Определение № 289 от 30.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2133/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Дедакс“ЕООД, [населено място] срещу Решение № 3060 от 25.04.2019г. по в.гр.д.№ 10653/2017г. на СГС, ГО, 2-А въззивен състав, с което след отмяна на решението по гр.д. № 72797/2015г. на СРС, 53 състав е постановено отхвърляне на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК срещу „Петрол“АД, [населено място] за установяване съществуването на парично вземане на „Дедакс“ ЕООД за сумата от 22 374лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 14.04.2010г. с падеж 31.12.2011г., ведно със законната лихва от 29.09.2014г. - датата на подаване на заявлението, въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 52517/2014г. на СРС, 53 състав, както и е отхвърлен предявеният осъдителен иск да сумата 4 195.96лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата по записа на заповед да периода от 25.11.2012г. до 28.09.2014г. С касационната жалба е въведено твърдение за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Иска се отмяната му и уважаване на установителния и осъдителния иск със законните последици. Оспорва се правилността на извода на СГС, че доказателствената тежест да установи датата на действителното съставяне на записа на записа носи поемателят при релевирано от издателя възражение за антидатиране на ценната книга и поддържано от последния твърдение, че тя не е издадена на посочената в нея дата /14.04.2010г./, а в по-късен момент, когато посоченият съставител на документа Ц. Д. не е разполагал с представителна власт по отношение на дружеството-издател. Касаторът счита, че поради неправилно разпределената доказателствена тежест неправилен е изводът в обжалвания акт, че поетото менителнично задължение не обвързва акционерното дружество. Поддържа се, че съставът на СГС е допуснал съществено процесуално нарушение - при указана от първоинстанционния съд доказателствена тежест за установяване на твърдяното антидатиране на ответната страна - издател на записа, градският съд едва с въззивното решение я възложил в тежест на ищеца /въззиваем/, променяйки разпределението й без във въззивната жалба /подадена от ответника/ да са били наведени оплаквания във връзка с доклада и дадените указания във връзка с доказателствената тежест. Посочва се, че след като приел, че: 1/записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити, установени в разпоредбата на чл.535 ТЗ, съставляващи условие за действителност на менителничното волеизявление, между които е и датата на издаване, и 2/ че по делото не е спорно авторството на документа и съществувалата представителна власт на Ц. Д. към 14.04.2010г., въззивният състав, в противоречие с тези изводи, абсолютно неправилно заключил, че поемателят не е доказал при условията на главно и пълно доказване датата на съставяне на документа и счел, че това задължава съда да приеме, че документът е съставен, когато Ц. Д. е загубил представителните си права по отношение на „Петрол“АД. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: І. Въззивният съд следи ли служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото; длъжен ли е да се произнесе по правния спор в рамките на наведените от страните доводи и възражения в пределите, очертани с въззивната жалба; длъжен ли е да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота, неточност на доклада и дадените указания относно носената от страните доказателствена тежест; може ли въззивният съд да променя доказателствената тежест и да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, респективно да възлага в доказателствена тежест на ищеца установяване на факти, които първоинстанционният съд не му е разпределил в доказателствена тежест без да дава указания на страните във връзка с доказателствена тежест. Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решенията по гр.д. № 2690/17г. на 1г.о, по гр.д.№ 7040/14г. на 3 г.о., по т.д.№ 543/11 на 2 г.о., по гр.д.№ 60061/16г. на 1 г.о. на ВКС. Посочва, че с доклада първоинстанционният съд е указал на ответника доказателствената тежест да установи възраженията си в писмения отговор и акцентира, че между възраженията е и доводът за антидатиране на записа; че във въззивната жалба на ответника няма оплакване и възражения във връзка доклада на първоинстанционния съд и указанията относно доказателствената тежест; че преди постановяване на въззивното решение въззивният съд не е уведомил страните, че променя доказателствената тежест относно наведеното възражение за антидатиране, а едва с решението възложил на въззиваемия тежестта да установи истинността на датата на издаване на записа, включително и приложил неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, приемайки, че този факт не е установен от ищеца; че по този начин в разрез с установения в чл.9 ГПК принцип на равенство на страните, съставът на СГС отхвърлил исковете по съображения, основани на процесуални действия, извършени в грубо нарушение на съдопроизводствените правила. ІІ. В производството по установителен иск в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.9 ГПК /предходната редакция/ кои доказателства са в доказателствена тежест на ищеца кредитор; В доказателствена тежест на длъжника издател ли е да установи абсолютните и релативните възражения срещу менителничния ефект; в доказателствена тежест на издателя на записа на заповед ли е да установи издаването на записа на друга дата от посочената в него; Подписаният от надлежен представител на търговско дружество частен документ обвързва ли търговското дружество от посочената в него дата; За доказване истинността на съдържанието на частния документ, включително и досежно датата на съставянето, посочена в него, респективно по отношение възражение за антидатиране, прилагат ли се правилата на чл.193,ал.3 ГПК и по аргумент от обратното следва ли да се приеме, че доказателствената тежест е за страната, която го оспорва. По тази група въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решенията по т.д.№ 933/11г. на 1 т.о., по т.д.№ 3480/14г. на 2т.о., по т.д.№ 2233/18г. на 2т.о. и по т.д.№ 1744/17г. на 2 т.о. По последната част от въпроса се поддържа алтернативно и допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК с довод за отсъствие на практика на ВКС и дословно позоваване на законовата разпоредба /от значение за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото/. ІІІ. При направено възражение от издателя на записа на заповед възражение за антидатиране на менителничния ефект, който е подписан от издателя, прилага ли се правилото на чл.193,ал.3, предл.последно ГПК и следва ли да се приеме, че тежестта на доказване на това твърдение и на издателя на записа на заповед при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. ІV. Иска се допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на въззивния акт по съображения за явно противоречие в мотивите на СГС, който от една страна констатирал, че процесният документ съдържа всички реквизити, установени в разпоредбата на чл.535 ТЗ, включително и дата на издаване и, че към посочената в документа дата на издаване Ц. Д. разполага с представителна власт по отношение на издателя. В същото време съдът приел, че поемателят на записа на заповед не е доказал при условията на пълно доказване датата на съставяне на документа, което го задължава да приеме, че той е издаден след като Д. е с прекратени представителни права по отношение на „Петрол“АД. В писмен отговор „Петрол“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищецът „Дедакс“ЕООД се е позовал на издаден на 14.04.2010г. в негова полза запис на заповед без разноски и протест с издател „Петрол“АД, представлявано от изпълнителния директор Ц. И. Д. за сумата 22 374лв. с падеж 31.12.2011г.. Предявил е иск по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение и осъдителен иск за обезщетение за забава при изпълнението на главното задължение за периода 25.11.2012г. /като е посочил, че претендира обезщетение от по-късен момент от датата на падежа/ до подаването на заявлението за издаване на заповедта. В отговора на исковата молба ответникът, наред с други възражения е заявил и, че записът не е издаден на вписаната него дата 14.04.2010г. - оспорил е датата, посочена като дата на издаването му, твърдейки, че записът е издаден в много по-късен момент, когато Ц. Д. не е разполагал с представителна власт по отношение на „Петрол“АД, което обуславя отсъствие на валидно формирана воля за поемане на менителнично задължение. С оглед депозирания отговор и направените възражения, ищецът с допълнителна молба е поддържал, че записът на заповед е издаден на посочената в него дата и обезпечава изпълнение на поето от ответното дружество задължение по чл.3,ал.3 във вр. с чл.3,ал.2 и чл.4 от Анекс от 14.04.2010г. към предварителен договор от 29.09.2008г. с предмет търговски обект-безиностанция № 7306, подробно индивидуализиран в чл.1 на договора. По предварителния договор продавачът „Петрол“ е бил представляван от изпълнителния директор