Определение № 1598 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1985/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 260052/13.02.2023 г. на Мюсюлманско изповедание, гр. София, подадена чрез адвокат К. Р., срещу въззивно решение № 260004/20.12.2022 г. по в. гр. д. № 1413/2013 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Промяната на предназначението на недвижим имот, който след 09.09.1994 г. е бил отчужден или отнет не по предвидения от закона ред, явява ли се пречка за неговото реституиране по реда на ЗВСОНИ и ЗВ; 2. Как настъпва реституционното действие на ЗВСВОНИ – направо по силата на закона или в резултат на сложен фактически състав; 3. За да е налице придаденото от закона действие на актовете за държавна и общинска публична собственост за придобито от публично правен субект право на собственост върху недвижим имот, следва ли в съответния акт да се посочи и юридическият факт, който законът свърза със загубване правото на собственост от досегашния му притежател, и преминаването му в имуществения кръг било на държавата, било на общината. Ответникът по касация община Карлово, представлявана от кмета Е. К., чрез процесуалния представител адвокат Т. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноските за касационната инстанция. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 1656/03.10.2013 г. по гр. д. № 3903/2012 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което община Карлово е осъдена да предаде владението като собственик на Мюсюлманското изповедание, гр. София, върху недвижим имот, представляващ: поземлен имот с идентификатор 36498.502.916 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Карлово, одобрени със Заповед №РД-18-52/16.11.2011 г. на изп. директор на ИА „ГКК“, гр. София, с административен адрес гр. Карлово, ул. „Генерал Гурко“, с площ от 2146 кв.м. застроено и незастроено, с трайно предназначение на територията-урбанизирана, с начин на трайно ползване-за друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план 916, кв.45, заедно с построената в имота сграда – джамията „Куршунлу“ /“Куршум джамия“/, с идентификатор на сградата 36498.502.916.1 и застроена площ от 162 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – култова, религиозна сграда, при съседи на поземления имот: ПИ с идентификатор 36498.502.9527, ПИ с идентификатор 36498.502.9528, ПИ с идентификатор 36498.502.9529, ПИ с идентификатор 36498.502.9533. Вместо него е постановено друго, с което предявеният от Мюсюлманско вероизповедание, гр. София против община Карлово иск по чл.108 ЗС да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик по реституция на процесния имот по силата на § 5, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗВ вр. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и за осъждане на ответника да предаде владението на имота, е отхвърлен. Въззивният съд е приел, че ищецът Мюсюлманско вероизповедание е регистрирана с решение от 18.02.2003 г. по ф.дело №1659/2003 г. на СГС, според представеното с исковата молба удостоверение, религиозна институция, поради което и съгласно чл. 14 и сл. от Закона за вероизповеданията има статут на юридическо лице, което като такова претендира да бъде титуляр на правото на собственост върху процесния имот по реституция като правоприемник на някогашната Карловска мюсюлманска вероизповедна община. Поради неспазване на процесуалния ред в §4 от ПЗР на ЗВ, постановеното решение от 04.06.2013 г. по ф.д. №1659/2003 г. на СГС, с което е признато за установено, че Мюсюлманско вероизповедание е правоприемник на посочени религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., сред които и мюсюлманска вероизповедна община /МВО/ гр. Карлово, е обезсилено с влязло в сила Решение № 966 от 12.05.2015 г., поправено с Решение №1028 от 19.05.2015 г., постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд. Въззивният съд е посочил, че правоприемството не е установено по специалния ред, поради което е извършил анализ на правната уредба в периода от Освобождението на Княжество България през 1878 г. до приемането на сега действащия Закон за вероизповеданията /обн. ДВ. бр.120 от 29.12.2002 г./, свързана с правоприемството на правните субекти, осъществяващи функциите на мюсюлманска религиозна институция. Констатирал е, че мюсюлманското изповедание в нито един момент не е прекратявало съществуването си като юридическо лице, а в отделни периоди такова качество е било придавано и на съответните негови местни поделения, с прекратяването на които техните права и задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към