Определение № 159 от 29.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1190/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. П. С., срещу решение №12442 от 04.12.2020г. по гр.д. №6165/2019г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта му, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение от 07.10.2019г. по гр.д.№3330/2019г. на СГС, І ГО, 28 състав, за отхвърляне на предявения от жалбоподателката срещу ЗК „Лев Инс” АД иск по чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над 11 000 лева до пълния претендиран размер от 30 000 лева. Касационната жалбоподателка счита, че следва да й бъде присъден пълният размер на претендираното от нея обезщетение, тъй като присъденото застрахователно обезщетение се явява занижено с оглед търпените от нея неимуществени вреди. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са съобразени данните от заключението на съдебно – психологическата експертиза, видно от които освен физическите травми, ищцата е претърпяла вследствие процесния пътен инцидент и остра стресова реакция, изразяваща се в тревожност, депресивно състояние, ограничено социално функциониране и липса на автономност. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касационната жалбоподателка в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г. Ответникът ЗК „Лев Инс” АД оспорва жалбата, като твърди че не са налице посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от С. П. С. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 14.02.2018г. ПТП, възлиза на 10 000 лева. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди. Отчел е, че застрахователят е изплатил доброволно на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 11 000 лева, поради което предявеният иск по чл.432 ал.1 от КЗ за сумата 30 000 лева е отхвърлен изцяло. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието "справедливост" по чл.52 от ЗЗД, поради което е относим към предмета на конкретното дело, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика - ПП№4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера му са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване. В случая въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Но дори и да бе основателно твърдението на касационната жалбоподателка, че съдът не е съобразил размера на присъденото обезщетение с действително претърпените от нея страдания и тяхната продължителност, това би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова по конкретното производство. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд