Определение № 1475 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 629/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. Г. срещу решение № 889/20.11.2025 г. по в.гр.д. № 1312/2025 г. на Окръжен съд-гр.Бургас, с което е потвърдено решение № 160/05.05.2025 г. по гр.д. № 101/2024 г. на Районен съд - [населено място] в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу „В. Б. Груп“ ЕООД искове по чл.92 ЗЗД за сумата от 5000 евро –неустойка по чл.15 ал.1 от предварителен договор от 03.05.2014 г. за продажба и построяване на имот, изменен с анекси от 09.06.2021 г., и иска за разликата над 552 евро до пълния размер от 2000 евро – неустойка по чл.16 от договора. Сочи се от касатора, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и необосновано, както и че е постановено е при съществено нарушение на процесуалните правила. Повдигнат е довод, че от събраните по делото доказателства не се установява спорният по делото въпрос - относно момента, когато сградата е следвало да бъде въведена в експлоатация. Поддържа се, че от представеното разрешение за строеж се установява, че то е било издадено „за изменение на съществуващата улична канализация“ през 2019 г., а не за изначално присъединяване към сградата, както се е поддържало от ответника, от което следва изводът, че е неоснователно въведеното от него възражение за форсмажорно обстоятелство. Наведено е възражението за допуснато процесуално нарушение, защото не е уважено искането на ищеца за издаване на съдебно удостоверение, поради което е бил лишен от възможността да докаже, че за сградата е било издадено разрешение за присъединяване към съществуващата канализационна мрежа още през 2013 г. и че не са били налице пречки ответното дружество да я завърши и да я присъедини към канализацията в края на 2014 г. - съгласно уговорката в договора. Излагат се съображения, че след като за процесната сграда е било издадено разрешение за строеж, това означава, че е имало одобрен проект, който е бил съгласуван с разпределителното дружество за свързване на сградата с канализацията. Забавеното изпълнение на задължението на ответника да построи сградата е по негова вина, защото не става ясно какво е наложило изменението на канализацията на улицата – дали това е било процесният строеж, или е имало строежи на нови сгради на същата улица. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение и предявените от него искове да бъдат уважени.

Ответникът „В. Б. Груп“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна в частта, с която се обжалва решението на въззивния съд, с което е потвърдено решението на районния съд за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД за сумата от 5000 евро /неустойка по чл.15 ал.1 от предварителния договор/ – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Касационната жалба е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК в частта, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на районния съд за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД за разликата над 552 евро до пълния размер от 2000 евро – неустойка по чл.16 от договора.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са обвързани от сключен на 03.05.2014 г. предварителен договор за продажба и построяване на недвижим имот, изменен с анекси от 09.06.2021 г., с които действието на договора е прекратено по отношение на паркоместа № 5 и № 6, като срокът за завършване на процесната сграда е променен от 30.12.2014 г. на 30.03.2022 г., а срокът за прехвърляне на собствеността върху имотите от 30.10.2015 г. е изменен на 31.12.2022 г. Общата стойност на цената на двата имота е предоговорена на 13 000 лв. Решаващият съд е възприел от заключението на съдебно-графологическата експертиза, че положените от името на ищеца Г. подписи в тристранното споразумение и в анексите от 09.06.2021 г. са изпълнени от него.

Въззивната инстанция е намерила за установено от заключението на СТЕ, че поради изграждането на обекти в УПИ XII-357 в кв.57 и в УПИ I-357 в кв.57 трасето на уличната канализация по [улица]в [населено място] е било изменено, както и че процесната сграда е била завършена на 25.02.2022 г., което е удостоверено с акт обр.15 за установяване годността за приемане на строежа. Въз основа на тази фактическа констатация е формиран изводът, че задължението за построяване на сградата е изпълнено в предвидения в единия от анексите от 09.06.2021 г. срок, поради което решаващият съд е приел за ирелевантни доводите на ответника за наличието на форсмажорни обстоятелства. Поради извода, че задължението за построяване на сградата е изпълнено от ответника в срок, решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД за сумата от 5000 евро – неустойка по чл.15 ал.1 от процесния договор, е потвърдено.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните процесуалноправни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1.„Налице ли е преклузия на доказателствените искания за факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на делото, узнати от страната в хода на процеса от документи, издадени от общински орган в изпълнение на предходно нейно доказателствено искане и заявени в първото съдебно заседание след узнаването им?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?“