което структурно и организационно са принадлежали. Последно утвърденият устав на мюсюлманското вероизповедание от 2011 г. не предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования и органи, при което то понастоящем е правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения. В тази връзка е представен и нотариален акт № 234 от 14.03.1923 г., рег. № 162, дело №92/1923 г., с който Карловското вакъфско турско джамийско настоятелство е признато въз основа на извършена обстоятелствена проверка за собственик по давностно владение в продължение на повече от 40 години върху 25 недвижими имота, сред които под №24 е посочен „Куршум джамия“ и един дюкян със застроено място от 360 кв.м., а незастроено от 2 дка и 40 кв.м. Съдът е установил, че към момента на издаването му настоятелството не е притежавало правосубектност, а е било органен представител на мюсюлманската вероизповедна община като юридическо лице, действайки именно в това качество при снабдяването с констативния нотариален акт. Оттук следва и изводът за съществуването на самата Карловска мюсюлманска вероизповедна община към този момент. Тя продължила да съществува и при действието на устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г., в подкрепа на което е представеният списък на мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ /разпределени по мюфтийства и околии/, изготвен от Главно мюфтийство – Фонд „Духовенство и вакъфи“ – гр. София през 1948 г., в който е посочено към Пловдивското мюфтийство, околия Карлово, да се числи МВО - гр. Карлово. Нотариалният акт е издаден при действието на чл. 34 от Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариалните дела от 1885 г./отм./ и с оглед обвързващата му доказателствена сила, легитимира Карловската мюсюлманска вероизповедна община като собственик на процесните имоти към 1923 г. От събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че до 1948-49 г. джамията е била действаща и посещавана за молитви, като фактическата власт върху нея била упражнявана от нейния собственик Карловска мюсюлманска вероизповедна община, след което в резултат на промяната на политическата власт била отнета, затворена и ползвана за склад за брашно, впоследствие и за цимент. В нея и до момента не се извършват присъщите за предназначението й на молитвен дом богослужебни дейности, доколкото тя е заключена и се държи и поддържа и до момента от община Карлово. При тези фактически данни съдът е направил извод, че ищецът е правоприемник на Карловската мюсюлманска вероизповедна община, включително досежно притежаванато от нея имущество, като в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. имотът е бил отнет, по смисъла на § 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗВ вр. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Посочил е, че предпоставка за осъществяване на реституцията по § 5, ал. 1 ПЗР на ЗВ вр. чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ е и отнетият имот да съществува реално до размера, в който е бил отчужден, доколкото законодателят придава правно действие на фактическото отнемане на имота и го приравнява по последици на отнемане на собствеността, с оглед на което се отчитат и настъпилите след отнемането му промени в него. След анализ на заключението на техническата експертиза съдът е установил, че имотът по цитирания нотариален акт от 1923 г. е идентичен с процесния, като по сега действащата кадастрална карта е заснет с идентификатор 36498.502.916.1 с площ от 162 кв.м., към която има отворено предверие с площ около 154 кв.м., съгласно скица № 4 от заключението. Той е записан като култова, религиозна сграда, собственост на община Карлово въз основа на АПОС № 539/04.01.2001 г. Вещото лице е заявило, че при извършения оглед на място е констатирано, че имотът представлява зелена площ с висока и ниска растителност, алеи, стълбове за осветление, места за отдих /пейки/, а култовата сграда не се използва, като от северната й страна е разположено предверие-навес на стари дървени колони, както и поставяни по-късно, най-вероятно за укрепване, 4 нови стоманенобетонови колони. Съдът е посочил още, че в ДВ, бр. 70 от 31.08.1976 г. е публикуван списък на паметниците на архитектурата и изобразителното изкуство, сред които под №8 фигурира и „Куршум джамия“ в гр. Карлово. За същата е съставен Акт №2014 от 03.02.1994 г. за държавна собственост, в който е посочено, че се предоставя за оперативно управление на община Карлово. За поземления имот като парцел I-зеленина е съставен Акт №539 от 04.01.2001 г. за публична общинска собственост, в който е посочено, че сградата „Куршум джамия“ е паметник на културата от национално значение, с оглед съставения за нея АДС от 1994г. Представен е и Акт №1695/29.04.2011 г. за публична общинска собственост по отношение на поземления имот и сградата в него – „Куршум джамия“, за която е посочено да е обявена като недвижим архитектурно-художествен паметник на културата с категория „местно значение“. Със Заповед от 27.09.2011 г. на областния управител на област Пловдив, с оглед така съставения АПОС, е наредено сградата да се отпише от актовите книги за недвижимите имоти – държавна собственост. Въззивният съд е съобразил приетото в ТР №1 от 17.05.1995г. по тълк.дело №3/1994г. на ОСГК на ВКС, съгласно което не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Промяната на предназначението на имота също сама по себе си не е пречка за реституция според това ТР. Приетите с него разрешения са доразвити в ТР№6/2005г., ОСГК и в последвалата съдебна практика, която безпротиворечиво приема, че когато след промяна на предназначението му върху отчуждения имот са осъществени благоустройствени мероприятия, неговото предназначение е дотолкова променено фактически, че той вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. Характерът на имота като публична държавна или общинска собственост е пречка за неговото възстановяване по реда на ЗВСОНИ. Това е така с оглед Решение № 19/1993г. по конст.д.№ 11/1993г. на КС на РБ, както и съгласно Решение №4/1998г. по конст.д.№16/1997г. на КС на РБ. В т.9 от последното е прието, че реституцията преструктурира държавната и общинската собственост в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките на обхвата на частната собственост, като не засяга публичната, защото тя обслужва определени конституционно установени обществени интереси и е защитена от Конституцията. Това тълкуване намира законодателен израз в приетите с §14 и§15 от ПЗР на ЗИД ЗУТ/ДВ, бр.17 от 06.03.2009г./, идентични разпоредби на чл.7, ал.4 ЗДС и ЗОбДС, според които собствеността върху имот – публична държавна и общинска собственост, не се възстанова. Въззивният съд е анализирал нормативната база относно статута на процесния имот. Приел е, че предвид установеното отреждане на имота по плана от 1998 г. за зеленина, което благоустройствено мероприятие е и реализирано, според констатациите на вещото лице относно оформянето на зелени площи с алеи и пейки за отдих, то от влизане в сила на ЗОбС /01.06.1996г./, с който е определен режимът на обектите – общинска собственост, процесният поземлен имот е със статут на публична общинска собственост като зелени площи за обществено ползване. На настъпилото по силата на закона основание е издаден и цитираният Акт № 539/2001г. за публична общинска собственост за поземления имот. Към датата на влизане в сила на ЗВ /02.01.2003 г./, към който момент съгласно § 5, ал. 2 от ПЗР настъпва реституцията по силата на закона, процесният имот е представлявал публична общинска собственост. Той е преминал в собственост на община Карлово по силата на § 7, ал. 1, т. 4 и т. 6 от ЗМСМА /ДВ, бр.49 от 30.05.1995г./, според който в собственост на общините преминават държавни недвижими имоти, сред които зелените площи за обществено ползване и обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за образователно и културно обслужване на местното население. Нормите на чл. 3, ал. 2, т. 1 и т. 2 /в първоначалната им редакция/ ЗОбС предвиждат, че са публична общинска собственост имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, и имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение. За неоснователно е прието възражението относно необходимостта за изрично решение на Общинския съвет за трансформацията им, тъй като изискването за наличие на такова решение е прието впоследствие с изменението на чл. 3, ал. 2 ЗОбС /ДВ, бр.101 от 16.11.2004г./. За сградата „Куршум джамия“ е посочено, че е обявена през 1976г. за паметник на архитектурата и изобразителното изкуство, като с акта от 1994г., преди законодателното разграничаване на собствеността на държавна и общинска, е актувана за държавна собственост, а впоследствие е предадена за управление на общината. С оглед характера й на култова сграда, общодостъпна като разположена в терен за парк и отдих, с историческа значимост, предвид битието й през различни векове и епохи за развитие на населеното място, и архитектурно-художествена ценност, каквато й е призната, е предназначена за трайно задоволяване на културните потребности на населението на гр.