Определение № 121 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2078/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „К. груп“АД, чрез процесуалния му представител адв.Т. Б., срещу решение №3/02.03.2021г. по т.д.№412/2020г. по описа на Апелативен съд [населено място], с което е потвърдено решение №327/01.06.2020г. по т.д.№830/2019г. на Варненски окръжен съд, с което е прогласена на основание чл.135 ЗЗД вр. чл.216 ал.3 ДОПК по отношение на Държавата недействителността на продажбата, извършена с договор от 30.03.2018г., сключен между „К. център“ЕООД и „К. груп“АД, с който „К. център“ЕООД прехвърля на „К. груп“АД собствеността върху преместваем търговски обект, представляващ лека конструкция, изработена от разглобяеми елементи – базар, преработен в ресторант и сладкарница, находящ се в [населено място] [улица], построен в поземлен имот с идентификатор 10135.2557.154, собственост на [община], с обща покрита площ на преместваемия обект 543 кв.м., от които 93 кв.м. са собственост на [община]. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на така постановения съдебен акт, основани на твърдения за изгубване на правния интерес от воденето на иска от НАП с оглед откритото и прекратено междувременно с решение по чл.632 ал.4 ТЗ производство по несъстоятелност на „К. център“ЕООД/н/ със заличаване на дружеството от Търговския регистър, както и на правната легитимация на ищеца на кредитор с оглед погасяването на вземането му при условията на чл.739 ал.1 ТЗ.По същество касаторът оспорва изводите на въззивния съд за наличие на увреждащ характер на сделката, както и за знание у „К. груп“АД за увреждането, последният – основан на превратно тълкуване на събраните по делото свидетелски показания.Поддържа се твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с постановения от състава отказ да допусне и приеме във въззивното производство сочени от страната писмени доказателства при наличието на условието на чл.266 ал.3 ГПК. С касационната жалба се прави искане за обезсилване на въззивното решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд, евентуално – за отмяна на въззивния акт и отхвърляне на иска или връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на апелативния съд. Касаторът претендира разноски за всички инстанции. Ответникът по касационната жалба Национална агенция по приходите, представлявана от М. Г. – правоспособен юрист, в писмен отговор възразява срещу основателността на наведените в нея оплаквания и искания.Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество - за законосъобразност на постановения с него резултат. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Варненски апелативен съд е приел за установено и при липса на спор, че с твърдяната в исковата молба сделка, осъществена на 30.03.2018г. „К. център“ЕООД е прехвърлил в полза на „К. груп“АД собствеността върху преместваемия търговски обект, описан в исковата молба, за цена от 84 000 лв., част от която /13 946,66 лв. / е погасена чрез прихващане срещу насрещни задължения на продавача към купувача, а останалата – чрез извършени последователни преводи на суми по банковата сметка на продавача; че към момента на осъществяването на сделката „К. център“ЕООД е имал декларирани и непогасени публични задължения в размери 166 951,43 лв. главници и 24 052,08 лв. лихви, във връзка с които срещу дружеството е било образувано изпълнително дело по описа на ТД на НАП; че наложената в обезпечение на вземанията мярка запор върху търговския обект, служебно вписана в ЦРОЗ на 26.03.2018г., е била впоследствие отменена от административния съд.Съдът е констатирал,че след предявяването на иска по чл.135 ЗЗД по отношение на дружеството-продавач „К. център“ЕООД е открито производство по несъстоятелност, което е спряно на основание чл.632 ал.1 пр.1 ТЗ – поради липса на имущество за покриване разноските по несъстоятелността, като с последващо решение на съда от 11.09.2020г. /след постановяването на първоинстанционното решение по исковото производство/ производството по несъстоятелност на дружеството е прекратено на основание чл.632 ал.4 ТЗ и е постановено заличаването на търговеца от Търговския регистър /решението е вписано на 06.10.2020г./. Във връзка с последните обстоятелства съдът е изложил съображения за неоснователност на направеното в хода на производството пред него от страна на въззивника „К. груп“АД искане за прекратяване на делото, поддържано на основание твърденията му ,че с прекратяването на производството по несъстоятелност и заличаването на длъжника ищецът е загубил качеството си на кредитор по отношение на последния и,че няма интерес от предявения иск. Позовал се е на практика на ВКС, приемаща,че липсват процесуални пречки при загубване правосубектността на страната по сделката, атакувана по реда на чл.135 ЗЗД, производството по делото да продължи само по отношение на другия ответник – приобретател, в чийто патримониум се намира имотът и който е задължителен другар по иска, доколкото при уважаването му държавата ще получи възможност да насочи спрямо имота принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си.Оплакванията на въззивника, че кредиторът не би могъл да се ползва от евентуално прогласена спрямо него относителна недействителност на сделката, поради липса на процесуална възможност за осребряване извън универсалното принудително изпълнение, както и съжденията за недопустимо изменение на заварен иск по чл.135 ЗЗД в иск по чл.649 ал.1 ТЗ, са намерени от състава за ирелевантни, предвид констатирания факт на заличаването на дружеството- длъжник и отпадането на възможността за ищеца да предяви вземанията си в производството по несъстоятелност. Развити са от въззивния съд съображения за основателност на предявния иск с оглед наличието на изискуемите от закона предпоставки за това – активната материално-правна легитимация на ищеца като кредитор е приета за доказана с оглед наличието към датата на сделката на непогасени публични задължения на „К. център“ЕООД; увреждането е настъпило с факта на отчуждаването на собствената му движима вещ, доколкото с него се намаля имуществото му, служещо за общо удовлетворяване на кредитора, а наличието на друго имущество не е предпоставка за противен извод, съгласно установената съдебна практика. Направеното във връзка с последното възражение на въззивника,че с оглед наличието на наложен запор върху вещта към датата на сделката, последната не може да бъде противопоставена на ищеца и следователно няма увреждащ характер, съдът е намерил за неоснователно при съобразяването на факта на последващата отмяна по съдебен ред на обезпечителния запор. Формиран е извод за наличие и на третия кумулативен елемент от фактическия състав на относителната недействителност – наличие на знание у двете страни за увреждането, който от една страна е основан на признанията на двамата ответници, направени в хода на производството, че към датата на сделката и двете страни са били в известност за наличието на непогасените публични задължения. От друга страна същият извод е подкрепен с констатираните по делото данни за свързаност между двете дружества по смисъла на §1 т.3 б.“ж“ ДР на ТЗ вр. т.4 б.“д“ ДР на ДОПК, предвид качеството на лицето Т. Н. на изпълнителен директор на „К. груп“АД и на едноличния собственик на капитала на „К. център“ЕООД – „Крисия“АД. Презумпцията на чл.216 ал.3 пр.2 ДОПК, съставът е намерил за необорена от свидетелските показания на члена на СД на „К. груп“АД и главен счетоводител в „Крисия“АД – Я. А., кредитирани в условията на чл.172 ГПК, според които при осъществена преди сделката среща между представителите на двете дружества е обсъждано наличието на публични задължения на продавача, без идеята имуществото да бъде укривано от НАП с цел увреждането на държавата /което последно обстоятелство е счетено от съда за ирелевантно към фактическия състав на иска/. Заключението за наличие на всички изискуеми предпоставки за основателност на предявения иск е мотивирало крайния извод на съда за уважаването му. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, като твърди недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт.Сочи,че правният интерес от предявяването на иска е сведен до възможността кредиторът да насочи индивидуалното си принудително изпълнение върху имуществото, предмет на разпоредителната сделка, но с оглед липсата в настоящия случай на процесуална възможност за осребряване на имуществото извън универсалното принудително изпълнение в рамките на несъстоятелността ищецът не би могъл да се ползва от последиците на евентуално настъпилата спрямо него относителна недействителност. Поддържаната наред с това предпоставка за извършване на селекцията по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението на апелативния съд, касаторът обосновава с доводи за постановяването му при игнориране на новонастъпилите в хода на процеса обстоятелства /откритото производство по несъстоятелност на дружеството- длъжник, обявяването му в несъстоятелност, спирането и прекратяването на производството по реда на чл.632 ал.4 ТЗ и заличаването на дружеството от Търговския регистър/, в резултат на които и с оглед разпоредбата на чл.739 ал.1 ТЗ, ищецът е загубил качеството си на кредитор по отношение на „К. център“ЕООД. В допълнение касаторът сочи,че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /предпоставка за допускане по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ по въпроса „Ищецът НАП запазва ли качеството си на кредитор по отношение на първия ответник „К. център“ЕООД след влизането в законна сила на 24.09.2020г. на решение №260230/11.09.2020г., постановено от Окръжен съд Варна по т.д.н.№693/2019г., с което на основание чл.632 ал.4 ТЗ съдът прекрати производството по несъстоятелност срещу първия ответник „К. център“ЕООД и постанови заличаването му, като в производството по несъстоятелност не е назначен синдик и не се е развила фаза по предявяване и приемане на вземания на кредиторите?“ /противоречие с т.1 от ТР №2/13.07.2020г. по тълк.д.№2/2018г. на ОСТК на ВКС/. В следващ раздел от изложението касаторът навежда оплаквания от процесуално-правен характер – за необсъждане в решението на поддържани от него доводи и възражения, избирателно, хаотично, превратно и непоследователно обсъждане на доказателства, нарушаване принципите на формалната логика, научните правила и произволно формиране на вътрешното убеждение на съда, което противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решения №93/06.07.2010г. по т.д.№808/2009г. на първо т.о., №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на четвърто г.о., №10/01.02.2012г. по гр.д.№130/2011г. на първо г.о., №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на първо г.о. Конкретен правен въпрос във връзка с визираната допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е формулиран.С хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК се обвързва произнасяне на въззивната инстанция по следните въпроси, считани от касатора за значими за изхода на делото: Налице ли е увреждане на ищеца НАП от процесната сделка, ако в момента на извършване на продажбата на процесната вещ върху същата е бил наложен запор от ищеца и запорът е вписан в ЦРОЗ?; Налице ли е увреждане на ищеца НАП от процесната сделка, ако уговорената цена е платена по банковата сметка на продавача и първи ответник „К. център“ЕООД, ако при получаване на плащането на цената върху средствата, постъпващи в банковата сметка има наложен запор от ищеца НАП?; Ако след предявяване на иска по чл.135 ЗЗД вр. чл.216 ал.3 ДОПК първият ответник „К. център“ЕООД е обявен в несъстоятелност за ищеца продължава ли да е налице правен интерес за водене на делото и ищецът ще може ли да се ползва от настъпилата спрямо него относителна недействителност, поради липсата на процесуална възможност за осребряване на съответното имущество извън универсалното принудително изпълнение в рамките на несъстоятелността; след обявяването в несъстоятелност на първия ответник „К. център“ЕООД, предявеният иск следва ли да се счита за процесуално недопустим? Едновременно с твърдението,че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се сочи наличие на противоречива практика по последния от тях, обективирана в изводите на въззивния съд по настоящото дело и мотивите, изложени в определение №780/23.11.2015г., постановено по в.ч.т.д.№706/2015г. на Апелативен съд Варна. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Направеното от касатора оплакване за недопустимост на постановения по същество съдебен акт на апелативния съд не се споделя от настоящия състав на ВКС. Предмет на конститутивния иск по чл.135 ЗЗД е облигационното потестативно право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си извършена от длъжника му сделка или действие, с която/което го уврежда. Поначало, с изричното им нормативно уреждане, законодателят признава наличието на правен интерес от завеждането на конститутивните искове, стига с исковата молба да са наведени твърдения за осъществяване на фактическия им състав, в хипотезата на П. иск - ищецът да твърди, че е кредитор на единия от ответниците, че последният е извършил сделка или действие на разпореждане със собствено му имущество в полза на трето лице /другия ответник/, че тази сделка го уврежда, като заплашва или препятства удовлетворяването му. В практиката си ВКС приема,че правният интерес при П. иск се определя от възможността с него да бъде променено едно правно положение, като се въздейства върху правната сфера на страните по сделката, поради което липсва такъв когато целената промяна в правното положение на страните по сделката вече е настъпила на друго основание и по силата на други факти /напр. при предходно вписване в нотариалните книги или сделката страда от по-тежък порок – нищожност, която вече е била прогласена/. В т.см. р.№639/06.10.10г. по гр.д.№754/09г. на четвърто г.о., р. №264/18.12.13г. по гр.д.№915/12г. на четвърто г.о., р. №312/28.10.14г. по гр.д.№2800/14г. на четвърто г.о., р. №46/07.03.16г. по гр.д.№4352/15г. на четвърто г.о. и др./. В какво производство кредиторът ще събере вземането си е обстоятелство, което не обуславя правен интерес от воденето на иска, доколкото това е въпрос, свързан с преценката на кредитора как да осъществи правата си по евентуално положително за него решение и поради това не рефлектира върху неговата допустимост. Константна е практиката на касационния съд /съобразена и от въззивния състав/, че искът по чл.135 ЗЗД продължава да бъде допустим и при хипотеза на прекратяване на юридическото лице - длъжник на ищеца, респ. при изгубена правосубектност и заличаване на тази страна в производството. Не може да бъде споделен и доводът на касатора за недопустимост на иска, поради изгубено от ищеца в хода на производството качество на кредитор, предвид разпоредбата на чл.739 ал.1 ТЗ. Изискването за наличие у ищеца на качество на кредитор, като предпоставка за допустимост на иска по чл.135 ЗЗД, е то да е изпълнено към момента на подаването на исковата молба, като при преценката за това съдът изхожда от твърденията на ищеца, наведени в нея – за наличие на неудовлетворено спрямо него задължение на единия от ответниците – негов длъжник,а вземането се приема за съществуващо въз основа само на твърдените факти. Признаването или отричането му, включително чрез установяване в хода на процеса на факти, рефлектиращи върху съществуването му, в т.ч. такива, свързани с установяването му по съдебен ред или неговото погасяване, касаят основателността на иска,но не и неговата допустимост, доколкото намират отражение върху материалната легитимация на ищеца като кредитор,но не и върху процесуалната му такава. По тези съображения настоящият състав не намира да са налице предпоставки за формиране на извод за съществуваща вероятност въззивното решение да е недопустимо, което би било основание за допускането му до разглеждане във втората фаза на касационното производство по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Не може да бъде обоснован извод за допускане на касационния контрол и при предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, сочени от касатора в писменото му изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение. Нито един от формулираните от касатора въпроси не изпълнява общото изискване за извършване на селекцията, доколкото те са фактологично обусловени, тъй като отговорът им е предпоставен от извършване на конкретна преценка на установените по делото обстоятелства, с оглед доказателствата по делото. Освен това вторият и третият не кореспондират и с решаващите изводи на съда, в чиито мотиви запорът не е обсъждан като относим към увреждането факт, а изобщо е игнориран, с оглед последващата му отмяна от административния съд. Предвид извода,че въпросите са лишени от правен характер и поради това не осъществяват общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав не е задължен да обсъжда наличието на допълнителните селективни критерии в сочените от касатора хипотези на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /по първия/ и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /по останалите въпроси/. Правен въпрос, относим към наведените оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, касаторът изобщо не е формулирал. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Твърденията за игнориране от страна на съда на новонастъпили в хода на процеса обстоятелства представлява по същността си оплакване за неправилност,поради допуснато процесуално нарушение от страна на въззивния съд, предвидено като основание по чл.281 т.3 ГПК, но не би могло да обоснове извод за наличие и на предпоставката за допускане на касационен контрол на въззивния съдебен акт в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидната му неправилност. Това основание би било налице само когато неправилността е обективно и явно установима, т.е. решението страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Доводът на касатора,на който е основано искането му за допускане на проверката по същество, поради очевидна неправилност на въззивното решение, не обосновава нито една от така изброените хипотези, поради което и не обуславя положително произнасяне в настоящата фаза на производството пред ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение