Определение № 1370 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1720/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“АД (правоприемник на „Банка Пиреос България“АД), подадена чрез процесуалния му представител адв. С. Н. от САК, против определение № 598 от 27.07.2023 г. по ч.т.д. № 584/2023 г. на ВКС, Т. К., І т.о., с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на банката срещу определение № 1637/07.02.2023г. по в.ч.гр.д. № 90/ 2023 г. на Софийски градски съд. В частната жалба са инвокирани оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Изложени са съображения, че въззивното определение, с което Софийският градски съд се е произнесъл по въпроса за международната компетентност на българския съд подлежи на касационното обжалване. Жалбоподателят е обосновал тезата си с нормата на чл. 28 от КМЧП, която изрично предвижда касационна обжалваемост на това определение, а не възможност за факултативно касационно обжалване по общия ред на чл. 274, ал. 4 от ГПК, обусловена от наличието на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Наведен е довод, че като специална, разпоредбата на чл. 28 от КМЧП дерогира общото правило на чл. 274, ал. 4 от ГПК, във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Затова се поддържа, че цената на иска е ирелевантна за касационната обжалваемост на определението относно международната компетентност на българския съд. Аргумент за безусловната касационна обжалваемост на определението частният жалбоподател черпи и от разрешението, съдържащо се в т. 9, б. „в“ на ТРОСГТК № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г., която изрично предвижда, че определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството поради неподведомственост (чл. 15, ал. 2 от ГПК) или неподсъдност на спора (чл. 121 от ГПК), подлежи на касационно обжалване. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на сезирания с частната касационна жалба състав. Ответникът по частната жалба Е. В. оспорва същата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК чрез пълномощните си адв. Т. Т. и адв. С. И., изразява становище за нейната неоснователност. Излага, че нормата на чл. 28 от КМЧП, която предвижда въззивно и касационно обжалване на определенията относно международната компетентност на българския съд, не съдържа специална уредба, която да изключва приложението на общите процесуални норми на чл. 274, ал. 4, във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК относно процесуалната допустимост до касационно обжалване на въззивните актове. Затова счита, че този вид определения подлежат на касационен контрол само при липсата на абсолютните процесуални пречки по чл. 280, ал. 3 от ГПК и при наличие на основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Оспорено е като неправилно твърдението на банката, че разпоредбата на чл. 28 от КМЧП изключва приложението установената в чл. 274, ал. 4 от ГПК пречка за касационно обжалване, с възражението, че кодексът не е международен акт в сила за Република България и няма приоритет пред другите закони, поради което не дерогира процесуалните норми на по-късно приетия нов ГПК, уреждащи касационното производство. Изложено е, че становището на касационния състав е в съответствие с преобладаващата практика на Върховния касационен съд, а обжалваното определение е постановено при спазване на процесуалния закон, въз основа на съвкупен анализ на доказателствения материал и при липса на процесуални нарушения, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на сторените разноски. Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, съобразно чл. 274, ал. 2, изр. второ от ГПК, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване. С определение № 1637 от 7.02.2023 г. по ч.гр.д.№ 90/2023 г. Софийският градски съд е потвърдил определение № 20063525/24.10.2022 г. по гр.д. 40182/2019 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по делото, поради международна неподведомственост на българския съд на предявения по него от „Банка Пиреос България“АД, с правоприемник „Юробанк България“АД, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 1000 лв.- частичен от общо 35 272.96 лв. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че българският съд не е международно компетентен да се произнесе по спора, тъй като ответникът Е. В. се явява потребител, по смисъла на чл. 17, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г., защото е страна по договор за заем, изплатим на вноски, сключен за цел извън неговата търговска дейност или професия и с оглед нормата на чл. 18, § 2, която предвижда, че другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене; взел е предвид и липсата на някое от дерогиращите цитираната норма изключения, изрично посочени в чл. 19 от регламента. Съобразил е липсата на доказателства ответникът да е установил трайно местоживеенето си на територията на Р. България като фактическо състояние, както към датата на сключване на договора, така и през периода на изпълнението му. За да остави без разглеждане като недопустима частната касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу въззивното определение на Софийския градски съд, съставът на Върховния касационен съд е изложил съображения, че