Определение № 50042 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2509/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ч. Д., чрез процесуален пълномощник, против решение № 51/18.06.2021 г. по в. т. д. № 171/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение № 260025 от 11.12.2020 г., постановено по т. д. № 127/2019 г. по описа на Шуменски окръжен съд, е отхвърлен искът на касатора срещу ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД за присъждане на сумата 62 280 лв., претендирана като застрахователно обезщетение за имуществена вреда вследствие кражба на л. а. марка „Ланд ровър рейнж ровър“, модел „Ивок“ с рег. [рег.номер на МПС], откраднат на 21.05.2017 г., на основание застрахователен договор за имуществена застраховка „Каско МПС“ – застрахователна полица № 0312160013012814 от 30.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Оплакванията са, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните по предмета на спора, съответно, че решението не почива на установените по делото факти. В жалбата са формулирани следните въпроси, по които се моли да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да прави изводи и да отговаря на въпроси, когато не е сезиран чрез въззивната жалба и/или отговора на въззивната жалба; 2/ Задължен ли е бил въззивният съд при възприето от него обстоятелство, че в представените доказателства – удостоверение рег.№ 869000-8233/22.07.2020 г., съгласно което не са установени притеснителни факти или несъответствие с данните в представените документи, да събере доказателства в тази насока /от друго производство – досъдебно производство/, когато по делото има представени доказателства, официално събрани в първоинстанционното производство; 3/ При игнориране на конкретни доказателства, събрани в първоинстанционното производство, като същите не се обсъждат, въззивният съд има ли право да обсъди единствено и само доказателства, представляващи частен документ, събран извън производството пред първа и въззивна инстанция, с цел изясняване на фактическата обстановка. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено заедно с касационната жалба, касаторът само е доразвил съображенията си по чл.281 т.3 ГПК. Ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ГПК оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа, че не е налице приложното поле на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II-ро отделение, като взе предвид доводите по чл.280 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе в обжалвания смисъл по иска с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, съставът на въззивния съд е съобразил от фактическа и правна страна следното: На 30.08.2016 г. страните са подписали застрахователна полица № 0312160013012814, за застраховка „Каско на МПС” за срок от 00.00 ч. на 31.08.2016 г. до 24.00 ч. на 30.08.2017 г., за лек автомобил марка „Ланд ровър рейндж ровър“, модел „Ивок“, бял на цвят, с рама № SALVA2BD3FH036833, рег. [рег.номер на МПС], с уговорена застрахователна сума - 65 000 лв. Автомобилът е бил откраднат на 21.05.2017 г. от паркинг в [населено място]. На следващия ден ищецът е уведомил застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и е поискал оценка и обезщетяване на вредите по сключената застраховка. По регистрираната по тази претенция преписка по щета № 3[ЕИК]/22.05.2017 г. е постановен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, в който е посочено, че предадените от застрахования на застрахователя контактни ключове са програмирани за други автомобили, намиращи се в Германия. Основният спорен въпрос пред въззивната инстанция е бил, дали е възможна идентификацията на застрахования автомобил, респ. дали е валидна сключената между страните застраховка „Каско на МПС”. Според обясненията на ищеца, същият е придобил автомобила от автокъща в кв. Горубляне, [населено място], България, вписан като купувач в договор от 28.07.2016 г., сключен в [населено място], Швеция, за покупко-продажба на употребявано превозно средство, съгласно който продавач е физическото лице М. Н.. На купувача са предадени от служители на автооказиона две бланки за свидетелство за регистрация на МПС, съответно част I с № [ЕГН] и част II с № [ЕГН], издадени в Швеция. Въпреки че в хода на образуваното ДП № 192/2017 г. по описа на Пето РУ „Полиция“ – ОД на МВР Варна е установено, че документите, съставляващи част I и част II на свидетелство за регистрация на МПС л. а. марка „Ланд ровър рейндж ровър“, модел „Ивок“, бял на цвят, с рама № SALVA2BD3FH036833, са неистински, тъй като не съответстват на технологията, възприета за отпечатване на истинските документи за СРМПС, шведски образец, това обстоятелство не може да се приеме за надлежно установено в настоящия процес, тъй като експертизата е приета в друго производство. По делото е представено удостоверение рег. № 869000-8233 от 22.07.2020 г. на ОД на МВР Шумен, сектор „Пътна полиция“, от което се установява, че на 22.08.2016 г. ищецът е подал заявление № 160869013245 за първоначална регистрация на ПС с произход от ЕС. На 23.08.2016 г. лекият автомобил е регистриран в сектор „Пътна полиция“ с рег. [рег.