Определение № 118 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1022/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. А. Б. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №10109 от 29.01.2021 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. №5035/2019 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 4370 / 14.06.2019 г. по гр.д. №13635/2017 г. на СГС, в частта за отхвърляне на иска на същата срещу ЗД „Бул Инс“ АД-София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 КЗ за разликата между 30 000 лева до размера от 60 000 лева- за претърпени болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 26.02.2017 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП /. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, изразяваща се в необоснованост на приетия от съда размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с посочената практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК,. Ответникът по касационната жалба не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: На 26.02.2017 г. в [населено място], Област Пловдив е настъпило ПТП, при което А. Х., като водач на лек автомобил „Мицубиши Паджеро.“ с рег. [рег.номер на МПС], при движение на заден ход ударил ищцата, която се движела по тротоара като пешеходец. С решение № 544 от 27.03.2018 г., постановено по н.а.х.д. № 1317/2018 г. от районен съд Пловдив, влязло в сила на 12.04.2018 г., водачът на лекия автомобил е бил признат за виновен в това, че при управлението му е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП; чл. 20, ал. 2 от ЗДвП; чл. 25, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се във флегмон на дясното бедро и подбедрица, което наложило оперативна интервенция; разкъсване на полумембралния мускул и контузия на дясното бедро и коляно, които увреждания по съвкупност са довели до трайно затрудняване на движенията на долен десен крайник; тъканен дефект на кожата в областта на дясното бедро и подбедрица с липса на кожа и меки тъкани с малка вероятност да се образува нова здрава кожа и обективно загрозява външния вид – престъпление по 343,ал.1,б.„б“,пр.2от НК. От заключението на автотехническата експертиза на вещото лице, прието в първата инстанция, според съда, се установява описания механизъм на настъпване на ПТП, който води до извод, че ударът е бил предотвратим за водача на лекия автомобил, както и за неоснователност на направеното от ответника възражение за съпричиняване. От заключението на вещото лице, извършило в първата инстанция медицинска експертиза се установява, че в пряка причинна връзка с ПТП са получените от пострадалата съставомерни увреждания, за които е бил признат за виновен с влязлото в сила решение на наказателния съд. Установява се и че на пострадалата не са били причинени фрактури на кости. Правени са пункция на хематомите и операция за периалния абсцес в дясно и за тъканния дефект на кожата. Всички последствия от травмата е следвало да отминат след срок не по-малък от седем месеца от ПТП. При личния преглед е установено, че ищцата се движи сама с помощта на бастун, което, обаче, е обусловено от възрастта й. Лекият автомобил е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника в деня на настъпване на ПТП. Съгласно разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при спазване на изискванията на чл. 380 ал.1 КЗ. Съгласно тази разпоредба, лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Лицето е длъжно с предявяването на претенцията да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура. Основателността на иска предполага наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на увреждането и поведение на застрахования, което осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние – действие и/или бездействие; вреди – имуществени и/или неимуществени; причинно-следствена връзка между деянието и вредите и вина, която се презумира. В случая лекият автомобил, управляван от А. Х. е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в деня на ПТП, по силата на която ответникът, в качеството си на застраховател е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования, за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Наказателното производство образувано против прекия причинител на вредите е завършило с влязъл в сила съдебен акт, имащ последиците на влязла в сила осъдителна присъда, която е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновноста на дееца – чл.300 от ГПК. С оглед гореизложеното, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица следва да се определи от съда по справедливост. Във връзка с това въззивният съд е счел, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищеца възлиза на сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лева, който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалото лице, неговото обществено положение; вида и броя на получените травматични увреждания, представляващи средна телесна повреда; продължителността на общия лечебен и възстановител период; периодът от време, в който болките и страданията са били интензивни; отсъствието на трайни негативни последици; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Прекият иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди е счетен от съда за основателен до размер на сумата от 30 000 лева и подлежащ на отхвърляне до пълния предявен размер от 100 000 лева. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя-ищец се сочат като обуславящи изхода по спора такива, базирани на оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила: необсъждане на всички съществуващи обстоятелства, с оглед критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/;за задължението на съда да посочи, кои факти намира за доказани и въз основа на какви доказателства за определянето на размера на обезщетенията, както и за излагане на съображения за значението на тези факти за размера на присъдените обезщетения. Твърди се противоречие по тези въпроси на обжалваното решение с посочените решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, така формулираните въпроси не отговарят на критерия за качеството правни такива, т.е. по тълкуването на конкретни правни разпоредби, с оглед извличането на приложимите норми, нито на този да обуславят изхода по спора по следните съображения: въззивният съд е изложил достатъчно мотивирано, въз основа на какви съображения формира правораздавателната си воля по отношение определянето на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Размерът на конкретното обезщетение е определен при обсъждане на критериите за това, съгласно постановките на цитираното ППВС 4/68. Следователно отговорите на така поставените въпроси не биха имали за последица пререшаването на спора в желаната от касатора насока на увеличаване на размера на обезщетението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, и че формулираните от касатора като правни въпроси, на които същият се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, се отнасят към законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение на база преценка на конкретните факти по конкретния спор. Произнасянето по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.290 ал.1,т.1 ГПК/ ред ДВ бр.86/2017 г./-противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС по чл.290 ГПК. Водим от изложеното, съдът