Определение № 176 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от А. П. М., чрез адв. Й. против въззивно определение № 271294 от 05.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1653/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение, инкорпорирано в решение от 02.09.2020г. по гр.д.№1049/2019г. на Софийски районен съд, с което са оставени без разглеждане съединените с иска за развод, предявен от А. П. М. с обичайно местопребиваване в Република България против М. М. М., претенции за предоставяне на майката на правото да упражнява родителските права по отношение на роденото от брака дете К. К. М., за определяне на мерки за лични отношения между детето и бащата и за заплащане на издръжка от бащата на детето в размер на 150 лв. месечно. В жалбата се навеждат основания за неправилност на обжалваното определение – противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Иска се от съда да отмени определението и да върне делото на Софийския районен съд за продължаване на процесуалните действия по предявените искове. Жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/.Международно компетентен ли е българският съд да разгледа съединените с иска за развод искове за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, при условие че същият е компетентен по отношение на иска за развод, с оглед разпоредбата на чл. 322, ал. 2 ГПК? 2/.Отказът на българския съд да разгледа исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, при положение, че същият се е обявил за международно компетентен и е постановил решение по иска за развод намира ли се в противоречие с императивната разпоредба на чл. 322, ал. 2 ГПК? Жалбоподателят счита, че тези въпроси са решени в противоречие с определение № 937 от 15.12.2014 г. по ч. гр. д. № 4035/2014 г., ІV г. о. и определение № 38 от 25.01.2011 г. по ч. гр. д. № 647/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС. Ответникът по частната жалба, чрез назначения особен представител адв. Д. не е подал отговор на частната жалба. Върховният касационен съд при данните по делото намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. По делото, в рамките на което е постановен обжалваният акт, въззивният съд е приел, че е компетентен да разгледа предявеният иск за развод на основание чл. 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Изтъкнал е, че детето на страните има обичайно местопребиваване в Република С., поради което международната компетентност по исковете за упражняване на родителските права и определянето на режим на лични отношения се урежда от Хагската конвенция от 19.10.1996г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата. Съгласно чл. 5, параграф 1 от тази конвенция компетентни да разгледат исковете за закрила на личността и имуществото на детето са съдилищата на държавата, в която е последното обичайно местопребиваване на детето. Поради това въззивният съд е счел, че компетентни да разгледат исковете за упражняване на родителски права и определяне на лични контакти с родител са съдилищата на Република С.. По отношение на иска за издръжка въззивният съд е приел, че Хагската конвенция е неприложима на основание чл. 4, б. „д“ от същата, а международната компетентност се определя по реда на Кодекса на международното частно право. Позовал се е на чл. 87, ал. 1 КМЧП, според който компетентни да се произнесат по спора за издръжка са съдебните органи на държавата, в която е обичайното местопребиваване на търсещия издръжка. Посочил е, че не са налице изключения, които да предвиждат компетентност на българските съдилища. Поради това въззивният съд е приел, че компетентни да разгледат и иска за издръжка са съдилищата на Република С.. Настоящият състав на ВКС счита, че не следва да се допусне касационно обжалване. По поставените въпроси е налице задължителна практика на Съда на Европейския съюз, постановена във връзка с отправено от ВКС преюдициално запитване по въпроса: „Допуска ли Регламент № 2201/2003 разглеждането на дела, свързани с родителска отговорност, без да са налице предпоставките по членове 8 и 12 от Регламента, от съд на държава членка, който е компетентен да разгледа дело за развод по силата на член 3 от Регламента, когато националното право на тази държава членка го задължава служебно да се произнесе по упражняването на родителските права, мерките за лични отношения, издръжката и ползването на семейното жилище заедно с иска за развод?“. С определение от 16.01.2018 г. по делото C-604/17 Съдът на Европейския съюз се е произнесъл, че Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по силата на член 3, параграф 1, буква б) от този регламент по молба за развод между двама съпрузи, които са граждани на тази държава членка, не е компетентен да се произнесе относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето на съпрузите, когато същото има към момента на сезиране на този съд обичайното си местопребиваване в друга държава членка и необходимите условия за предоставяне на тази компетентност на този съд по силата на член 12 от посочения регламент не са изпълнени, като се има предвид и фактът, че и от обстоятелствата по делото в главното производство не следва, че тази компетентност би могла да се основе на членове 9, 10 или 15 от същия регламент. Този съд не отговаря и на условията, предвидени в член 3, буква г) от Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, за да се произнесе по искането за издръжка. Цитираните от жалбоподателя определения са неотносими и постановени преди горепосоченото определение на Съда на Европейския съюз, който е единственият орган, който може да дава задължителни тълкувания на правото на Европейския съюз, което е направил с посоченото и също така те се отнасят и до други хипотези при които страните по спора са български граждани, с деца с обичайно местопребиваване извън страната и в държави членки на ЕС, и с приета от противната страна компетентност с предявен насрещен иск, и което е различно от фактическата обстановка по конкретното дело. Според настоящия състав въззивният съд правилно е приел, че е компетентен по иска за развод, но не и по исковете за упражняване на родителски права, определяне на режим на лични контакти и издръжка, тъй като детето на страните има обичайно местопребиваване в трета държава, извън ЕС- в Република С., която е присъединена към Хагската конвенция от 1996год. и липсват предпоставките за приложението на горецитираните регламенти на ЕС. Компетентността по исковете за упражняване на родителски права и режим на лични контакти правилно е определена по чл. 5, параграф 1 от Хагската конвенция от 1996 г., а компетентността по иска за издръжка – по чл. 87, ал. 1 КМЧП. Следва да се отбележи, че Хагската конвенция е част от международното частно право и се ползва с приоритет пред разпоредбите на националното законодателство в случая- чл. 322, ал. 2 ГПК. Поради изложеното изводите на въззивния съд не са в противоречие с практиката на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, III гражданско отделение