номер на МПС], след като „...не са установени притеснителни факти или несъответствие с данните в представените документи.“. Съставът на въззивния съд е посочил, че релевантните факти, които могат да бъдат възприети като надлежно доказани в настоящия процес са тези, за които са налице достатъчно данни в приложените официални документи по делото, в това число предоставени документи на вещото лице, изготвило приетата съдебно – автотехническа експертиза, въз основа на издадено от съда съдебно удостоверение, за целите на експертизата, и намиращите се в приобщената към доказателствения материал преписка по досъдебното производство, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 195, ал.1, т. 4 НК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства и на заключението на вещото лице, съдът е приел следното: Лек автомобил с рама No SALVA2BD3FH036833, какъвто е посочен в застрахователната полица, е произведен през 2015 г., за Руския пазар, регистриран е в Русия на 22.08.2015 г., а не на посочената дата на първа регистрация в свидетелството на регистрация на МПС в България - 11.03.2015 г. За периода на гаранционно обслужване в Русия е преминал през няколко сервиза: на 21.08.2015 г. - в Сервиз „Център Запад“, [населено място], на 12 км. пробег – предпродажбено обслужване, на 26.12.2015 г. – отново в същия сервиз в [населено място], на 10 403 км. пробег, на 28.03.2017 г. в [населено място], на 33 650 км. пробег, и на 04.02.3019 г. в сервиз „Major 47“, на 75 390 км. Искане за прекратяване на международното издирване на л. а. марка „Ланд ровър рейндж ровър“, модел „Ивок“, бял на цвят, с рама No SALVA2BD3FH036833, предприето след кражбата на застрахования автомобил, е направено пред българските власти от Интерпол – [населено място], по съображения, че обявеният за издирване в България автомобил е „двойник“ на оригиналното МПС, и поради това автомобилът не може да бъде пререгистриран в Русия. От завода – производител автомобилът с рама № SALVA2BD3FH036833 е излязъл с № на двигател – DZ784209143, окомплектован с два броя оригинални контактни ключове. В сервизната история при производителя „Ланд Ровер“ няма данни за смяна на двигател и за изработване на допълнителни ключове за л. а. марка „Ланд ровър рейндж ровър“, модел „Ивок“ с рама No SALVA2BD3FH036833. Предадените от ищеца на ответника на 22.05.2017 г. два броя ключове не са програмирани от производителя за застрахования автомобил, който е с друг № на двигател. Безконтактен ключ сериен № 0464CA3343MNZ е програмиран за л. а. марка „Ланд ровър рейндж ровър“, модел „Спорт“, с номер на рама - SALVA2KF8EA331391, а другият предаден ключ е за автомобил от същата марка и модел, но с рама No SALVA2BE1DH828761. И двата безконтактни ключа показват, че все още са програмирани за автомобили, които следва да се намират в Република Германия. Горните обстоятелства допълнително обосновават извода, че застрахованото МПС е различно от това, на което производителят е поставил посочения в свидетелството за регистрация и в застрахователната полица идентификационен номер на рама. При тези данни въззивният съд се е основал на решение № 95 от 09.07.2015 г. по т.д. № 2416/2014 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, след допуснато касационно обжалване по правния въпрос, дали договорът за застраховка „Каско на МПС" е нищожен на основание чл. 26, ал.2, предл. 1 ЗДД поради липса на предмет, ако описаното МПС като обект на застрахователна закрила в застрахователния договор не може да бъде индивидуализирано поради интервенция в номера на рама на МПС. В същото е прието, че при застраховка на конкретно определена вещ, тя следва да бъде посочена с нейните индивидуализиращи белези. При имуществена застраховка на моторно превозно средство, основният индивидуализиращ белег е поставеният от производителя идентификационен номер на превозното средство /номер на рама/, както и регистрационен номер. Поставянето на регистрационен номер се извършва след регистрирането на пътното превозно средство на името на неговия собственик и то по поставения от производителя идентификационен номер - чл. 143, ал. 1 ЗДвП и чл. 5, ал. 1 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните ППС. В ал.3 на чл.143 ЗДвП е предвидена забрана за регистриране на МПС при подправен, заличен или повреден идентификационен номер докато не се установи, съответно възстанови /по предвидения за това ред, определен от министъра на вътрешните работи/ автентичния, поставен от производителя на МПС идентификационен номер. Съгласно чл. 140, ал. 5 от ЗДвП пътни превозни средства с регистрация извън националния регистър се регистрират след предоставяне на оригинални документи за регистрация от страната, в която са регистрирани. Правилата за извършване на регистрация са предвидени в чл.12а от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. Според цитираната разпоредба, за първоначална регистрация на превозно средство с регистрация в държава-членка на ЕС, ЕИП, или Конфедерация Швейцария, собственикът представя свидетелство за регистрация – част І и част ІІ /по смисъла на Директива 1999/37/ЕО/, издадени от съответния компетентен орган на държавата-членка на ЕС, ЕИП или Конфедерация Швейцария. На регистрация и отчет подлежат и превозните средства, собственост на чуждестранни физически или юридически лица, вкл. при временна или транзитна регистрация. При данни за неавтентичен идентификационен номер, вписан в застрахователната полица по имуществена застраховка на МПС, следва да се направи извод, че индивидуализираното с този основен белег МПС, като предмет на застрахователна закрила, не съществува. Несъществуването на посочената в застрахователната полица индивидуално определена вещ води до фактическа невъзможност на предмета на сключения застрахователен договор, поради което той е нищожен, на основание чл. 26, ал.2, предл. първо ЗЗД. С оглед изложеното, въззивният съд е направил извод, че въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства процесният договор за застраховка е нищожен поради невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал.2, предл.1 ЗЗД, поради което застрахователят не дължи застрахователно обезщетение за противозаконно отнемане на лек автомобил и предявеният иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ е неоснователен. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения: Формулираните от касатора въпроси не са достатъчно ясни, както и не съдържат конкретна и самостоятелна обосновка - нито относно тяхното значение за изхода по спора, нито досежно релевираната допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като същевременно липсва представена и/или посочена практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи. Съобразно задължителните указания, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, неустановяването на която и да е от кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК е пречка да се допусне исканата касационна проверка. Освен това следва да се отбележи, че поставените въпроси не кореспондират в достатъчна степен с изложеното в обжалвания съдебен акт и с материалите по делото и в този смисъл могат да се ценят единствено като оплаквания срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на формираните в решението изводи, т.е. са относими изцяло към неговата правилност. Според цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, правилността на обжалваното решение не попада в предмета на производството по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. По-конкретно, по отношение на първия въпрос не става ясно, кои изводи съдът е направил и по кои въпроси се е произнесъл извън предмета на спора пред въззивната инстанция (настоящият състав служебно, по арг. от чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, не констатира такива). Вторият и третият въпрос изразяват несъгласие с извършеното от съда обсъждане и преценка на отделни доказателства, находящи се в приобщената преписка по ДП № 192/2017 г., но писмените доказателства по нея представляват именно доказателства, събрани по делото. Не е налице и твърдяното игнориране на конкретни доказателства за сметка на други, тъй като преценката на въззивния съд е формирана при обсъждане на наличните доказателства в тяхната съвкупност. Предвид неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски, каквито той претендира – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 150 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение