Определение № 60808 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1915/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 10246/16.03.2021 г. по гр. д. № 39/2020 г. на Апелативен съд – София, ГК, 12- ти състав. Ответникът Н. Е. К. чрез адв. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение намира следно: Неин предмет е горното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е отменено решение № 226/05.08.2019 г. по гр. д. № 126/2018 г. на Окръжен съд – Кюстендил (ОС – Кюстендил) в отхвърлената част на предявения от Н. Е. К. против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ над сумата от 8 000 лв. до 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл.354а, ал. 2, изр. 2, т. 4, вр. ал. 1, изр. 1, предл. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и по чл.354а, ал. 1, изр. 2, предл. 1, вр. чл. 93, т. 1, б. „а“ НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила на 31.03.2016 г. присъда по НОХД № 317/2013 г. на ОС – Кюстендил и е осъден ответникът да му заплати допълнително сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от горното незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.03.2016 г. до окончателното плащане, както и в ЧАСТТА, в която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в уважената част на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за морални вреди от 8 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата считано от 31.03.2016 г. до изплащането й. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на две (тежки) престъпления по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 4 във вр. ал. 1, изр. 1, предл. 1, п. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и по чл.354а, ал. 1, изр. 2, предл. 1 НК, за които е оправдан с влязла в сила присъда. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена тежестта на повдигнатото обвинение – за две тежки умишлени престъпления, неговата продължителност, като в тази връзка е прието, че производството е проведено в разумен срок (започнало е на 18.05.2012 г., с извършване на неотложни действия по разследването и е приключило на 31.03.2016 г. с влизане в сила на оправдателната присъда). Съобразено е обстоятелството, че незаконно обвиненото лице е било с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за времето от 29.11.2012 г. до 07.02.2014 г. – общо 1 година, 1 месец и 12 дни, а в периода от 07.02.2014 г. до 30.06.2014 г. – т. е. за 4 месеца и 23 дни е било с мярка за неотклонение „домашен арест“. Така е направен доказателствен извод, че възможността за свободното му придвижване е била ограничена за срок от 1 година и 6 месеца. Взета е предвид също и търпяната ограничителна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ за времето от 12.12.2012 г. до 11.05.2015 г. – общо 3 години и 7 месеца, като е изтъкнато, че през по – голямата част от визирания период ищецът е бил с наложени двете най – тежки по степен мерки за процесуална принуда и не е имал възможност да напуска страната по тази причина; фактът, че преди привличането му като обвиняем по процесното производство ищецът е имал твърде обременено съдебно минало – трикратно осъждан (и търпял наказание „лишаване от свобода“) с влезли в сила присъди за престъпления, сходни по естеството си с деянията, предмет на разглежданото обвинение и извършени при условията на опасен рецидив, с което е обоснован сравнително ниския интензитет на търпените в случая морални вреди спрямо тези, които би понесло неосъждано лице с изградена трудова и професионална реализация, както и с установен авторитет в обществото. Според решаващия състав на апелативния съд множеството хронични заболявания, които са установени при пострадалия датирали преди процесното обвинение и не били в причинна връзка с процесното обвинение, а също отсъствали и данни за произтекли от наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ по това обвинение нови заболявания, вкл. и увреждане на психиката му. Прието е в обжалваното решение също да липсва и причинна връзка между задържането на ищеца във връзка с процесното наказателно производство и влошаване на отношенията в семейството му – с неговите деца и бивша съпруга, както и да са произтекли трайни негативни последици от това производство върху трудовата дейност на ищеца, доколкото не е установено да е извършвал такава. Като е съобразила горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установила е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, втората инстанция е направила извод, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 12 000 лв. и го е присъдила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси са за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди въз основа на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; за липсата на мотиви за наличието на причинно - следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, и за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение в обжалваните му части не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто питане) и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60 от 13.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2017 г., IV г. о.; решение № 29 от 16.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1892/2019 г., III г. о.; решение № 180 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3836/2019 г., IV г. о. и с решение № 466 от 09.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2015 г., IV г. о. (по третото питане). Повдигнатите от жалбоподателя въпроси са обусловили изхода по делото и формират общо основание за допускане на касационен контрол. Първото и третото питане са относими към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди от непозволено увреждане, но те не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, на които страната се позовава. По приложението на чл. 52 ЗЗД относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане е формирана последователна съдебна практика, която е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения в обжалваните части на решението му и те съответстват изцяло на възприетото по релевантния въпрос и в решенията на ВКС, които касаторът сочи и прилага. В обжалвания съдебен акт са обсъдени фактите, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взети са предвид всички установени в хода на съдебното дирене релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях са обосновани изводите за дължимия и присъден негов размер. Решаващият състав е отчел броя и тежестта на деянията, предмет на незаконното обвинение; неговата продължителност, като в тази връзка е прието, че то е проведено в разумен срок; големият времеви период на търпяно ограничение в свободното придвижване на ищеца, поради наложени най – тежките две мерки за процесуална принуда, от които „задържане под стража“ от над 1 година; данните за личността на ищеца – с обременено съдебно минало (осъждан и изтърпял наказание „лишаване от свобода“ за идентични по вид деяния с тези предмет на процесното обвинение при това някои от тях извършени при условията на опасен рецидив), което обуславя по – нисък интензитет на страданията му спрямо тези на лице, което не е било досега обект на наказателно преследване; липсата на трудова и професионална биография на пострадалия, на произтекли от процесното обвинение трайни неблагоприятни последици за здравето и психиката му, на влошаване на отношенията в семейството му – с неговите деца и бивша съпруга. Ето защо решаващите съображения на второинстанционния съд в атакуваната му част от решението му са в съгласие с установената съдебна практика по приложение на поставените два въпроса, поради което искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Не са налице предпоставки за достъп до касация и по третото питане. Въпросът е релевантен (както вече се посочи по – горе), тъй като процесуалната дейност на въззивната инстанция като съд по съществото на спора изисква да мотивира фактически и правни изводи, резултат от обсъждането на твърденията, доводите и възраженията на страните при преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност от значение за решаването му. Той обаче не удовлетворява специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба, защото решаващите изводи на въззивния съд в обжалваната част от решението му не обективират изтъкваното от страната противоречие. При спор на плоскостта на непозволеното увреждане дейността на инстанцията по същество предпоставя и изисква излагане на мотиви за наличието на елементите от фактическия състав на това основание, вкл. и дали вредите са закономерно следствие от конкретното вредоносно поведение (действие или бездействие). В обжалваното решение това е сторено. Въззивният съд е изложил съображения при направен обоснован логически извод, че процесното незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца (че те стоят в причинно – следствена връзка с процесното обвинение). Налице са решаващи аргументи в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, поради което даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускането на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В случая не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което достъп до касация на решението в обжалваните части следва да се откаже. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,