3. „Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила на съда недопускането на своевременно заявени и релевантни за спора доказателствени искания?“

В аргуменацията към така поставените процесуалноправни въпроси са изложени доводи, че поради допуснатите процесуални нарушения касаторът в качеството на ищец по делото е бил възпрепятстван да докаже, че не е налице твърдяното от ответника форсмажорно обстоятелство и че за сградата е било издадено разрешение за присъединяване към същестуващата канализационна мрежа още през 2013 г., т.е. не е имало пречки сградата да бъде завършена и да бъде присъединена към канализацията в края на 2014 г.

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с т.3 от ТР N 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. N 1/2013 г., както и с решение N 182/19.08.2013 г. по гр.д. N 939/12 г. на ВКС; определение N 11/11.01.2022 г. по т.д. N 237/2021 г. на ВКС и определение N 197/30.03.2020 г. по т.д. N 1615/2019 г. на ВКС и определение N 3466/29.09.2025 г. по к.гр.д. N 4923/2024 г. на ВКС.

Поставени са и два материалноправни въпроса -

1. „Следва ли съдът при установена неавтентичност на процесните анекси да ги изключи от доказателствения материал, като лишени от формална доказателствена сила частни свидетелстващи документи, несъставляващи годно писмено доказателство по смисъла на чл.180 ГПК?“

2. „Когато е установено, че подписът, положен от името на едната страна на договора, не е изпълнен от същата, следва ли да се приеме, че процесният договор е нищожен/несключен?“.

Посочено и е основание за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща от явното нарушение на чл.147 и на чл.180 от ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че първите три поставени от касатора процесуалноправни въпроси чл.280 ал.1, т.1 ГПК – относно събирането на доказателства за правнорелевантните факти, са принципно значими за всяко едно въззивно производство, но в случая въпросите не са съобразени с мотивите на въззивния съд, поради което не са изпълнени критериите на общото основание за допускане на касационен контрол. Както бе отбелязано по-горе, в аргументатацията към касационната жалба касаторът е обосновавал допускането на касационно обжалване по трите въпроса с довода, че поради процесуални нарушения е бил лишен от възможността да докаже, че не е налице твърдяното от ответника форсмажорно обстоятелство. Този довод на касатора не държи сметка, че решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора, са изводите, че с единия от анексите от 09.06.2021 г. срокът за построяване на сградата е бил продължен до 30.03.2022 г., както и че това задължение е изпълнено в срок – на 25.02.2022 г., когато е бил издаден акт обр.15. Решаващият съд е приел, че ответникът в качеството на продавач-строител не носи отговорност, защото е изпълнил в срок задължението за построяване на сградата, а не защото е констатирал, че през определен период е било налице форсмажорно обстоятелство, което е попречило да се спази уговореният срок, но го освобождава от отговорност. Въззивният съд е отрекъл наличието на форсмажорно обстоятелство да има каквото и да е значение за спорното право и никъде в мотивите не е обсъждал доказателства за факти, попадащи в хипотезата на чл.306 ал.2 ТЗ, респ. не е направил извод за спиране на изпълнението на задължението за построяване на сградата - чл.306 ал.4 ТЗ. В този смисъл касационният съд намира за напълно несъобразени с решаващите изводи на въззивния съд повдигнатите доводи на касатора, с които се опитва да обоснове допускане на касационен контро по въпросите - че поради процесуално нарушение ищецът не е могъл да докаже липсата на форсмажорно обстоятелство. Изрично в мотивите на въззивното решение е прието, че наличието на форсмажнорно обстоятелство е ирелевантно за спора.

Друга би била хипотезата, ако въззивният съд бе установил, че срокът за изпълнение на задълженията по договора не е бил спазен и бе приел, че ответникът не носи отговорност поради наличието на непреодолима сила по смисъла на чл.306 ал.2 ТЗ, но случаят не е такъв.

По първия поставен от касатора материалноправен въпрос, който касационният съд намира, че има процесуалноправен характер – относно задължението на съда при направена констатация, че оспореният документ е неавтентичен. Този въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, в които не се съдържа фактическа констатация за това, че анексите от 09.06.2021 г. в частта, носещи подписа на ищеца Г., са неавтентични. Напротив – по повод направеното от ищеца оспорване по чл.193 ГПК въззивният съд е обсъдил заключението на изслушаната по делото съдебно-графологическа експертиза и въз основа на направените от в.лице констатации е достигнал до доказателствения извод, че подписите в анексите от 09.06.2021 г. са изпълнени от ищеца Г.. При така направения от решаващия съд доказателствен извод касационният съд намира, че поставеният от касатора въпрос, свързан с прилагането на чл.194 ал.2 ГПК, се явява напълно ирелевантен и несъобразен с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото.

Друга би била хипотезата, ако въззивният съд бе направил доказателствен извод, че подписите в оспорените анекси не са изпълнени от ищеца, и въпреки това ги е ценил като годни доказателства, но случаят не е такъв.

По втория материалноправен въпрос – дали договорът е нищожен, когато е установена неавтентичността на подписа на едната от страните. Касационният съд намира, че въпросът е хипотетично формулиран и не отговоря на критериите по чл.280 ал.1 ГПК, защото не държи сметка за това, че за определени сделки писмената форма представлява предвидено в закона изискване за действителност, а за други сделки действителността не е предпоставена от спазване на писмена форма, както и че има случаи, в които писмената форма е „форма за доказване“ - договори със стойност над 5000 лв., договор за адвокатска услуга /т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС/, договор за залог - чл.160 ЗЗД, договор за железопътен превоз - чл. 81 ал.2 от ЗЖТ, договора за автомобилен превоз – чл.36 ал.2 ЗАП, и др. В мотивите на въззивното решение е направена фактическата констатация, че единият анекс към предварителния договор за продажба и построяване на недвижим имот урежда въпроса за изменение на срока за изпълнение на задължението за построяване на сградата, т.е частта от предварителния договор, съдържаща елементи на договор за изработка. Формулираният хипотетично от касатора въпрос не отчита по никакъв начин тази специфика, доколкото не са изложени аргументи, че за договора за израбока е предвидена писмена форма, респ. че формата за анекса е обусловена от изискването за форма на договора, независимо че анексът урежда задължения, нетипични за договора по чл.19 ал.1 ЗЗД.

На следващо място – въпросът не е съобразен с мотивите на въззивното решение, в които решаващият съд е приел, че направеното от ищеца оспорване на анексите от 09.06.2021 г. не е проведено успешно, защото от изслушаното по делото заключение на съдебно-графолигическата експертиза е установен фактът, че ищецът е изпълнил подписа, положен от негово име в оспорения от него документ.

Касаторът е изложил довод, че от заключение на тройната съдебно-графологическа експертиза по ДП 304/2024 г. на РП-Несебър е установено, че подписите не са изпълнени от ищеца, но този довод, не е съобразен с обстоятелството, че такова заключение не е било предмет на извършената във въззивното производство проверка, защото не е било събрано като доказателство по надлежния ред.

В настоящото касационно производство по проверка на основанията за достъп до касационен контрол касационният съд не разполага с правомощия да преценява обосноваността на формираните от въззивния съд правни изводи с оглед съществуващата връзка между приетите за установени в мотивите факти – анекса от 09.06.2021 г. за изменение на срока за построяване на сградата и за размера на цената /оспорен от ищеца като неистински/ и сключването след това от ищеца на окончателната сделка при цена, съответстваща на уговорената в оспорения от него анекс.

По очевидната неправилност на въззивното решение, която по твърдения на касатора произтича от явното нарушение на чл.147 и на чл.180 от ГПК. Посоченото основание ще е налице при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Касационният съд намира, че проверката на основателността на повдигнатите доводи за явни нарушения на процесуалните норми на чл.147 и на чл.180 ГПК изисква да се изследват и да се подложат на преценка фактите и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска за неустойка от 5000 евро – по чл.15 ал.1 от процесния договор, не следва да се допуска до касационно обжалване, а в останалата част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. При този изход на делото искането на ответника в настоящото касационно производство за присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, доколкото с отговора са представени доказателства за сторени разходи за адвокатска защита в размер на 500 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд