21.03.2022 г., с което по молба на банката-взискател ЧСИ В. Н. с рег.№ 864 е изпратил образуваното пред него изп.д.№ 117/2018 г. за присъединяване към изп.д.№ 735/22 г. на ЧСИ С. Л. с рег.№ 927, както и молба за образуване на изп.д.№ 117/18 г. Със същата молба молителят е направил искане, с оглед на така представените доказателства, на основание чл. 253 от ГПК първоинстанционният съд сам да измени или да отмени определението си от 4.04.2023 г., с което молбата за обезпечаване на иска чрез допускането на тази обезпечителна мярка е отхвърлена. С определение № 224 от 19.04.2023 г. съдът е оставил молбата без уважение по съображения, че то не е от категорията съдебни актове, които постановилият ги съд може сам да измени или отмени по реда на чл. 253 от ГПК, поради изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

За да отмени определението от 4.04.2023 г. на Самоковския районен съд, сезиран с частна жалба на молителя от 24.04.2023 г., в обжалваното определение № 448/1.06.2023 г. съставът на Софийския окръжен съд е изложил съображения, че предявеният по делото иск е допустим, тъй като в исковата молба са изложени твърдения, от които може да се направи извод за съществуването на правен спор между страните, който е допустимо да бъде разгледан в рамките на общото исково производство, както и че предмет на делото е оспорване на ипотечното право, въз основа на което е предприето принудително изпълнение върху процесния имот. Приел е обаче, че наличните писмени доказателства не са убедителни по смисъла на 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото според заключението на съдебно-счетоводната експертиза задължението по процесния кредитен договор, обезпечен с ипотека, не е изцяло погасено. Оттук е направил извод, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК- срещу представянето на парична гаранция, която съдът е определил в размер на 1500 лв.

При горните данни, настоящият състав намира за неоснователно оплакването на частния жалбоподател за недопустимост на обжалваното определение, с довода, че въззивният състав на Софийския окръжен съд се е произнесъл по недопустима частна жалба, подадена след изтичане на едноседмичния срок по чл. 396, ал. 1 от ГПК. Действително, в молбата си от 7.04.2023 г., подадена по електронен път за изменение по реда на чл. 253 от ГПК на отхвърлителното определение № 192 от 4.04.2023 г. на Самоковския районен съд, процесуалният представител на молителя е признал, че е узнал за него след електронна справка. Съгласно изричната в този смисъл норма на чл. 396, ал. 1 от ГПК, едноседмичният срок за обжалване с частна жалба на определението на съда по обезпечение на иска тече за молителя от неговото връчване, а не от узнаването му. По делото няма данни определението на Самоковския районен съд да е било връчено на молителя, поради което следва да се приеме, че частната жалба против него е подадена в законоустановения срок. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, предвидена в чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК като безусловно основание за достъп до касация, разбирана като установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или негова явна необоснованост, каквато е налице когато актът е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена в смисъл, противоположен на действителното щ съдържание (contra legem), или е приложена несъществуваща или отменена норма, или при флагрантно нарушение на правилата на формалната логика. Трайна е съдебната практика, че извън предметния обхват на очевидната неправилност са хипотезите на неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите, като в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая тезата на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваното определение се основава на мотивите на окръжния съд, който от една страна е приел, че по делото не са налице убедителни писмени доказателства, обосноваващи вероятната основателност на иска, а от друга- че независимо от това е налице обезпечителна нужда, тъй като, ако имотът бъде продаден на публична продан, за молителя - ищец, ще бъде трудно, дори невъзможно да реализира правата си по съдебното решение, постановено по иска за оспорване на ипотеката. Това разбиране не намира опора в закона. Съгласно чл. 391, ал. 1 от ГПК, обезпечение на иска се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението, в което се изразява обезпечителната нужда и при наличието на две алтернативно предвидени предпоставки: ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства, в подкрепа на вероятната му основателност (т. 1), или срещу представяне на гаранция в определен от съда размер, съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите (т. 2), като, съгласно ал. 2, съдът може да задължи ищеца да представи парична или имотна гаранция в определен от него размер и при допускане на обезпечението при условията на първата хипотеза. Т. е. предпоставките за допускане на обезпечението не са ограничени до тази по т. 1 на чл. 391, ал. 1 от ГПК, още повече, че в императивната норма на чл. 390, ал. 4 in fine от ГПК допускането на обезпечителната мярка „спиране на изпълнението“ дефинитивно е регламентирано като условно, доколкото се допуска само срещу представяне на гаранция, независимо от степента, в която представените писмени доказателства са от естество да обосноват благоприятен за ищеца изход на спора по делото. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че макар събраните по делото писмени доказателства да не са достатъчно убедителни, по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, обезпечението следва да бъде допуснато при условията на втората хипотеза – срещу представяне на парична гаранция, макар да не се е позовал на специалната императивна норма на чл. 390, ал. 4 от ГПК. Друг е въпросът, че съдът е изложил мотиви за вероятна неоснователност на иска, които обаче са формирани като резултат от анализа на събрани по делото доказателства, в частност на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поради което са извън предметния обхват на очевидната неправилност, която се извежда от правните изводи на съда, без съпоставяне на тяхната правилност със събраните по делото доказателства. В този смисъл са и мотивите към ТРОСГТК № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ВКС, според които законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе парична гаранция за обезщетяване на евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 от ГПК).

Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Според задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях. Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който не е посочен от касатора, нито самостоятелно да формулира такъв въпрос вместо него, въз основа на инвокираните в касационната жалба оплаквания на касатора.

Със същия тълкувателен акт са дадени задължителни разяснения, че специалният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чийто две хипотези – значение на въпроса, разрешен с обжалвания акт, обуславящ изхода на спора, за точно прилагане на закона и за развитие на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, е свързано с приложението на правна норма, по която липсва съдебна практика, или с необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е формирана практиката по прилагането щ, както и когато приложимата норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага нейното корективно тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, което същевременно допринася и за развитие на правото.

Съобразно препращащата норма на чл. 274, ал. 3 от ГПК, това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, когато процесуалният закон допуска обжалването им по този ред.

Първият въпрос, дали следва да бъде допуснато обезпечение, при наличието на доказателства по делото, обосноваващи вероятната неоснователност на иска, която съдът изрично е изтъкнал, удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В обжалваното определение въззивният съд е съобразил наличието на доказателства, които сочат вероятна неоснователност на иска, в частност, заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на което е приел, че обезпеченото с ипотеката главно задължение не е изцяло погасено, т.е., че погасяването му е само частично. Той обаче не удовлетворява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсва изложение на обстоятелствата, относими към нея. Последователна и непротиворечива е казуалната практика на Върховния касационен съд, че специалният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, респ., че разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (така т. 4 от ТРОСГТК № 1/2009 г.). При липсата на мотивирано изложение за неяснота или непълнота на приложена от съда правна норма, която се нуждае от тълкуване, респективно обосноваване на неправилно формирана съдебна практика, която следва да бъде променена, не е налице валиден довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този см. определение № 5 от 07.01.2016 г. по ч. т. д. № 3277/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС).

Вторият въпрос по какъв начин следва въззивният съд да определи размера на гаранцията и следва ли той да бъде съобразен с предполагаемата неоснователност на иска, изложена в мотивите на съдебния акт, също не удовлетворява посочения от касатора селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В първата си част относно начина, по който съдът следва да определи размера на гаранцията, въпросът е общо формулиран, без връзка с конкретните оплаквания, инвокирани в частната жалба, поради което не може да бъде квалифициран като обуславящ изхода на спора по делото. По втората част на въпроса относно съобразяване размера на паричната гаранция с предполагаемата неоснователност на иска, е налице консолидирана съдебна практика на Върховния касационен съд, в смисъл, че тя се определя въз основа на анализ на конкретните обстоятелства по делото и е съизмерима с преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно, съгласно чл. 391, ал. 3 от ГПК (определение № 165 от 28.02.2019 г. по ч. т. д. № 310/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; определение № 365 от 05.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2818/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; определение № 512 от 24.09.2015 г. по ч. гр. д. № 3917/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Като условие за допускане на исканото обезпечение паричната гаранция е израз на баланса между интересите на страните по обезпечения иск и по същество представлява насрещно обезпечение на бъдещия иск на ответника по чл. 402 от ГПК срещу ищеца-молител в обезпечителното производство за обезщетяване на вредите при неблагоприятен за последния изход на спора по него. Въпросът за конкретния размер на гаранцията е свързан с преценката на конкретни доказателства, установени от представените с молбата или събраните по делото доказателства (при вече предявен иск), поради което, съобразно т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. е извън приложното поле на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По горните съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Софийския окръжен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,