Карлово и околността, което обосновава статута й на публична общинска собственост по силата на закона, като каквато е и актувана през 2011 г. Ето защо не са налице предпоставките на закона за реституция и такава не е настъпила по отношение на процесните имоти. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не може да се приеме, че е решен в противоречие с практиката на ВКС. Според т. 1 от ТР № 1/1995г. на ОСГК се възстановява правото на собственост върху имотите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и при промяна на предназначението им. Реституция не настъпва по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. В случая въззивният съд не е приел, че сама по себе си промяната на предназначението на имота е пречка за реституцията. Решаващите му изводи са свързани със статута на имота като публична общинска собственост, което е пречка за реституцията по реда на ЗВСОНИ и ЗВ. Посочил, е че след като промяната на предназначението му е дотолкова съществена, то е настъпила фактическа и правна промяна и в статута му, поради което реституция не би могла да бъде осъществена. Съобразявайки цитираната задължителна практика на ВКС, и изследвайки фактите по делото, съдът е приел, че след като върху имота е реализирано обществено благоустройствено мероприятие, изразяващо се в оформяне на зелени площи с алеи и пейки за отдих, същият е със статут на публична общинска собственост като зелени площи за обществено ползване. Проверка на фактическите изводи на съда не могат да се разглеждат в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос не може да се приеме като относим към решаващите изводи на въззивния съд. Относно действието на уредената в ЗВСОНИ реституция е налице константна съдебна практика на ВКС /вкл. цитираното в отговора на първия въпрос ТР/, според която, когато отчуждените имоти се намират в държавата или другите лица, посочени в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и са налице условията предвидени в чл. 2, ал. 3, чл. 3, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ, възстановяването на собствеността настъпва по силата на закона. Въззивният съд не е възприел друга теза. Той е съобразил тази практика, както и изричната разпоредба на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗВ, според която възстановяването на собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти по реда и при наличие на предпоставките уредени в ЗВСОНИ, настъпва ex lege с влизане в сила на Закона за вероизповеданията – 02.01.2003 г. Това е релевантният момент, към който съдът следва да извърши преценка относно носителя на правото на собственост, тъй като съгласно императивната норма на чл. 7, ал. 4 ЗОбС собствеността върху имоти – публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване. В случая въззивният съд е приел от събраните доказателства, че към момента на влизане в сила на ЗВ процесният имот е бил публична общинска собственост и като такъв не е подлежал на реституция по реда на ЗВСОНИ. Посочил е, че сградата „Куршум джамия“ е култова, общодостъпна, с историческа значимост и архитектурно-художествена ценност, поради което изпълнява характеристиките на имот, предназначен за трайно задоволяване на обществените потребности от местно значение, а съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОбС тези имоти са публична общинска собственост. Последният въпрос от изложението също не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Той е неотносим. Както се посочи вече въззивният съд е приел, че извършените съществени благоустройствени мероприятия на поземления имот и правната промяна в неговия статут и в този на сградата, като публична общинска собственост,поради това, че са предназначени за задоволяване на обществени потребности, са пречка за настъпването на реституционния ефект по реда на ЗВСОНИ. До този извод е достигнал след анализ на всички относими доказателства по делото и законодателната уредба. Не се е позовал само на констатациите в посочените актове за държавна и общинска собственост, а е приел, че по делото са доказани юридическите факти, от които произтича твърдяното от ответната община право на собственост върху имотите, а оттук и основанието за актуването им като публична общинска собственост. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При този изход на спора в полза на ответника по касация община Карлово следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 18 000 лева, съгласно представения договор за правна помощ и съдействие № 70849 от 10.03.2023г. и платежно нареждане от 29.03.2023г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.