Определение № 1543 от 01.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2443/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Ж. Б. срещу решение № 2833 от 09.05.2025г. по в.гр.д. № 9873/2024г. на Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав. С решението е потвърдено решение № 3723 от 29.02.2024г. по гр.д. № 57512/2022г. на Софийски районен съд, 39 състав, за отхвърляне на иска на касатора срещу „Юробанк България“ АД за прогласяване за нищожно на основание чл. 270, ал. 2 от ГПК на решение № 1689 от 20.10.2015г. по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, в частта на разпределените разноски. Потвърдено е също решение № 7443 от 23.04.2024г. по гр.д. № 57512/2022г. на Софийски районен съд, 39 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 250 от ГПК на Р. Ж. Б. за допълване на решението от 29.02.2024г., както и молбата му чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта на разноските (присъдените в полза на „Юробанк България“ АД 1 200 лева разноски за адвокат с ДДС). Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Посочени са решение № 25 от 22.02.2010г. по т.д. № 658/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., т. 8 от ППВС № 1/85г., т. 10 от ТР № 1/17.07.2001г. Формулираните въпроси са: 1.) Постановено съдебно решение по въпрос, по който съдът не е надлежно сезиран, в частта, с която със същото е уважена непредявена претенция за разноски срещу всички солидарни длъжници и следователно в тази му част същото решение е постановено без каквото и да е правно или друго основание, следва ли да се приеме, че е постановено в нарушение на закона, толкова съществено, че да води до неговата нищожност в тази негова част? 2.) Следва ли да се приеме, че съдебно решение, което е изцяло неразбираемо в частта, с която със същото са присъдени разноски в полза на ищеца, е такова, в което практиката на ВКС приема, че в тази негова част е осъществен фактическият състав на един от белезите за нищожност, а именно изцяло и напълно неразбираемост в частта за разноските? Въпросите са във връзка с оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение. Според касатора разглеждането на претенция за разноски, която не е предявена, и неразглеждането на предявена такава, представлява отклонение от диспозитивното начало в производството и има за последица нищожност на постановеното решение (съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните и съдът съответно е обвързан с тях). Освен това, ако постановеното от съда решение е изцяло неразбираемо в някаква негова част, то е налице нищожност. От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Първоинстанционното производство е било образувано въз основа на искова молба на Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД с искане за прогласяване за нищожно на решение № 1689 от 20.10.2015г. по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, в частта за разноските. Изложено е било, че решението е постановено извън правораздавателната власт на съда. Съдът е присъдил разноски, сторени в различно заповедно производство, а не в това, по което е издадена заповедта за изпълнение, предмет на установителните искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Така по ч.гр.д. № 36219/2012г. на Софийски районен, 66 състав, е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на банката (тогава „Банка Пиреос България“ АД) за вземания по договор за кредит № 033/2007г. и за установяването им е било образувано т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав. Паралелно с това е имало образувано и друго заповедно производство между същите страни (ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на Софийски районен съд, 75 състав), по което също е била издадена заповед за изпълнение, но за вземания по друг договор за кредит – договор № 032/2007г., и те са били предмет на установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК по т.д. № 2101/2013г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав. С оспорваното по исков ред решение по т.д. № 2424/2013г. Софийският градски съд не е присъдил разноските, сторени по ч.гр.д. № 36219/2012г., а по другото такова - ч.гр.д. № 38218/2012г. От друга страна, съдът не е имал основание да се произнася по каквито и да било разноски в заповедните производства, тъй като те вече били присъдени с издадените заповеди за изпълнение. Също така била налице абсолютна неразбираемост на постановеното решение в частта за разноските, като неговият смисъл не е могъл да бъде изведен дори чрез неговото тълкуване. С решение № 3723 от 29.02.2024г. по гр.д. № 57512/2022г. на Софийски районен съд, 39 състав, искът на Р. Ж. Б. е бил отхвърлен, при което от него е била подадена въззивна жалба. Междувременно е била подадена и молба по чл. 250 от ГПК за допълване на решението, тъй като в него липсвало произнасяне по всички оплаквания на страната. С допълнително решение № 7443 от 23.04.2024г. по гр.д. № 57512/2022г. съставът на Софийски районен съд е оставил молбата без уважение, както е оставил без уважение и молбата на страната по чл. 248 от ГПК за изменение на присъдените в полза на банката разноски – 1 200 лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС. Срещу решението от 23.04.2024г. също е била подадена въззивна жалба. За да постанови решението си, с което въззивните жалби са били отхвърлени, въззивният съд е приел, че решение № 1689 от 20.10.2015г. по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, не е нищожно. Според изложеното от въззивния съд нищожното решение не е годно да породи правни последици, поради което това е единственият порок, който, освен по пътя на обжалването, може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270 ал. 2 ГПК, след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. Искът по чл. 270, ал. 2 от ГПК е установителен и неоценяем, родово подсъден на районния съд, независимо от това дали се иска прогласяване нищожност на акт на районен, въззивен или касационен съд, приложим по отношение на всички видове съдебни актове, които създават привидност за валидна правораздавателна воля. От последното следва и интересът за ищеца от иска. В конкретната хипотеза правният интерес за Р. Ж. Б. от водения иск е произтичал от обстоятелството, че с атакуваното решение на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, той е осъден, заедно с още пет търговски дружества, да заплати на „Юробанк България“ АД разноски в заповедното и исковото производство (съответно за общо 11 968. 80 лева и 12 774. 35 лева), и след неговото стабилизиране решението е добило изпълнителна сила, която ищецът е задължен да търпи. Решението е било потвърдено с решение № 2104 от 06.08.2018г. по т.д. № 6551/2017г. на Апелативен съд – София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 124 от 26.02.2020г. по т.д. № 1045/2019г. на Върховен касационен съд, ТК, ІІ т.о., с което инстанционният контрол е бил изчерпан. Въпреки допустимостта на производството, искът на Р. Ж. Б. е бил неоснователен. Въззивният съд е посочил изведените от съдебната практика основания за нищожност на съдебния акт. Като е съобразил формата и съдържанието на атакуваното решение № 1689 от 20.10.2015г. по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, въззивният съд е намерил, че същото е постановено в законоустановената писмена форма, от надлежен съдебен състав и е подписано от всички членове на състава. То не е повелявало изпълнението на нещо, несъвместимо с правопорядъка в държавата, и не е било нищожно. Относно поддържаните от Р. Ж. Б. оплаквания за нищожност на решението в частта за разноските поради постановяването му извън правораздавателната власт на съда и поради пълна непреодолима неразбираемост на мотивите, съдът е намерил, че с решението, по пропорционалност са били разпределени разноските, направени по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на Софийски районен съд, 66 състав, по което е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК относно вземанията, предмет на исковете по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК в производството, и не се е касаело за неразбираемост на мотивите, а правосъдната воля е напълно ясна. Отделно това, дори да са били присъдени разноски по друго дело, не би се касаело за постановяване на решение извън правораздавателната власт на съда. Такъв порок би бил налице в случаите, в които съдът се е произнесъл по спор, чието разрешаване не е включено изобщо в компетентността на българските съдилища като правоприлагащи органи. Произнасянето по съдебните разноски в гражданското съдопроизводство поначало е включено в правораздавателна власт на българските граждански съдилища. Без значение за валидността на акта е било преценено допълнително поддържаното от ищеца обстоятелство, че в исковата си молба по т.д. № 2424/2013г. банката е посочила, че претендира разноските в заповедното производство по ч.гр.д. № 36218/2012г. Касаело се е за нередовност на процесуалното действие, а задължение на съда е било да се произнесе по разноските сторени в същото заповедно производство, във връзка с което са предявените установителните искове. Това е било и относно искането на банката само един от ответниците да бъде осъден да заплати дължимите разноски в исковото производство. Дори съдът да е игнорирал подобно изрично искане на ищеца, постановеният от него съдебен акт, с който е осъдил останалите ответници да заплатят разноските, би бил процесуално недопустим поради произнасяне извън пределите на искането (плюс петитум), а не нищожен поради липса на правораздавателна власт на съда или поради неразбираемост на мотивите. Според въззивния съд не е имало основание първоинстанционното решение по иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде допълвано. Първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на предявения иск така, както е бил заявен с исковата молба, и е липсвало основание за допълване на решението. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК е един и негов предмет е правната валидност на атакувания съдебен акт. Развитите в исковата молба различни доводи за нищожност на решението са подлежали на разглеждане от съда в мотивите към решението. Изложените фактически и правни изводи са предпоставяли крайния извод относно спорния предмет. В случая съставът на Софийския районен съд се е произнесъл по всички пороци, водещи до нищожност на съдебния акт, и е констатирал, че нито един от тях не е налице. Изрично са били обсъдени оплакванията за липса на правораздавателна власт на съда и за непоправима неразбираемост на акта. Отделно от това, според въззивния съд, дори да е имало липса на мотиви по конкретни правни доводи, тя е подлежала на коригиране от въззивния съд по реда на инстанционния контрол, а не на допълване от първоинстанционния съд по реда на чл. 250 ГПК. Относно искането на Р. Ж. Б. по чл. 248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските, което му е било отказано, въззивният съд е приел, че този отказ на Софийския районен съд е правилен. Без значение е липсата на изрично сключен договор за правна защита и съдействие в първоинстанционното производство. Този договор е неформален и не съществува пречка да се съдържа в друг документ, включващ неговото съществено съдържание. В случая това е била фактура № 1031 от 24.03.2023г., издадена от Адвокатско дружество „Добрева и Бъчваров“. Фактурата е съдържала подписите и на двете страни, в нея е било посочено, че е уговорена правна помощ по делото на Софийския районен съд, уговореното възнаграждение е било в размер на 1200 лева с ДДС, както и е бил определен начин на плащането му – по банков път. От представеното преводно нареждане се е установявало, че сумата е платена на 31.03.2023г. Присъдените разноски не са били прекомерни с оглед на правната и фактическа сложност на спора, както и конкретно извършените от името на банката действия. При тези установени обстоятелства първият въпрос на касатора за това може ли решение в частта на разноските, постановено без надлежно сезиране, да е нищожно, е въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. На този въпрос, във връзка с доводите на касатора за нищожност на решението по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, от въззивния съд е отговорено отрицателно, отговор, който касаторът не споделя. Той акцентира върху посочването на друго заповедно производство в исковата молба на „Юробанк България“ АД по т.д. № 2424/2013г. и претендирането на разноски само по отношение на един от ответниците в това производство. Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК във връзка с въпроса. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В този смисъл задължителната съдебна практика изцяло съобразява правната теория – че разграничението между валидните и нищожните решения се провежда на базата на съществените, същностни белези на съдебното решение, чиято кумулативна наличност е определяща за наличието на съдебно решение (Д. Силяновски, Абсолютна нищожност на съдебните решения, Юридическа мисъл, кн. 1 и 2, 1928г.; Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, пето допълнено и преработено издание, стр. 433-434; Огнян Стамболиев, Атакуване на нищожните съдебни решения по граждански дела, Правна мисъл, кн. 6, 1983г. и др.). С оглед възприетото в задължителната съдебна практика на ВКС относно нищожността на съдебно решение, не е невалидно (нищожно) решение, постановено в нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК). Посочените от касатора Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС (т. 10) и Постановление № 1 от 10.11.1985г., Пленум на ВС, не съдържат друго, различно разрешение. Според постановлението разпоредбата на чл. 209 от ГПК за пръв път е уреждала процесуалната защита срещу нищожните решения - непораждащи правни последици, но създаващи привидност за признати и присъдени права, съответно за приложимост на чл. 219 - чл. 224 от ГПК (отм.). Съгласно посоченото тълкувателно решение задължение на ВКС е да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваните пред него решения. Вторият въпрос на Р. Ж. Б. съдържа питането дали решение в частта на разноските, което е изцяло неразбираемо, е нищожно. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по този въпрос на касатора поради това, че не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отговор на въпроса се съдържа във вече посочената задължителна съдебна практика (мотивите на решението по тълк.дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС) и от нея въззивният съд не се е отклонил. Съставът на Софийски градски съд е приел, че решение, което е абсолютно неразбираемо, е нищожно, но е отрекъл такова да е оспореното решение на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, в частта на разноските. Според съда правосъдната воля в решението е била напълно ясна. Съответно на изхода на т.д. № 2424/2013г., са били присъдени разноски в полза на ищеца „Юробанк България“ ЕАД – за заповедното и за исковото производство по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК. Дали разпределянето на разноските е било правилно и дали те са били надлежно поискани са били, според въззивния съд, въпроси, свързани с правилността и допустимостта на решението. При посочената задължителна практика на Върховния касационен съд не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, така както това основание също е посочено от касатора. Съгласно касационната жалба по делото се обжалва въззивното решение и в частта на потвърдено решение № 7443 от 23.04.2024г. по гр.д. № 57512/2022г. на Софийски районен съд, 39 състав, съдържащо произнасяне по молби по чл. 250 от ГПК и чл. 248 от ГПК Относно тази част на въззивното решение (частично с характер на определение) липсват поставени касационни въпроси и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Това е, тъй като касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. С оглед изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК на „Юробанк България“ АД са дължими сторените и претендирани в касационното производство разноски - 1 000 лева, платено възнаграждение за адвокат съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.08.2025г., с равностойност от 511. 29 евро. Воден от горното съдът