Определение № 39 от 29.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7166/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 973 от 26.06.2014г. по гр.д. № 968/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1244 от 11.03.2014г. по гр.д. № 112/2013г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от В. Д. Д., Р. Д. Б., Д. Д. А., Е. И. Д. и М. И. Д. против В. Т. П. и Н. В. С. иск за установяване, че ответниците не са собственици на имот с идентификатор 10135.3505.861 по кадастралната карта на с.о.”Сълзица”, район „М.”, [населено място] с площ 549 кв.м. Касационната жалба е подадена от ищците чрез пълномощника адв. Б.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е посочен един материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и два процесуалноправни въпроса, разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответниците В. Т. П. и Н. В. С. в писмения си отговор вземат становище за недопускане на касационно обжалване. П. страна С. Н. П. не е взел становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост. Ищците основават правата си върху имота на земеделска реституция. Ответниците считат, че са собственици по силата на договор за покупко-продажба. Установено е, че в полза на ищците, като наследници на И. Д. К. е възстановено през 1996г. правото на собственост в стари реални граници върху лозе от 2,261 дка в местн.”С. солар”, съставляващо имот № 1220 по кадастралния план от 1983г. Съгласно представения нотариален акт от 1946г. наследодателят е бил собственик на 6/7 ид.ч. от лозе от 10 дка в местн.”С. солар” при посочени в акта съседи. Относно легитимацията на ответниците е установено следното: С нотариален акт № 97 от 1961г. Я. Н. Я. е признат за собственик на лозе от 2 дка в местн. „С. солар”. Това лозе той е придобил с решение на ТПК Комисия в замяна на свой блокиран имот в местн. „Теке”. През 1965г. Я. Я. е дарил на сина си Г. Я. Н. лозе от 1 дка, а през 1971г. е продал на Я. Г. Д. също лозе от 1 дка /съседно на първото, останалата част от общо 2 дка/. През 1989г. Я. Д. и С. С. Н. са дарили на В. С. С. 2/3 ид.ч. от лозе от 1000кв.м. в местн. „Сълзица”/С. солар/. В резултат на доброволна делба от 2004г. В. С. е получила в свой дял имот от 1098кв.м., представляващ южната част от имот пл. № 309, а Я. Г. Д., Е. Г. Г. и Ж. Г. Ж. са получили северната част от същия имот пл.№ 309, с площ на тази част също 1098кв.м. През 2005г. и двата имота са продадени на С. Н. П.; попълнени са в кадастралния план като имоти с №№ 860 и 861 и през 2007г. ПИ № 861 е продаден на ответниците В. П. и Н. С.. Не се спори, че към 01.03.1991г. имотът не е застроен. Приетите технически експертизи установяват, че първият кадастрален план за местността е от 1983г.; процесният имот с идентификатор 10135.3505.861 е част от имот № 1220 по кадастралния план от 1983г., който съответства на имот № 309 по плана от 1999г. По плана на старите имотни граници имот № 1220 е записан на наследници на И. К.. Идентичност между имота, описан в нотариалния акт от 1946г. и процесния имот не е могла да бъде установена. Събрани са свидетелски показания за упражняваното владение върху имота след решението за възстановяване собствеността на ищците. При тези данни въззивният съд е приел, че реституцията на имота в полза на ищците не е надлежно извършена, тъй като е била налице пречка за възстановяване на собствеността. Имотът, притежаван от наследодателя, след внасянето му в ТКЗС е бил обект на замяна по реда на З. и след това с него са извършени поредица от разпоредителни сделки, последната от които в полза на ответниците. С оглед на това съдът е приел, че е осъществена една от хипотезите на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ за запазване вещното действие на замяната, а именно извършени разпореждания с имота, получен при замяната. Поради това съдът е заключил, че ответниците са придобили правото на собственост върху имота, тъй като и техните праводатели са били собственици. Възражението на ищците за придобивна давност съдът е намерил за неоснователно. Взел е предвид представения Протокол за въвод на ищците от 01.07.1996г., но е счел, че реален въвод не е извършен доколкото се установява, че имотът е във владение на ответниците, които са започнали строителство. Обсъдил е събраните свидетелски показания и е намерил, че от тях не се установява постоянно, явно, спокойно, непрекъснато и несъмнено владение върху имота, продължило повече от 10 години считано от 01.07.1996г. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното: Първият правен въпрос, повдигнат от касаторите е материалноправен и е свързан с приложимостта на разпоредбата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, приета с ДВ бр. 122/1997г., за разрешаване конкуренция на права когато възстановяването на собствеността е извършено преди приемане на разпоредбата. К. сочат основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но същевременно навеждат противоречие с решение № 260 от 24.01.2014г. по гр.д. № 60/2013г. на І г.о., където е прието, че нормите на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ са материалноправни и нямат обратно действие, поради което намират приложение по отношение на неприключилите към момента на изменение на закона /ДВ бр. 98/1997г./ административни производства по възстановяване на собствеността. Доколкото решаващите изводи на съда са основани на приложението на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, при все че решението за възстановяване собствеността на ищците е отпреди приемането на тази разпоредба, то е налице визираното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС. П. въпроси, поставени от касатора са: 1/ за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и поддържаните от страните доводи и възражения; 2/ за задълженията на съда при преценка на противоречиви свидетелски показания, като се визират се показанията на свидетелите, събрани по предявеното възражението за давност. Въпросите всъщност навеждат оплаквания на касаторите за допуснати от съда процесуални нарушения при преценка на събраните доказателства, които ще бъдат обсъдени при разглеждането на касационната жалба по същество. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.