Определение № 1785 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1909/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на П. Ц. Г. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Д. М. от САК, срещу въззивното решение № 259 от 15.01.2025 год. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 12220/2023 год. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 12.08.2023 год. по гр. д. № 10514/2021 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу С. П. К. иск по чл. 34 ЗС за делба на описания недвижим имот, представляващ самостоятелен обект апартамент № 4, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и други сервизни помещения, с площ 56,48 кв. м., ведно със зимнично помещение, с идентификатор *****. Касаторът поддържа доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите за основателност на възражението на ответницата за придобивна давност по изложените в жалбата съображения. Иска отмяна на решението и уважаване на иска за делба, като претендира присъждане на направените разноски. В приложеното изложение се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос „относно елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС и в частност: какви действия на съсобственика сочат, че той е престанал да държи чуждите идеални части и е започнал да ги владее за себе си с намерение да ги свои, кои са действията, които могат да се квалифицират като довеждане до знанието /манифестиране/ на промяната на държането във владение в отношенията между съсобствениците, респ. действията, с които единият собственик отрича правото на собственост на другия, в т. ч. значението на факти като: заплащането на данъци, такси, консумативи, относно срока на владението, за да доведе до придобиване по давност, в т. ч. значението за определяне на този срок на периода, в който за единият от съсобствениците е налице правна забрана да доближава имота, както и нормата на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, обявено с решение на НС от 13.03.2020 год. Поставени са и процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да изготви доклад по реда на чл. 146 ГПК и да укаже на страните кои факти подлежат на доказване, както и задължението му по чл. 236, ал. 2 ГПК да се произнесе по всички доводи и възражения и да обсъди в тяхната взаимна връзка всички събрани по делото доказателства. Касаторът се е позовал на практика на ВКС, в противоречие с която според него въззивният съд се е произнесъл по поставените правни въпроси – напр. решение № 195 от 28.06.2011 год. по гр. д. № 86/2011 год. ІІ г. о., решение № 110 от 20.03.2012 год. по гр. д. № 870/2011 год., решение № 171 от 14.03.2024 год. по гр. д. № 1095/2023 год. ІІ г. о., решение № 133 от 22.11.2016 год. по гр. д. № 2057/2016 год., ІІ г. о. и др., приложени към изложението. По процесуалноправните въпроси касаторът се е позовал и на противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2013 год. на ВКС, ОСГТК и на цитираните и приложени решения от казуалната практика на ВКС. Налице е и формално позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация С. П. К., чрез адв. Ат. Л. от САК, в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд приел, че възражението на ответницата за придобиване по давностно владение на притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч. от апартамента, придобит от двамата през 2002 год., е основателно. Същата е превърнала държането на чуждата идеална част във владение в края на октомври 2010 год., когато е манифестирала пред ищеца недвусмислено намерението си да свои целия съсобствен имот, като сменила патрона на входната врата, с което е препятствала достъпа му до имота.Тези действия по явен и недвусмислен начин отричат владението на другия съсобственик и манифестират намерението на ответницата да свои чуждата идеална част. От края на м. октомври 2010 год. до предявяването на иска е изтекъл необходимия 10-годишен срок, като владението на ответницата е явно, спокойно и непрекъснато, липсват данни давността да е прекъсвана, като изпращането на нотариална показа за сключване на договор за делба и за плащане на обезщетение не представлява действие, прекъсващо давността. Въззивният съд намерил за неоснователни доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, както и отхвърлянето на искането му за допускане на нови доказателства във въззивното производство, поради преклудиране възможността да се въвеждат нови твърдения и обстоятелства. Като приел, че в резултат на давностно владение ответницата е придобила идеалната част на ищеца, вследствие на което е изключителен собственик на имота, въззивният съд споделил извода на първоинстанционния за неоснователност на иска за делба, в резултат на което е потвърдил първоинстанционното решение. Спорен по делото е въпросът дали ответницата е придобила по давностно владение частта на другия съсобственик, както е посочено и във въззивното решение. При разрешаването му съдът следва да обсъди всички релевантни факти и да даде отговор по въпроса за наличието на елементите на фактическия състав на придобивната давност, в това число относно действията, с които се обективира промяната в намерението да се свои чуждата идеална част и тези, с които се довежда до знанието на другия съсобственик тази промяна. Произнасянето по този материалноправен въпрос във въззивното решение обосновава извод за допускане на касационното му обжалване с оглед проверка дали направения от въззивния съд извод за придобиване по давност на идеалните части на съсобственика кореспондира с приетото в приложените решения на ВКС, а и в задължителната практика /ТР № 1/2012 год. на ВКС, ОСГК/, че действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на другия съсобственик, като тези действия следва да се доведат до неговото знание. Горната преценка следва да обхване и въпроса за периода на владението при данните за отстраняване на касатора от процесния имот поради взетата мярка за незабавна защита по реда на ЗЗСДН и с оглед събраните свидетелски показания, т. е. основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице и по отношение на релевирания процесуалноправен въпрос за задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди поотделно и в тяхната взаимна връзка събраните доказателства. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.