доколкото предмет на жалбата е определение по дело, подлежащо на разглеждане като гражданско по силата на чл. 113 от ГПК, с цена на предявения като частичен иск от 1000 лв. решението по който не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, на такова обжалване не подлежи и постановеното по него определение. Преценил е като ирелевантен разрешения с обжалваното определение въпрос, обусловил крайния преграждащ резултат, като е изложил съображения, че нормата на чл. 28, изр. 2 от КМЧП, уреждаща възможността за касационно обжалване на определението за международната компетентност на българския съд, не изключва предпоставките за допустимост на касационното производство, нито тези за допускане на касационното обжалване. Допълнително е мотивирал становището си за приложимост на общите предпоставки за касационна обжалваемост на определенията по чл. 28 от КМЧП, по аргумент от характера на кодекса, а именно, че той не е международен акт в сила за Република България и няма приоритет пред другите закони, поради което не изключва прилагането на разпоредбите на по-късно приетия ГПК. Настоящият състав споделя това становище. От систематическото и телеологично тълкуване на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, във връзка с чл. 280 от ГПК следва, че в действащия понастоящем процесуалният закон е уеднаквена регламентацията на предпоставките за касационна обжалваемост и на критериите за селекция на касационните жалби на решенията и на определенията, постановени в същото производство, от категорията на тези по чл. 274, ал. 3 от ГПК, за които е предвидено, че по естеството си дефинитивно подлежат на такова обжалване с частна касационна жалба. С нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК от кръга на подлежащите на касационно обжалване определения по ал. 3 от ГПК изрично са изключени тези, постановени по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Т. е. режимът на предпоставките за касационна обжалваемост на определенията, следва този на решението по същото дело – ако то не подлежи на касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 3 от ГПК, на такова не подлежат и постановените по него определения. В случая цената на предявения по делото като частичен иск от 1000 лв. е под минималния праг от 5000 лв. за касационна обжалваемост на решенията по граждански дела, поради което консеквентно на такова обжалване не подлежи и определението, с което съдът е прекратил производството по делото поради липсата на международна компетентност на българския съд. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 169 от 10.04.2018 г. по гр. д. № 1102/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 118 от 12.03.2018 г. по ч. гр. д. № 838/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 292 от 03.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2346/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, която настоящият състав споделя. Противно на становището на частния жалбоподател, доводът за безусловна касационна обжалваемост на определението по чл. 28 от КМЧП не се подкрепя от разрешението, съдържащо се в т. 9, б. „в“ от ТРОСГТК № 1/2013 г., според която определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството поради неподведомственост (чл. 15, ал. 2 ГПК) или неподсъдност на спора (чл. 121 ГПК), подлежи на касационно обжалване като преграждащо, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, защото е пречка за развитието на делото пред сезирания съд поради липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, свързана с допустимостта на исковото производство. В мотивите на същия тълкувателен акт е прието, че наличието на изрични норми за обжалваемост на определенията във връзка с подведомствеността и подсъдността, не променя преграждащия характер на определенията, с които делото се прекратява пред сезирания съд поради неподведомственост или неподсъдност. Цитираният тълкувателен акт обаче не изключва нито изрично, нито мълчаливо липсата на отрицателната предпоставка (процесуална пречка) по чл. 280, ал. 4 от ГПК- касационна необжалваемост на решението по делото, включително и с оглед цената на иска, която препятства възможността за обжалване по този ред и на постановеното в производството по него определение. Ирелевантно е и обстоятелството, че влизането в сила на КМЧП предхожда това на действащия понастоящем ГПК (в сила от 01.03.2008 г.). Рестриктивната норма на чл. 280, ал. 4 от ГПК е процесуална и установеното с нея ограничение за касационна обжалваемост на определенията е приложимо и когато такова е предвидено в специален закон, приет преди влизане в сила на сега действащия Граждански процесуален кодекс, а противно на разбирането на жалбоподателя, не е изключено от него на принципа lex specialis derogat legi generali. По горните съображения, следва да бъде споделен изводът на състава на Върховния касационен съд за недопустимост на подадената от „Юробанк България“АД частна касационна жалба, като насочена срещу въззивно определение, което не подлежи на касационно обжалване. На ответника по частната жалба не следва да бъдат присъдени разноски, тъй като няма данни такива да са били направени. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,