Определение № 8 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1392/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на двете страни по възз. гр.д. № 957 /2024 г. на Софийския апелативен съд срещу въззивно решение № 1162 /18.11.2024 г. по делото, с което са разгледани искове на А. Х. Д. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

А. Х. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която искът и срещу ПРБ и Столична дирекция на вътрешните работи (нататък и СДВР) с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 200 000 лева и в частта, с която искът и срещу ПРБ и СДВР с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над 3 975 лева до 10 300 лева, ведно със законната лихва.

Прокуратурата на Република България е обжалвала въззивното решение в частта, с която с него е отменено решение № 523 /29.01.2024 г. по гр.д. № 11987 /2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която искът на А. Х. Д. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 4 500 лева до 10 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен и за тази разлика от 5 500 лева, ведно със законната лихва от 24.02.2021 г. и ПРБ е осъдено да заплати на А. Хр. Д. 27.50 лева разноски.

А. Х. Д. оспорва жалбата на ПРБ.

Столична дирекция на вътрешните работи не е подала становище и отговор по касационните жалби.

Касационните жалби са допустими, подадени са в установения срок от страни по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за 4 500 лева.

За въззивното решение:

Ищцата А. Хр. Д. е била задържана от служители на СДВР на 03.08.2017 г. с оглед на извършване на процесуално-следствени действия за срок от 24 часа, като същата е била привлечена в качеството на обвиняем с постановление от 04.08.2017 г. за престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като е постановено задържане за още 48 часа. Наказателното производство по първоначално повдигнатото обвинение е прекратено, след което тя е била привлечена в качеството на обвиняем с постановление от 22.03.2019 г., за това че при условията на продължавано престъпление с четири деяния, които осъществяват поотделно състава на престъпление по чл. 354а, ал. 4, пр. 3 вр. чл. 26, ал. 1 от НК е нарушила правилата за пазене на наркотични вещества, установени в Наредба № 55 от 13.12.2012 г. за условията и реда за издаване на лицензии за дейности с наркотични вещества за медицински цели.

С влязла в сила присъда А. Хр. Д. е призната за виновна за деянието по пункт III (3) от постановлението за привличане на обвиняем от 22.03.2019 г., съответно по същия пункт от обвинителния акт от 14.05.2019 г., като наказателният съд е квалифицирал деянието като престъпление по чл.354а, ал.5, вр.ал.4 от НК, за което тя е освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – “глоба“. Със същата присъда ищцата е призната за невиновна за деянията по пунктове I, II и IV от постановлението за привличане на обвиняем от 22.03.2019 г., както и за това престъплението да е извършено като продължавано с четири деяния.

Негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за извършено престъпление, което ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент (така решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, II ГО).

Предвид на изложеното, въззивният съд е приел, че провежданото наказателно производство се е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо нея наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, а в последствие в такова за извършено продължавано престъпление по чл. 354а, ал. 4, пр. 3 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

Пред първоинстанционния съд са дали свидетелски показания съпругът и дъщерята на ищцата, чиито показания въззивният съд цени при условията на чл.172 от ГПК. Твърденията им са за това, че в резултат на наказателното производство ищцата е била стресирана, непрекъснато плачела и едва гледала работата си, трудно се справяла, цикълът й спрял. А. Д. станала затворена в себе си и не разговаряла с никого. Единствено изпълнявала рецептите на клиенти. Едва след 2 години след задържането започнала да контактува. Арестът бил показан, всичко в аптеката било разхвърляно. След освобождаването на А. Д. и съпруга и от ареста, аптеката била затворена, А. Д. не можела да обслужва клиентите, станала плаха, неуверена и се страхувала от хората, въпреки че до този момент не била такава. Броят на клиентите, които посещавали аптеката, също намалял, тъй като хората се отнасяли с недоверие към А. Д., от което тя много страдала. След случилото се А. Д. се страхувала да излиза, движела се единствено със съпруга си и след работа се прибирали вкъщи. А. Д. напълняла с около 10 килограма след случилото се и цикълът й спрял. Поради задържането й А. Д. била възпрепятствана да присъства на завършването на дъщеря си в Германия. Със започналото срещу нея разследване тя изпаднала в депресия, изпитвала страх, леко отчуждение от другите хора и говорела единствено за служилото се.

От комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза която въззивният съд кредитира се установява, че в резултат на ареста на 03.08.2017 г. и последвалото наказателно производство ищцата А. Д. е преживяла остра стресова реакция, преминала в протрахирана тревожно-депресивна реакция, която с редуцирана интензивност на симптоматиката се наблюдавала и към момента на изготвянето му. Проявлението на описаното състояние се е изразявало в преживян от нея остър емоционален стрес, съпътстван със силни негативни емоции на объркване, унижение и срам. Ищцата се е чувствала публично злепоставена и репутационно срината, а след освобождаването й е реагирала с отдръпване от контакти поради срам и опасения от обществено неодобрение. Продължила е практиката си с усилия, като се е чувствала несигурна и изпитвала чувство за вина пред клиентите си.

От приетото заключение на съдебно-медицинска експертиза пък се установява, че от представената медицинска документация не би могло да бъде проследено здравословното състояние на ищцата, поради което и не е възможно да бъде направен извод, че са налице твърдените изменения в гинекологичния й статус вследствие на преустановената менструация от 03 август 2017 г. Вещото лице е пояснило, че в конкретния случай липсват приложени прегледи, хормонални изследвания и други изследвания, поради което и не би могъл да бъде направен извод за причинно-следствена връзка между предприетите действия по наказателно преследване и преустановяване на менструалния цикъл при ищцата.

Въззивният съд е съобразил, че за период от около година и шест месеца, спрямо ищцата е била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на страната без разрешение на прокурора“, която фактически е ограничила правото й на свободно придвижване. Не се установява обаче тя да е била възпрепятствана да посещава дъщеря си, която е живяла в чужбина за важни за нея събития в живота й, предвид липсата на доказателства, и твърдения за направени от нея до прокурора искания за разрешение да напусне пределите на страната и постановен по тях отказ съгласно чл. 63, ал. 3 и 4 от НПК.

Въззивният съд е съобразил и негативното влияние, което е оказало върху ищцата публичното разгласяване на задържането й. По делото е установено, че задържането на А. Д. е било широко медийно отразено и е било придружено от коментари в средствата за масово осведомяване. При съобразяване, че повдигнатото на ищцата обвинение е за престъпление във връзка с упражняваната от нея дейност на магистър-фармацевт и че за едно от деянията по него тя е призната за виновна, дадената гласност за образуването на наказателното производство за извършвана от нея престъпна деятелност в това й качество допълнително е подсилило преживените от нея негативни емоции. Не се установява обаче по делото стресът от воденото срещу ищеца наказателно производство да се е отразил неблагоприятно върху здравословното й състояние с оглед на настъпване на менопауза на нейната възраст, макар и тя да е навела твърдения в тази насока.

По претенцията за имуществени вреди – заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение въззивният съд е приел за основателно възражението за прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело. Въззивният съд е приел, че в случай че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Така въззивният съд е приел, че доколкото възнаграждението в общ размер на 5 300 лева е било уговорено за защита и съдействие с оглед на повдигнатото обвинение за четири деяния, с които е осъществено по него продължавано престъпление и при съобразяване на частичното оправдаване на ищцата по отношение на три от деянията, обезщетението за имуществени вреди следва да бъде определено на сумата 3 975 лева.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

По касационната жалба на А. Д.:

В изложението си за допускане на касационно обжалване А. Д. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика и че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. При определяне на размера на неимуществените вреди следва ли въззивният съд да изложи подробни и аргументирани мотиви по всяко от изложените във въззивната жалба съображения, включително сочените като нарушения по чл.5, § 1, 3 и 4 ЕКЗПЧОС (във връзка със задържането на лицето) нарушения на презумпцията за невиновност, гарантирана от чл.6, ал.2 от ЕКЗПЧОС, както и нарушението на правилото за свободно придвижване при прилагане на мярката „забрана за напускане на страната“?

2. При приложение на критерия „справедливост“ при определяне на обезщетението следва ли да се преценява и сходство между делата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ (относно тежестта и характера на обвинението и предвиденото наказание, вида на мярката за неотклонение, наложени други принудителни мерки, продължителност, разгласяване чрез медии, влошаване на здравословното състояние, социално положение, възраст и др.) във връзка с правото на справедлив съдебен процес по чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС?

Въпросите се отнасят до иска за неимуществени вреди. Не са поставени правни въпроси, свързани с иска за имуществени вреди.

Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както се твърди.

В съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил доводите на страните за релевантните за спора факти и е изложил самостоятелни мотиви за тяхната основателност, в резултат на което е уважил въззивната жалба на А. Д. и е увеличил размера на нейното обезщетение за неимуществени вреди.

По делото е установено, че А. Д. е призната за виновна за деянието по пункт III (3) от постановлението за привличане на обвиняем от 22.03.2019 г., съответно по същия пункт от обвинителния акт от 14.05.2019 г., като наказателният съд е квалифицирал деянието като престъпление по чл.354а, ал.5, вр.ал.4 от НК, независимо от това, че наказателният съд е освободил А. Д. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – “глоба“. Поради което и предприетите спрямо А. Д. мерки за неотклонение не са неоснователни.

Въззивният съд е приел, че по делото не е установено А. Д. да е била възпрепятствана да пътува в чужбина (да посещава дъщеря си, която е живяла в чужбина за важни за нея събития в живота й), тъй като липсват доказателства и дори твърдения А. Д. да е направила искания до прокурора за разрешение да напусне пределите на страната и постановен по тях отказ съгласно чл. 63, ал. 3 и 4 от НПК.

Въззивният съд е обсъдил всички релевантни за разрешаване на спора обстоятелства, за което е изложил самостоятелни мотиви и е приложил спрямо тях правилото на чл.52 ЗЗД.

Наличието на установена практика и съответствие на разрешението на поставените въпроси с нея изключват наличието както на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и на това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото).

Не се установява пълно сходство с релевантни факти по друго дело, поради което въззивният съд не е следвало да излага мотиви за това.

Несъгласието на А. Хр. Д. с определения от въззивния съд размер на обезщетението въз основа на обсъдените доводи на страните след преценка на събраните по делото доказателства за релевантните за спора обстоятелства не е основание за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на прокуратурата на Република България:

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по формулирания от ПРБ материалноправен въпрос: следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да се вземе предвид, че ищецът е бил привлечен като обвиняем и за друго деяние, за което е признат за виновен с влязъл в сила съдебен акт и съответно осъден?

Този въпрос също се отнася до въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, поставен и от двете страни.

Въззивният съд е установил релевантния факт на осъждането по едно от обвиненията.

Въпросът е обуславящ, защото въззивният съд е приел, че установените по делото от него (въззивния съд) негативни изживявания на ищцата са във връзка с воденото срещу нея наказателното производство. Приел е също, че по едно от обвиненията тя е била призната за виновна (за деянието по пункт III (3)), макар и освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – “глоба“.

Въззивният съд обаче не е изложил мотиви за това дали част от установените по делото негативни изживявания на ищцата са във връзка с това обвинение, за което тя е била призната за виновна и дали подлежат на обезщетяване.

Следва да бъде извършена проверка дали въззивният съд е отдал на релевантния факт значението, предвидено в посоченото от жалбоподателя ПРБ разрешение в т.11 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр.д. № 3 /2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 554 /06.03.2013 г. по гр.д. № 266 /2012 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 34 /15.04.2019 г. по гр.д. № 2821 /2018 г. на IV г.о. на ВКС (по двете решения са дадени разрешения по разновидности на същия въпрос, по който е даден отговор с тълкувателното решение).

Следователно касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по жалбата на ПРБ в частта на решението, с което искът за неимуществени вреди е уважен за разликата над 4 500 лева до 10 000 лева.

В останалата част не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното съдът