Определение № 356 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 851/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Т. В. В. против решение № 560/15.12.2022 г. по в.т.д. № 586/2022 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 206/ 01.06.2022г. по т. д. № 609/2021 г. на ПОС е признато за установено по отношение на касатора, че дължи на „Юробанк България“ АД, в качеството на съкредитополучател по договор за потребителски кредит от 26.10.2018 г., следните суми: сумата 35 339,62 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 01.12.2020 г. до окончателното плащане; сумата 3 567,29 лв. възнаградителна лихва за периода от 16.09.2019 г. до 20.07.2020 г.; сумата 1398,42 лв. мораторна лихва за периода от 15.10.2019г. до 17.11.2020 г.; сумата 100,53 лв. такси за периода от 15.09.2019 г. до 17.11.2020 г. и сумата 48 лв. нотариални такси, за които суми в полза на банката е издадена заповед за незабавно изпълнение № 262073/03.12.2020 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15926/2020 г. ПРС. В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение за неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Юробанк България“АД в писмения отговор оспорва наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по същество касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е бил сключен между банката от една страна и от друга – от С. Д. и Т. В., като вписаното качество на последните двама е на кредитополучатели. Констатирал е, че в чл. 1, ал. 4 от договора изрично е посочено, че за връщането на кредита и другите задължения по договора лицата, които са го подписали като кредитополучатели, отговарят солидарно. Според чл. 2, ал. 1 от договора кредитът е бил отпуснат по посочена разплащателна сметка на името на кредитополучателя Д., за чието откриване се сключва договор с банката. Обсъдил е, че съобразно клаузите на ал. 2 до ал. 5 на чл. 1 от договора, между страните е било постигнато съгласие със сумата по кредита банката да погасят задължения на кредитополучателя по три предходни потребителски кредита по договори с друга банка. Съдът е обсъдил заключението на ССЕ, че целият размер на кредита от 40 000 лв. е бил реално усвоен на 26.10.2018 г. чрез заверяване на откритата на името на Св.Д. сметка. От общата сума от 40 000 лв. 35433,24 лв. са били преведени за погасяване на задълженията по три кредита на Д. в друга банка, а с остатъка от сумата са погасени дължими такси към банката, 2000 лв. са били изтеглени на каса и останалите 2164,50 лв. са били преведени по друга банкова сметка на Д. в „Юробнак България“АД. ПАС е констатирал, че на всяка страница на договора за банков кредит и на края, след съдържанието на договора, както и на приложение № 1, подписи от името на касатора в качеството му на кредитополучател, наред с подписите на другия кредитополучател, са били положени именно от Т. В.. Същият е подписал и искане за отпускане на кредита с персоналните данни, включително размер на исканата сума, брой погасителни вноски, постоянен и настоящ адрес и трудова заетост, в което са вписани данните на касатора като съкредитоискател и върху което той е изписал саморъчно имената си. В същото качество В. е изписал саморъчно имената си и се е подписал и под декларацията за свързани лица, която се попълва във връзка с чл. 44 от Закона за кредитните институции. ПАС е изложил съображения, че независимо, че усвояването на сумата е станало по сметка на името на другия кредитополучател по договора и че в по-голямата си част тя е използвана за погасяване на негови кредити към друга банкова институция, като остатъкът също е получен от другия кредитополучател – на ръка и по друга банкова сметка, касаторът е задължено за връщането й лице, тъй като се е съгласил да бъде кредитополучател – солидарен длъжник, и то по уговорения в договора начин. Банката е изпълнила задължението си, заверявайки с цялата заемна сума банковата сметка на единия от кредитополучателите. Вътрешните отношения между двамата кредитополучатели и причината, поради която касаторът се е съгласил с този начин на усвояване на сумата, според ПАС не го освобождават от задължението му на солидарен длъжник – кредитополучател. Той е изразил по ясен и категоричен начин воля да бъде кредитополучател наред с другия кредитополучател и да отговаря солидарно с него за връщането на кредита и за другите задължения по договора точно в това си качество / чл. 1, ал. 4 от договора/. Изрично се е съгласил и с начина на усвояване на сумата по кредита - по сметката на другия кредитополучател, поради което не може да се приеме, че не е обвързан от задължението за връщане на тази сума. Въззивната инстанция е намерила за неоснователни твърденията на касатора, че се е съгласил да бъде само лице за контакт, предвид обективираната от него воля в договора и приложенията към него, които съдържат негов подпис и саморъчно изписани имена, положени от него в качеството му на кредитополучател. По делото липсват доказателства, а дори и твърдения за това, че той не е бил запознат със съдържанието на документите, които е подписал. Във връзка с разпита като свидетел на майката на касатора въззивната инстанция е приела, че със свидетелските показания се цели опровергаване съдържанието на договора за потребителски кредит и приложенията към него, обсъдени по-горе, досежно качеството, в което ги е подписал Т. В.. Съдът се е спрял на категоричните доказателства, че подписите под тези документи са на касатора, поради което опровергаването им със свидетелски показания съгласно разпоредбата на чл. 164 ал. 2 от ГПК във връзка чл. 164 ал. 1 т. 5 от ГПК може да стане само при изрично съгласие на страните, което в случая ищецът не е дал. По тази причина ПАС е счел за недопустими свидетелските показания за установяване на посочените по-горе обстоятелства. В допълнение дори и при разглеждането им, въззивният съд е намерил, че тези показания противоречат на събрани по делото и неоспорени писмени доказателства Заключил е, че липсват доказателства, въз основа на които да се приеме, че волята на касатора е била друга или че е опорочена заради измама. По тези съображения съдът е приел, че Т. В. следва да отговаря за изпълнение на задълженията по договора за кредит в качеството си на кредитополучател солидарно със Св. Д.. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се обоснове при отмяната първоинстанционния акт досежно основните изводи на първоинстанционния съд и да изложи фактически и правни изводи по същество на спора и да се произнесе по всички доводи?; 2/ Възниква ли задължение за връщане по договор за банков кредит за кредитоискател, който не е имал реална възможност за разпореждане с получените средства? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/196.53г., ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в следните решения по чл.290 ГПК: решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 63/29.07.2019г. по т.д. № 1528/2018г. на ВКС, II т.о. По вторият въпрос не е посочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното по поставените правни въпроси: Първият процесуалноправен въпрос не отговарят на изискванията към допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по него не е в отклонение от сочената задължителна практика на ВКС и практиката на ВКС. За да отмени частично първоинстанционното решение съставът на ПАС подробно е разгледал възражението на касатора, че не е задължен по договора, тъй като изразената от него воля е само да е лице за контакт и лично не е получил отпусната в заем сума. Анализирано е съдържанието на договорните клаузи и най– вече на тези, насочени към качеството, в което участва по договора касатора, и към начина на усвояване на кредита, както и подписването на всяка страница от договора и от приложението към него от страна на Т. В.. Изрично въззивната инстанция е акцентирала върху въпроса за личните отношения между двамата солидарни длъжници, релевантността на същите към спора и начина на доказване на защитните възражения от страните, вкл. допустимостта на свидетелски показания. Следователно ПАС е мотивирал крайния си извод за неправилност на първоинстанционното решение. Несъгласието на касатора с него поставя въпроси, касаещи наличието на касационни основания за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на обсъждане и преценка в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК, тъй като не се посочва втората необходима за допускане на касационно обжалване предпоставка – въвеждане на допълнително основание. Съставът на ВКС намира, че не е изпълнено и изискването спрямо общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като начинът на формулиране на въпроса не отговаря на възприетата от въззивния съд цялостна фактическа обстановка, по която той се е и произнесъл. Защо дадено лице, посочено в договора като кредитополучател, фактически не е получил отпуснатия кредит е въпрос на тълкуване и установяване на съдържание на договорни клаузи. Въпросът не отразява спецификата на случая – наличие и на друг солидарен длъжник кредитополучател и изрично уговорен начин за усвояване на кредита. Налага се извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като липсват доказателства за тяхното извършване. По изложените съображения Върховният касационен съд