С. Й., а при подписването на Анекса - от Ц. Д., с оглед на което ответникът е въвел възражение, че Анексът също е антидатиран - съставен в по-късен момент, към който Д. не е законен представител на акционерното дружество. По делото не е бил спорен фактът, че наред с договора за продажба на бензиностанция № 7306, на същата дата страните са сключили още три предварителни договора за продажба на други три бензиностанции, и че в изпълнение на поетите с тези договори задължения, купувачът „Дедакс“ЕООД е превел дължимия задатък в общ размер на 27 000 с ДДС, като по един от договорите /относно бензиностанция 7211/ задатъкът е върнат при подписано от страните споразумение за прекратяването му по взаимно съгласие. Първоинстанционият съд е приел за установени твърденията на ищеца, че по трите от предварителните договори /без този за обект 7211/ са били съставени анекси на 14.04.2010г., с които е поето задължение за издаване на запис на заповед от продавача за връщане на тройния размер на капарото и заплащане на лихва върху платения задатък като сумата, за която следва да се издаде записа на запис, съгласно чл.4 от анекса към предварителния договор с обект бензиностанция № 7306, е 22 374лв. Първоинстанционният съд коректно е посочил в мотивите си, че с доклада по делото доказателствената тежест за установяване на правоизключващите възражения, релевирани в писмения отговор, е възложена на ответната страна, съответно в нейна тежест е да докаже фактическото твърдение, че записът не е издаден на 14.04.2010г., а по-късно, за което са му дадени указания. Районният съд е приел, че анализът на доказателствата не дава основание за извод, че ценната книга е издадена на дата, различна от вписаната в нея и че не е доказано възражението на ответника, че поетите задължения по анекса към предварителния договор и записа не обвързват дружеството. Приел е за доказана каузалната сделка, обезпечена със записа на заповед от 14.04.2010г. и за неустановено изпълнението на поетото от ответника задължение по каузалната сделка за връщане на заплатеното капаро в троен размер и лихви върху задатъка в размер на 22 374лв. Уважен и установителният иск по чл.538 ТЗ, предявен по реда на чл.422 ГПК и осъдителният иск по чл.86,ал.1 ЗЗД за лихви, дължими за периода предхождащ подаването на заявлението по чл.417 ГПК. Въззивникът „Петрол“АД не е навел във въззивната жалба доводи за неправилно разпределена доказателства тежест или други възражения във връзка с изчерпателността на доклада. Възразявал, че доказателствата по делото установяват, че записът не е съставен на посочената в него дата. Въззивната инстанция е констатирала, че страните не са правили доказателствени искания. В обжалваното решение от една страна е прието, че: Представеният по делото запис на заповед съдържа всички задължителни реквизити, установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. Съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието им; налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума; посочена са дата на издаване, място на издаване, място на плащане; като кредитор е посочено ищцовото дружество, а като длъжник „Петрол“ АД - издател. Върху записа на заповед е положен подпис на издателя, като волеизявлението е направено от изпълнителния директор на дружеството-издател - Ц. Д.. За безспорно е прието обстоятелството относно авторството на документа и относно представителната власт на Д. по отношение на ответното дружество към 14.04.2010г. От друга страна обаче е мотивирано, че в конкретния случай с оглед позициите на страните - на ищеца, който като поемател претендира плащане по запис на заповед, което вземане твърди да е възникнало от волеизявлението на Ц. Д., действащ като органен представител на “Петрол” АД и в това си качество поел задължение от името на юридическото лице; и на ответника, който възразява, че волеизявлението на Д. е извършено не на датата, означена в представения по делото документ, а в момент, когато същият не е имал представителна власт поради освобождаването му като управител и вписването на това обстоятелство в търговския регистър, доказателствената тежест за установяване на действителната дата на издаване на документа е на ищеца. Изведено е, че след като „Дедакс“ЕООД претендира, че менителничният ефект е издаден към момент, в който Д. е имал правото да представлява “Петрол” АД, той черпи права от това твърдение, затова следва да проведе главно доказване на твърдяния факт. Въззивният състав е приел, че от доказателствата по делото не може да се изведе несъмнена фактическа констатация за датата на съставяне на документа и при прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест е длъжен да приеме за установено, че документът е съставен след като Ц. Д. е изгубил представителните си права по отношение на “Петрол” АД. Така е обосновано, че поетото с документа менителнично задължение не може да обвърже ненадлежно представляваното юридическо лице, посочено за издател на същия, и което е направило възражение за недействителност по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, поради което предявените искове като неоснователни следва да бъде отхвърлени. Съставът на ВКС, с оглед очертаните данни по спора и противоположните изводи на първоинстанционния и въззивния съд по включения в предмета на делото и обусловил крайния му изход въпрос - чия е доказателствената тежест при оспорване от издателя на запис на заповед на датата на издаването на документа с твърдения за антидатирането му като съставен от бивш негов законен представител след прекратяване на представителното правоотношение счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по последния от първата група процесуално правни въпроси /може ли въззивният съд да променя доказателствената тежест и да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, респективно да възлага в доказателствена тежест на ищеца установяване на факти, които първоинстанционният съд не му е разпределил в доказателствена тежест без да дава указания на страните във връзка с доказателствена тежест/, който да бъде преформулиран, както следва: Може ли с решението си въззивната инстанция да възложи в доказателствена тежест на другата страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд е указал, че подлежи на установяване от насрещната страна, без предварително да уведоми страните за становището си как се разпределя доказателствената тежест за подлежащия на доказване факт, без да им предостави възможност да изразят становище и без да даде указания за ангажиране на доказателства. Касационното обжалване следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за преценка съответствието на въззивното решение с указанията в т.1 и т.2 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и възприетото разрешение с акта по чл.290 ГПК по гр.д.№ 7040/2014г. на 3 г.о. на ВКС. Останалите процесуалноправни въпроси не са пряко обуславящи изхода на спора и по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като в конкретния случай нито въззивната жалба нито отговора по чл.263 ГПК съдържат доводи за непълнота на доклада и на дадените указания относно носената от страните доказателствена тежест за установяване на твърдението за антидатиране на записа на заповед. Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване по включения във втората група процесуалноправен въпрос, /формулиран в изложението в доказателствена тежест на издателя на записа на заповед ли е да установи издаването на записа на друга дата от посочената в него/, който да бъде преформулиран както следва: Как се разпределя доказателствената тежест за установяване на датата на издаване на записа на заповед при релевирано от издателя възражение за антидатиране на ценната книга като съставена в по-късен момент от негов бивш органен представител след прекратяване на представителното правоотношение при предявен иск по реда на чл.422 ГПК при издадена заповед за изпълнение въз основа на менителничния документ. Касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като съдебната практика, на която касаторът се позовава не съдържа пряк отговор на този въпрос. Не следва касационното обжалване на бъде допуснато по останалите процесуалноправни въпроси, посочени в пункт ІІ от изложението. Въззивната инстанция не е излагала съображения, основани на разпоредбата на чл.193,ал.3 ГПК, поради което неоснователно е искането за допускане на обжалването по въпроса, посочен в пункт ІІІ от изложението. Необосновано се явява и искането за допускане на обжалването на самостоятелното основание - очевидна неправилност, тъй като евентуалното наличие на такъв порок не може да бъде констатирано без задълбочен прочит и анализ на материалите по делото и преценка за съответствието с тях на изводите на въззивната инстанция. Касаторът следва да заплати държавната такса по чл.18,ал.2,т.2 от Тарифата - сумата 532лв. в едноседмичен срок от връчване на съобщението като при неизпълнение на това указание касационната жалба подлежи на връщане. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.