Определение № 2688 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. П. чрез адв. Т. Х. К. - К. против определение № 313 от 11.03.2024 г. по ч. гр. д. № 205/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение с искане да бъде отменено. Ответникът по жалбата не е взел становище. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 167/23.01.2024 г. по гр. д. № 2897/2022 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е оставена без уважение молба с вх. № 24511/19.12.2023 г. с правно основание чл. 248 ГПК, подадена от И. Д. П. за изменение на постановеното по делото решение № 1481/05.12.2023 г. в частта за разноските чрез присъждане на сторените такива от тази страна. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че случаите и условията при които възниква правото на разноски по производствата е винаги предмет на изрична уредба в ГПК или в друг закон, съдържащ процедурни норми относно осъществяването по съдебен ред на материални права или правно защитени интереси. Установил е, че производството по чл. 127, ал. 2 СК има характер на спорна съдебна администрация с функцията да охранява интересите на детето, а не тези на родителите му, и то по начин, по който правата му да получат посредством съдебната намеса редовно и относително удовлетворение чрез авторитетно санкционирано наложено изпълнение на задълженията им. Изложени са съображения, че нито СК, нито ГПК предоставя правото на родителя, подал молбата за разрешаване на въпросите за титулярството относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режимът на личните отношения с него и издръжката му, да получи присъждане на разноските, понеже другият родител е бездействал. Въззивният състав е посочил, че поводът за завеждане на делото е посочен в закона и той е само фактът на непостигнато извънсъдебно съгласие между двамата родители по тези основни за благосъстоянието на детето въпроси, без оглед на това каква е причината за непостигането – субективна или обективна. Констатирал е, че е без значение за допустимостта и уважаването на молбата какво е личното поведение и отношение на всеки от тях, като то е от значение само за това по какъв начин ще бъде уважена (как ще се разрешат въпросите). Изтъкнато е също така, че съдебното решение в крайна сметка ползва не само детето, но и родителите, доколкото дава модела, съдържанието и рамките, в които/при което ще се изпълняват задълженията им по чл. 125 и чл. 143 СК. При тези съображения е формиран извод, че правната логика не допуска те да носят помежду си отговорност за разноски съобразно съответствието на съдебно постановеното с желанията и исканията им – и обратното, независимо дали е имало същински спор или е нямало поради отсъствието на ответника (какво е в настоящия случай). Прието е, че дори и да се приеме за оправдано за този вид производство на спорна съдебна администрация да се прилагат общите правила за исковото производство по чл. 78, ал. 1 – ал. 3 ГПК, като се вмени отговорност за разноски на родителя, който е отказал да разговаря за постигане на споразумение, то в случая по делото нито се твърди, нито се доказва подобен отказ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (инкорпорирано в частната касационна жалба) страната поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е със следното съдържание: „Дължат ли се разноски в производство по чл. 127, ал. 2 СК, в това число при уважен иск за издръжка?“. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 362 от 11.10.2017 г. по гр. д. № 3227/2017 г. на III г.о., определение № 306 от 04.09.2017 г. по гр. д. № 2722/2017 г. на III г.о., определение № 680 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 355/2018 г. на IV г.о., определение № 252 от 25.09.2015 г. по ч. гр. д. № 3895/2015 г. на II г.о., определение № 914 от 28.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1453/2023 г. на IV г.о. и определение № 168 от 11.05.2021 г. по ч. гр. д. № 3469/2020 г. на IV г.о. При горните решаващи изводи в обжалваното определение, както и с оглед поставения от жалбоподателя въпрос досежно дължимостта на разноски в производство по чл. 127, ал. 2 СК, в това число при уважен иск за издръжка, настоящият съдебен състав намира, че производството по делото следва да бъде спряно по аргумент на чл. 292 ГПК до произнасяне на тълкувателно решение по висящото тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС, образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 26.10.2023 г. по следния правен въпрос: „Приложими ли са разпоредбите на чл. 78 ГПК в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК?“. Разрешаването на така поставения въпрос по задължителен за съдилищата начин ще е от значение за изхода на спора по настоящото дело, доколкото е включен в решаващи правни изводи на въззивния съд по обжалваното определение. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,