Определение № 355 от 05.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1683/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Невроком“ ЕООД срещу решение № 30 от 17.01.2025 г. по в. т. д. № 487/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 189 от 02.02.2024 г. по т. д. № 1308/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-14 състав касаторът е осъден да заплати на основание чл. 125, ал. 3 ТЗ на всеки един от ищците И. К. Н., К. М. Н. и Б. М. Н. допълнително сумата от 88 000 лв., представляваща полагащия им се наследствен дял – 1/3 от равностойността на дела от капитала на „Невроком“ ЕООД на М. Н., починал на 09.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение в частта за уважаването на предявените искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ за сумите от по 7200 лв. за всеки от ищците и въззивното решение в частта, с която е потвърден актът на СГС за отхвърляне на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са влезли в сила като необжалвани. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният акт е недопустим, тъй като е постановен по нередовна въззивна жалба с оглед неправилното освобождаване от държавна такса за въззивното производство на ищците Н. от първоинстанционния съд и отказа на състава на Софийски апелативен съд да се произнесе по доводите на ответника за невярно деклариране от страна на ищците на имущественото им състояние. В касационната жалба се релевира оплакване, че въззивният съд не е отговорил на доводите на касатора въззиваем по т. 10.5 от отговора на въззивната жалба и по-конкретно не е обсъдил с кои доказателства се установява, че ответното дружество е придобило активите си, съответно, че същите се числят към чистото имущество на дружеството. Касаторът поддържа, че доколкото „Невроком“ ЕООД не е извършвало дейност и е нямало приходи, активите са закупени със средства, получени от съдружника Е. Н. като вноски по чл. 134 ТЗ, за доказването на които са представени два приходни касови ордера. Оспорва извода на въззивния съд, че ответното дружество е възпрепятствало доказването в производството по оспорване на истинността на двата приходни касови ордера, и твърди, че решаващият състав неправилно е приложил разпоредбите на чл. 161 и чл. 202 ГПК. Счита, че посочените нарушения на процесуалните правила са довели до постановяване на въззивния акт в противоречие с нормата на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Моли въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи и твърдения на страните, върху които да обоснове собствените си фактически и правни изводи?; 2. Подлежи ли определението на първоинстанционния съд по чл. 83, ал. 2 ГПК на въззивно обжалване с частна жалба и на какво основание?; 3. Кое определение, постановено от второстепенен съд е „ въззивно“ по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК: определението на въззивния съд по частна жалба срещу определението на първостепенния съд относно искане за освобождаване от такси и разноски или определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК, постановено за първи път от въззивния съд в производството пред него, или и двете?; 4. Има ли право ответникът да участва в производството по освобождаване от такси и да обжалва определение по чл. 83, ал. 2 ГПК, с което ищецът е освободен от внасянето на такси, включително обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК?; 5. Обвързан ли е въззивният съд от постановено по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК определение на администриращия въззивната жалба съд за освобождаване от такси за въззивното производство?“. Касаторът твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о. Останалите въпроси поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответниците по касация И. К. Н., К. М. Н. и Б. М. Н. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В атакуваното въззивно решение, във връзка с доводите на въззиваемия търговско дружество, за нередовност на въззивната жалба, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че с влязло в сила на 20.03.2024 г. определение № 894 от 05.03.2024 г. по т. д. № 1308/2022 г. на Софийски градски съд ищците въззивници са освободени на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от задължението за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване в частта над сумата от 100 лв. за всеки един от тях до размера на дължимата държавна такса с оглед обжалваната част от решението на първоинстанционния съд. Счел е, че с така постановения акт въпросът относно размера и дължимостта на държавната такса за въззивното обжалване е разрешен. Извършил е констатация, че с молба от 18.03.2024 г. и приложено към нея преводно нареждане жалбоподателите са изпълнили указанията на съда за отстраняване на нередовността на въззивната жалба, като са внесли дължимата такса, поради което твърденията за недостатък на жалбата са неоснователни. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за уважаване на предявените искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ, същото се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти. Изтъкнал е, че между страните няма спор и от доказателствата по делото се установява, че ищците са наследници по закон на М. Б. Н., починал на 09.04.2020 г., който е бил съдружник в ответното дружество „Невроком“ ООД и е притежавал 60 дяла от капитала на дружеството, всеки един на стойност 50 лв. В решението, предмет на обжалване, въззивният съд се е произнесъл по спорните въпроси направени ли са допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ от съдружника Е. Н. и ако са направени такива как същите се отразяват при изчисляване равностойността на дружествения дял на съдружника, прекратил членството си в дружество с ограничена отговорност, в хипотезата на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Решаващият състав на въззивния съд не е споделил извода на първоинстанционният съд, че въпреки непредставените решения на общото събрание на съдружниците в ответното дружество по чл. 134, ал. 1 ТЗ от събраните по делото доказателства се установява, че сумата от 440 000 лв. /допълнителните парични вноски, направени от Е. Н./ правилно е включена в релевантния за определяне на имуществените последици от прекратяване на членството на наследодателя на ищците баланс като пасив на дружеството. Въззивният съд е извършил преценка на представените по делото доказателства в подкрепа на възражението на ответника относно допълнителните парични вноски по чл. 134 ТЗ. Посочил е, че ответникът е представил 2 бр. приходни касови ордери - от 25.09.2001 г., удостоверяващ направена от Е. Н. вноска по чл. 134 ТЗ от 200 000 лв., и от 15.05.2003 г., удостоверяващ направена от Е. Н. вноска по чл. 134 ТЗ от 240 000 лв., които са оспорени от ищците с допълнителната искова молба с твърдения за неавтентичност и антидатиране. Съобразил е, че с определението по чл. 374 ГПК на ответника са дадени указания по реда на чл. 190 ГПК да представи намиращи се у него документи - решения на общото събрание по чл. 134 ТЗ към релевантните дати през 2001 г. и 2003 г. и годишни финансови отчети на дружеството за периода от 2001 г. до 2003 г., които не са изпълнени. Това процесуално поведение на ответника съдът е преценил съобразно чл. 161 ГПК вр. чл. 190, ал. 2 ГПК, за да приеме за недоказани твърденията на дружеството за внасяне на допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ от съдружника Е. Н.. Акцентирал е, че твърдението на ответника, че сумите са предадени от Е. Н., управител на дружеството към този момент, на съдружника и настоящ едноличен собственик на капитала С. Н., не се доказва от съдържанието на представените приходни касови ордери, в които последният не е посочен като получател на сумите. Изтъкнал е, че ордерите са подписани, без да е посочено името на лицето положило подписа си като касиер, което възпрепятства извършването на проверка за авторството на документите, както и че други счетоводни документи във връзка с извършените допълнителни парични вноски не са представени по делото. В решението е прието, че в междинния счетоводен баланс на „Невроком“ ЕООД към 30.04.2020 г., релевантен за имуществените последици от прекратяването на участието в ответното дружество на наследодателя на ищците, представен на вещите лица по съдебно- счетоводна и оценителна експертиза, е отразена сума на актива от 476 000 лв., по която страните не спорят. При съобразяване на недоказването на внасянето на допълнителни парични вноски по смисъла на чл. 134 ТЗ от съдружника Е. Н., решаващият състав на въззивния съд е приел, че чистата сума на актива на дружеството към 30.04.2020 г. /балансовата стойност на капитала/ е в размер на 476 000 лв., тъй като в баланса не са отразени други задължения, освен тези за допълнителни парични вноски в общ размер на 440 000 лв. С оглед на горното в атакуваното решение е направено заключение, че балансовата стойност на един дял от капитала на дружеството към 30.04.2020 г. е в размер на 4760 лв. /476 000 лв./100 дяла = 4 760 лв./, съответно балансовата стойност на 20 дружествени дяла от капитала на дружеството към 30.04.2020 г. е в размер на 95 200 лв., до която сума предявените главни искове за всеки един от ищците следва да бъдат уважени. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните указания на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 на 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи са поставени процесуалноправните въпроси по т. 2 – т. 5 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо. Въпросите по т. 2 – т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са свързани с тезата на касатора, че производството по чл. 83, ал. 2 ГПК се развива с участието не само на лицето, направило искане за освобождаване от държавна такса, но и на насрещната страна по спора, която е легитимирана да обжалва акта на съда по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд не е обвързан от определението на администриралия въззивната жалба първоинстанционен съд за частично освобождаване от държавна такса на подалите жалбата страни. По поставените процесуални въпроси е формирана задължителна и постоянна практика на ВКС. В постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 173 от 16.04.2015 г. по ч. гр. д. № 866/2015 г. на ВКС, I г. о., определение № 278 от 14.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3508/2016 г. на ВКС, І г. о. и др. е прието, че определението на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК е акт, с който съдът се произнася по молба на страната за защита и съдействие на лично или имуществено право в самостоятелно производство с обособен предмет, което се развива в рамките на исковия процес. То има всички белези на охранително производство: с него не се разрешава гражданскоправен спор, а съдът се произнася по отправена молба за съдействие по смисъла на чл. 2, ал. 1, пр. 2 ГПК; производството се развива едностранно /препис от молбата не се връчва на противната страна/ и съдът няма задължение да разглежда молбата в открито заседание; при разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса и разноски са приложими общите правила за охранителните производства и на основание чл. 533 ГПК съдът е длъжен да провери служебно дали са налице основанията за уважаване на молбата. По изричната разпоредба на закона определение, с което е постановен отказ по чл. 83, ал. 2 ГПК, подлежи на инстанционен контрол, вкл. на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК /Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Съгласно задължителните указания на т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС компетентен да се произнесе по молба за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски е съдът, пред когото е направено искането. Когато искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е направено след подаване на жалба срещу акт на съда, преди изпращане на делото в по-горна инстанция, произнася се администриращият жалбата съд. В мотивите към посочената точка от тълкувателното решение е разяснено, че когато съдът прецени, че страната е материално затруднена, поради което няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, вкл. правото на жалба, я освобождава от заплащането на държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. Както е изяснено в определение № 199 от 12.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2740/2016 г. на ВКС, І г. о. при частично освобождаване от държавна такса не би могло да намери приложение становището по т. 12 на цитираното тълкувателно решение. В случая с определение от 05.03.2024 г. първоинстанционният съд е освободил подалите въззивна жалба срещу първоинстанционното решение ищци от държавна такса за въззивно обжалване за разликата над 100 лв. до пълния дължим размер на таксата, като частичният отказ не е бил обжалван от ищците въззивници и е влязъл в сила. Преценката на съда за частична основателност на исканията по чл. 83, ал. 2 ГПК е осъществена с оглед дължимата такса за въззивно обжалване и удостовереното с декларации имуществено състояние на ищците към момента на подаване на въззивната жалба, поради което има действие за посочения етап на производството. Изводите на въззивния съд за редовността на въззивната жалба кореспондират с дадените разрешения в практиката на ВКС относно едностранния характер на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, обжалваемостта само на отказа за освобождаване от държавна такса, компетентността на администриращия въззивната жалба първоинстанционен съд да се произнесе по искане с посоченото основание за освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване и действието на постановения от него акт за частично освобождаване от дължимата такса за въззивно обжалване. Съществуването на практика на ВКС, с която въззивният акт е съобразен, изключва наличието на въведеното от касатора допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените процесуални въпроси. С оглед изложеното не е налице и вероятност въззивното решение да е недопустимо, съответно отсъства основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация. Касационното обжалване не може да се допусне и по първия процесуалноправен въпрос на касатора. Този въпрос е значим за изхода на конкретния спор, но по него не е обосновано въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В постоянната практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК, се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, в контекста на които е поставен процесуалният въпрос, че въззивният акт не дава отговор на изложените от въззиваемия в т. 10.5 от отговора на въззивната жалба доводи, че с оглед установените активи на ответното дружество и липсата на осъществявана от него дейност следва да се приеме, че активите са закупени със средства, получени от съдружника Е. Н. като вноски по чл. 134 ТЗ, за което са представени като доказателства два приходни касови ордера, и сумите по тези ордери правилно са отразени като задължения на дружеството в релевантния междинен счетоводен баланс към 30.04.2020 г. В решението на въззивния съд са изложени подробни мотиви относно извършването на допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ от страна на съдружника Е. Н.. Съобразено е оспорването на представените приходни касови ордери от страна на ищците с твърдения за неавтентичност и антидатиране, неизпълнението на задължението на ответника по чл. 190 ГПК да представи решения на общото събрание на съдружниците по чл. 134 ТЗ и годишните финансови отчети на дружеството за периода 2001 г. – 2003 г., което съдът е преценявал според правилата на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК. Отчетена е и липсата на други счетоводни документи, установяващи извършването на допълнителни вноски. Правилността на основаните на фактическия и доказателствен материал по делото изводи на съда не би могла да бъде контролирана в настоящото производство по чл. 288 ГПК, а едва след като въззивният акт бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касатора, изложени при аргументиране на тезата му за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, които повтарят оплакванията, че изводите на съда във връзка с извършените от съдружника Е. Н. вноски по чл. 134 ТЗ не съответстват на данните по делото за придобити от ответното дружество активи, без дружеството да е осъществявало дейност, съответно да е реализирало приходи. Касае се до оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде преценявана след допускането на касационно обжалване. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение