Определение № 3920 от 06.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗАД „ДаллБогг: живот и здраве“ АД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. А. срещу решение № 1513/08.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 2491/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните части от първоинстанционното решение № 261634/16.05.2022 г. по гр. дело № 14104/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да заплати на ищцата М. М. Калонкина разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреди в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 28.06.2020 г. по вина на водача на мотоциклет „сузуки СВ 1000“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.09.2020 г. до окончателното и изплащане, както и разликата над сумата 5 959.50 лв. до сумата 11 919 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лечение и консумативи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2020 г. до окончателното и изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, също чрез адв. А., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. В изложението се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона – „относно обективното наличие на съпричиняване“.

Насрещната страна – ищцата М. Калонкина, чрез процесуалния си пълномощник адв. Я. С., в отговора на касационната жалба излага бланкетно становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и подробни съображения за неоснователност на жалбата.

В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е приел, че спорни във въззивното производство са размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди, определен по реда на чл. 52 от ЗЗД, както и наличието и обемът на съпричиняване на увреждането на ищцата.

От заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото, въззивният съд е установил следните обстоятелства: Вследствие на процесното ПТП ищцата е претърпяла тежки, множествени травматични уреждания, изразяващи се в травматичен шок, контузия на корема с минимален кръвоизлив, контузия на гърдите с плеврален излив, множествени фрактури на таза – фрактури на двете срамни кости и фрактура на сакралната кост, фрактура на лявата тазобедрена ямка, двуглезенно счупване на дясната подбедрица, открито счупване на костите на лявата подбедрица в долната им част и отделно „пилон-фрактура“, руптура на лявата влагалищна стена и рана на голямата лява устна, разкъсно-контузни рани на двете колене. Ищцата е получила 12 травматични увреждания, от които травматичният шок и контузията на гърдите са представлявали опасност за живота и. Тя е била приета в болница за спешна помощ, където е постъпила в увредено общо състояние и травматичен шок, била е транспортирана на носилка, без възможност да движи двата долни крайника. Извършена и е трахеостомия, а дишането е било включено на апаратна вентилация. След стабилизиране на общото състояние, пострадалата е била подложена на няколко оперативни интервенции – общо 9 на брой, първата от които е извършена по спешност – лапаротомия, по повод установено кървене в коремната кухина, както и хирургична обработка на раните, тампонада на влагалището, репозиция на счупените кости и поставяне на фиксатори и остеосинтези. На лявата подбедрица е извършена подмяна на външния фиксатор с нов вид остеосинтеза – приложение на интрамедуларен пирон и застопоряващи винтове. Лечението е продължило до 26.08.2020 г., когато ищцата е била транспортирана и приета за лечение в специализирана болница по рехабилитация. Втора рехабилитация ищцата е провела през месец януари 2021 г. Според вещото лице, към момента на изготвяне на експертизата лечебният и възстановителен период при пострадалата продължава около 1 година и половина. Също според вещото лице, ищцата е търпяла болки и страдания, като най-интензивни те са били през първите 4-5 месеца непосредствено след злополуката и извършените множествени костни операции, както и в продължение на 30 дни след всяка следваща костна операция, както и по време на рехабилитацията на увредените крайници. Извън тези периоди пострадалата търпи периодично явяващи се болки в зоната на фрактурите на таза и долните крайници при рязка промяна на времето, при студено и влажно време, когато следва да ползва болкоуспокояващи средства. В продължение на 6 месеца, ищцата е провеждала лечението си на постелен режим, като до 22.01.2021 г. тя не е можела да натоварва долните крайници. В специализираната болница по рехабилитация ищцата е била вертикализирана и чак тогава е започнала да правят опити да се предвижва самостоятелно, но безуспешно. Според вещото лице, и тогава и до момента на освидетелстването пострадалата ползва чужда помощ за обслужването си в ежедневието, като при извършения личен преглед на 12.10.2021 г. тя е била контактна и адекватна, но не помни случилото се, а на прегледа е пристигнала носена на ръце от придружител. Оплаква се от периодично явяващ се световъртеж, болки в дясната гелезнна става, болки на сакралната кост на таза и лявата подбедрица; не може да се предвижва самостоятелно. Вещото лице е установило още, че ищцата все още не е възстановена, поради тежките увреждания в областта на двете глезенни стави. Счупената сакрална кост е зараснала, но металната синтеза все още не е извадена. Счупените срамни кости на таза също са зараснали окончателно, без оплаквания и без негативни последици от тези фрактури. Фрактурата на лявата тазобедрена ямка е зараснала окончателно, но по ръба на ямката се установяват вече начални остеофити. Счупените кости на лявата подбедирца са зараснали. Металните синтези все още не са извадени. Според вещото лице, в тежко състояние се намира лявата глезенна става – тя е полуизкълчена напред, поради получената „пилон-фрактура“ на големия пищял; ищцата не може да извършва екстенция на ходилото и то е в постоянна позиция „шпиц“, което води до невъзможност да стъпва на лявото си ходило. Счупените глезени на дясната подбедрица са зараснали. Металните синтези все още не са извадени. Налага се нова операция за спешно изваждане на синтезата и провеждане на рехабилитация. На ищцата предстои и нова операция с ревизия и корекция на задния костен фрагмент на левия голям пищял (пилон-фрактурата), за да се коригира конфигурацията на лявата глезенна става. В резултат на ПТП ищцата е получила и големи рани с остатъчни кръгловати белези на двете колене и белези на лявата подбедрица, а от извършените операции са останали трайни белези, които имат неизменен характер. Вещото лице е посочило още, че ищцата продължава да се обслужва от придружител и повечето от времето извършва рехабилитация при домашни условия според възможностите си; предстои и освидетелстване от ТЕЛК. Вещото лице е посочило и че разходите, прететдирани от ищцата, са правомерно извършени, тъй като без тях тя не е можела навреме и правилно да проведе лечение. Също според вещото лице, към момента на ПТП ищцата не е била напълно оборудвана с предпазно облекло, но е пътувала с поставена предпазна каска. В открито съдебно заседание вещото лице е допълнило, че претърпените от ищцата травми са сложни, рядко срещани в такова съчетание и бавно възстановими; възможно е пълното и възстановяване, но ще е продължително.

От показанията на свидетеля Р. въззивният съд е установил, че след процесното ПТП този свидетел лично е махнал каската от главата на ищцата. От разпита на свидетелката Р. – баба на ищцата, съдът е установил, че два месеца след произшествието тя е видяла внучката си, която е била отслабнала; оттогава тя се грижи за ищцата и е неин придружител, била е с нея в санаториума; за всички ежедневни нужди на ищцата се грижи свидетелката. Ищцата не може да ходи, ползва специален стол и количка. Свидетелката постоянно е с внучката си и я почиства, сменя памперси; приятелите ѝ помагат с пари.

При така установените обстоятелства, относно размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд е приел, че съгласно чл. 52 от ЗЗД същото се определя по справедливост. Посочил е, че към момента на ПТП ищцата е била на 24 години. Като е съобразил още: претърпените от ищцата травми – травматичен шок, контузия на корема, на гърдите с излив, множеството счупвания, както и че част от травмите са представлявали риск за живота на пострадалата; множеството претърпени операции – 9 на брой и належащите предстоящи такива; продължителния срок на интензивни болки, продължаващите и досега болки в наранените места, ненастъпилото възстановяване две години след инцидента; продължаващата нужда от помощ в ежедневието за всяка една и най-елементарна битова нужда; променения начин на живот на младата жена, наложен `и вследствие на претърпяното ПТП – същата не може да се придвижва самостоятелно и има нужда от помощ и придружител; изтъпрените стрес и шок от настъпилото ПТП и последиците от него, апелативният съд е намерил, че по справедливост паричното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на сумата 200 000 лв. При определянето на този размер съдът е посочил, че съобразява също и конкретните, индивидуални субективни изживявания на ищцата, както и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на увредата, като в тази връзка е посочил, че обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване. Съобразявайки всички гореизложени обстоятелства, въззивният съд е приел, че определеното от него обезщетение удовлетворява в най-пълна степен изискването за справедливо обезщетение на претърпените процесни неимуществени вреди.

По отношение на процесните имуществените вреди апелативният съд е изтъкнал, че липсват изложени конкретни въззивни оплаквания относно тях, както и че оплакванията по отношение на тази част на първоинстанционното решение касаят възприетото съпричиняване и обема му. Независимо от това, въззивният съд е посочил, че ищцата е доказала размера на извършените разходи за нейното лечение, като от неоспореното заключение на СМЕ е установена и необходимостта от извършване на тези разходи за възстановяването на ищцата. Съдът е приел още, че извършените разходи за лечение на ищцата, са вреди – намаляване на нейното имуществено състояние, които вреди следва да се възложат за възстановяване върху увреждащото лице, съответно – върху застрахователя на неговата гражданска отговорност.

По отношение на възражението за съпричиняване, въззивният съд е приел, че същото е своевременно въведено от страна на ответника-застраховател с твърденията, че ищцата е пътувала без каска и предпазна екипировка, както и поради неправилно лечение. По-натам съдът се е позовал на разясненията, дадени с т. 7 от ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, съгласно които, за да се приеме съпричиняване, следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Тежестта да докаже главно и пълно фактите, въз основа на които твърди съпричиняване на деликта или увреждането на ищеца, е върху ответника. На следващо място апелативният съд е посочил, че по настоящото дело е установено от заключението на СМЕ и от разпита на свидетеля Р., че ищцата е била с каска към момента на настъпване на процесното ПТП, както и че не е установено дали тя е била с предпазно облекло и какво. Съдът е цитирал чл. 137е от ЗДвП, съгласно която разпоредба, водачите и пътниците на мотоциклети и мотопеди са длъжни да използват каски. Съдът отново е изтъкнал, че ищцата е използвала каска като пътник на мотоциклета при настъпване на процесното ПТП. Изтъкнал е също, че липсва законово задължение ищцата да използва предпазно облекло, поради което е приел, че дори и да не е използвала такова, поведението и не се явява противоправно. Приел е и че щом с поведението си ищцата не нарушава правна разпоредба, то липсва основание да се приеме наличие на съпричиняване на увреждането и. Съдът е посочил, че по делото не е установено ищцата да не е провела адекватно лечение на травмите си, като е изтъкнал и че този довод не се поддържа от ответника-застраховател пред въззивната инстанция. По така изложените съображения въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за съпричиняване, поддържано от ответника.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното възззивно решение.

Отговор на формулирания от страна на жалбоподателя правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е даден със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на причиняване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура и стандартът на живот в страната към датата на непозволеното увреждане, както и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на техния анализ и съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така цитираната практика на ВС и ВКС, формирана по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД. Напротив – съображенията на апелативния съд и постановеният с обжалваното решение краен резултат по спора, са в пълно съответствие с тази практика на върховните съдилища, поради което не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса, поставен с изложението към касационната жалба. Следва да се отбележи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Също предвид тези разяснения, съдът намира, че формулировката „относно обективното наличие на съпричиняване“, обективирана в изложението на дружеството-жалбоподател, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не удовлетворява това общо изискване за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, съображенията на въззивния съд за неоснователност на наведеното от ответното дружество възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, са в пълно съответствие с цитираната в обжалваното решение, актуална задължителна практика, обективирана в мотивите към т. 7 от ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, поради което в случая не би могла да е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. Я. В. С., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната `и безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба, като предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа съдът му определя възнаграждение в размер 10 400 лв. – гравитиращ към минималния размер от 10 391.35 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 5, с чл. 2, ал. 5 и с § 2а от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение